после с N5. „Левски“ загуби и двете срещи и това особено много загорча на новака.
Едно е при юношите, друго — при мъжете. А той още си беше юноша — тъкмо бе навършил 17 години. С младите продължаваше да преследва втората титла, играеше турнирно ПОЧТИ през ден. Повикаха го и в юношеския национален тим за традиционните международни състезания във Виареджо. Но за малко да не отиде — треньорът Любомир Ангелов (Старото) държеше непреклонно на пълната изрядност. А училищното всекидневие на Гунди не се отличаваше всякога с радостни събития.
По-късно Георги Аспарухов заминава с юношеския национален отбор и за Австрия, на турнира на УЕФА.
…Мачът срещу домакините тече. Българите губят — 0:1… Но три минути преди края се намесва Гунди — някъде почти от центъра на игрището нанася „разстрелващ“ удар и забива като куршум топката в мрежата — 1–1. Публиката в Грац става на крака, забравя, че този, когото аплодира, е вкарал гол във вратата на Австрия. Продължава да ръкопляска и след съдийския сигнал обгражда съблекалнята. На другия ден вестниците пишат: „Родил се е нов Синделар!“, като напомнят за знаменития център-нападател на Вундертима.
— От този мач се убедих — казва сега треньорът Кръстю Чакъров, — че това момче не е за защитник, че не му отива такава роля. Направи ми силно впечатление, че притежава нещо друго, по-особено, нещо, което го няма у другите.
Но убежденията на някои са си убеждения, а фактите продължават да са едни и същи. Все още в отбора на големите Аспарухов не може да си намери място. Разбира се, това не е толкова проста работа. Нали, за да влезе той, някой трябва да излезе. Кой? Този снайперист Йорданов (Кукуша), който успяваше и по това време да вкарва голове, дори на такива отбори като „Сантос“, в който играеше и Пеле? Трябва да разберем сега трудностите, пред които са стояли треньорите, деликатността на момента, с която те като спортисти и хора са били длъжни да се съобразяват.
Ала ето че Гунди, който продължава да играе с юношите, заминава с връстниците си за зоналния турнир във Видин. Като централен нападател той изпъква с необикновена сила и у всички присъствуващи специалисти категорично се налага впечатлението за поста, който по право му принадлежи — лидер на атаката. Би казал човек, че всичко е вече решено. Уви, но не е така. В живота, както и на футболния терен нещата винаги са по-сложни, утвърждаването на едно име никога не става изведнъж, като по чудо.
Идва финалът за шампионската титла на юношите. Оказва се, че Кръстьо Чакъров, треньорът на представителния тим на „Левски“, който вече е включил момчето като титуляр, е забранил на Аспарухов да играе в този финал. За себе си е прав човекът — оспорвана битка, играе се на „или-или“, могат да се случат контузии, а първенството на „А“ РФГ е по-важно.
Михаил Георгиев, който тогава води юношеската чета, разказва:
— Съперникът ни „Септември“ не беше кой да е. Играта ни през първото полувреме не вървеше. И няма никога да забравя как през почивката в съблекалнята влезе Гунди. Седна на края на една от пейките — стои и мълчи. Мълчаха и другите. По едно време ме погледна и ми кимна — жест, по който разбрах, че е готов да облече фланелката. И аз кимнах. Съобщих смяната. И за пръв път видях как на човек му треперят ръцете, когато си стяга връзките на обувките. Влезе, без да загрява, нямаше време. И като се появи в отвора на тунелчето под главната трибуна, публиката екна. Само няколко минути ми бяха достатъчни, за да разбера, че нашата игра се променя. Сложи се ред, пасовете станаха точни, нападението все по-често се озоваваше на стрелкови позиции. За да дойде оня момент, в който някой подаде силно ниско летяща топка пред вратата. Гунди излетя като пружина напред и с плонж по тревата я забоде с глава в мрежата. Спечелихме мача, станахме шампиони.
Мишо Георгиев разказва и други неща за младия футболист. И сега например той се чуди как още на оная възраст Аспарухов интуитивно е долавял много от ония тънкости на майсторството, които по-късно бяха достъпни за всички от учебниците по футбол. Сети се как веднъж са разговаряли за дрибъла:
— Стана дума, кога трябва да започне финтът срещу тичащия право насреща защитник. „Зависи — ми рече той. — Ако идва към мене с голяма скорост, трябва да започна финтът отдалеч, а ако се приближава по-бавно, ще трябва да го изчакам и да приложа лъжливото движение отблизо.“ Тези неща бяха вродени у него. Да не говорим пък с каква изрядност се отнасяше към всичко — обръщаше внимание от малък на дребните неща, на бутоните, на чорапите. Все беше неспокоен, ако нещо не бе в ред с екипа…
Мачовете следват един след друг. Стъпалата се редуват. Кои стръмни, кои не. Някои го приемат като безспорен, други все още пазят резервите си.
Стълбата става все по-висока
В Пловдив бележи и своя първи гол в „А“ РФГ — срещу „Ботев“. Неговият тим печели от това точка. После задълго не прави нищо, за да се отличи отново срещу „Славия“ — два гола, които довеждат до равенство. На един мач добре, на друг нищо особено. Трудно се привиква сред големите. Но присъствието на момчето в редиците на „сините“ се чувствува все по-благотворно, изпреварват „Ботев“ с една точка. Вярно е, че ЦДНА е пак първенец и е с цели десет точки повече, но тогава това си беше в реда на нещата, тогава никой още не мислеше да атакува хегемонията на армейския отбор.
И идва денят, когато трябва да влезе в родната казарма. Странно е, но и до днес сред немалко приятели на футбола съществува погрешното убеждение, че големите специалисти в ЦДНА, този водещ наш отбор, не са го харесвали и затова след месец-два, през декември, той се озовава някъде на юг. При една случайна среща обаче на улицата преди известно време ветеранът, заслужилият треньор Крум Милев, човекът, който отгледа най-голямото съзвездие у нас през 50-те години и когото никой не може да подозре във футболно късогледство, ни каза:
— Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник.
И като помисли пак за миг, беловласият вече човек твърдо отсече:
— И ако искате моето искрено мнение, запомнете: Гунди за мене е най-големият футболист, който сме имали. Него аз съм оценявал много високо. Четирима поставям на най-високия футболен пиедестал у нас — Аспарухов, Якимов, Шаламанов, Пенев.
… Не можем да кажем точно колко е играл с топката в тези южни поделения. Но знаем само, че не е минало много време, когато бай Георги Генов, треньорът на „Ботев“, се е намесил: „При вас там има едно добро футбулистче — я ми го преведете в Пловдив.“
И ето го младежа във втората ни столица. Първият му мач с „канарчетата“ е срещу плевенския „Спартак“. Динко Дерменджиев и сега вижда като на екран развоя на събитията тогава:
— Поведохме с 1:0 и загубихме с 1:3. Помня, че при 1:1 Гунди се откъсна напред, излезе сам срещу вратаря на гостите и нанесе удар — хубав, ама… над дирека… Леле как се ядоса бай Георги: „Ще го върна обратно — викаше той след мача в съблекалнята, — така ако я кара, за какво ми е…“ Намеси се бай Стефан Паунов, помощникът му тогава: „Не бързай, той ще бъде един ден сред най-големите — помни какво ти казвам!“
Колебанията продължават и тук. Играта му не всякога върви. Разбира се, да се каже „не върви“ е пресилено, защото Гунди и сега прави голове, и сега ловко и красиво се стрелка между защитниците, и сега атаката с него е остра, както не е била никога преди. Но от него вече искат много, далеч повече от това, което той на тоя етап може да даде. Независимо че „Ботев“ с този футболист е очевидно по-мощен, че става челник в шампионата, че печели и купата на Съветската армия!
Така или иначе обаче „репликите му кънтят“ по стадионите така, че го забелязват и се вглеждат в него вече отвсякъде. Забелязват го и за националния тим, за отбора, който ще замине за Чили и ще отстоява спечеленото право да участвува на финалите за световната титла. Не е било лесно на Кръстьо Чакъров да убеди на заседанието на БФФ всички, че включването на Аспарухов в екипажа, който ще потегли през океана, ще бъде само от полза. Реакцията е силна, тя е и естествена. Та този момък не е навършил още 19 години.
— Трябваше да се утвърди националният отбор за Чили — връща се назад в спомените си Чакъров. — Представих пред бюрото на федерацията 25 имена. Едно от тях, последното в списъка, бе на Аспарухов. Какви спорове станаха!… „Добре, рекох накрая, нямам ли право като треньор да наложа аз едно име в списъка, да включа свой човек?“ Отстъпиха. Помня, че и „Народен спорт“ организира тогава анкета между
