Ах, как му се щеше да бъде най-отпред! Но не споделяше това гласно, не го изразяваше и с поведението си на терена. Всичко му идеше отръки. Играеше със страст и неподправено увлечение, упорито усвояваше онова, което му се покаже в тренировките или което му подсказваше състезанието. Не се искаше кой знае колко труд, за да му се внуши този или онзи финт, тоя или оня прийом, тази или онази тактическа задача. Момчето ги усвояваше бързо и точно, сам влагаше нещо от себе си.
Заредиха се тренировки, дойдоха и мачове — истинските, ония с кожената топка, която трябва да направиш послушна. „Левски“ печелеше първенствата на децата, побеждаваше в турнири. На срещите започна да се стича много народ — вече се носеше мълвата за „голямата фигура“ в редиците на най- младите. Така, както няколко години преди това Христо Илиев, Котков, Якимов привличаха с вроденото си дарование зрителите на стадиона … Тогава в състава бяха още и Бисер Михайлов, Иван Здравков, Георги Соколов, Александър Манолов. Към тях се присъедини и Янко Кирилов. Аспарухов се открояваше над всички. И зрители, и специалисти с удоволствие следяха неговото развитие, уверени, че се е родил един голям футболист. Хубаво бе, че ръката, която го водеше, беше опитна и грижовна.
Началните стъпки на Гунди във футбола са свързани с имената на вещи педагози като Петко Николков, Михаил Георгиев, Чори Петров… Но преди всичко с името на добрия, всеотдаен в работата с децата и юношите Коце Георгиев, бате Коце. На него всичко можеше да кажеш, всичко да изповядаш, да се довериш изцяло. И голобрадото още момче го питаше за какво ли не, споделяше с този наставник всичко. Само едно задържаше за себе си — мечтата да бъде централен нападател. Нея то разкриваше у дома.
— Не се стърпях един ден — разказва бай Аспарух — и се дигнах, та на „Герена“. Намерих Чори Петров и се помъчих да го убедя, че Гошо не е за централен защитник — много е мек, разчита на техниката, а само с нея врата не се брани… „Нека си играе сега така, да ни помогне! Нямаме друг за централен защитник, а той може всичко…“ Така ми рече Чори тогава.
Треньорът е имал право, защото по-късно юношите на „Левски“ станаха шампиони. На финала срещу софийския „Спартак“ други отбелязаха трите гола, но те нямаше да стигнат за победата, ако пред синята врата не беше високият, самоотвержен и ловък Аспарухов.
Започваше вече стръмнината по спортния му път. Но любовта към футболната топка като всяка детска любов е изменчива. Гунди играе и волейбол, и баскетбол, пръв е в училище по земна гимнастика. И кой знае защо един ден, тъкмо когато футболът вече е „навлязъл“ в кръвта му, той най-неочаквано се вмъква в стаята на треньора по волейбол Димитър Гигов.
„По онова време — разказва сега Гигов — ние набирахме състезатели от училищата. Или аз ги обикалях, или учителите ми довеждаха подходящи за спорта момчета. Аспарухов дойде сам. Стоеше притеснен пред мене, гледаше надолу, към обувките си…
— Кой е другарят Гигов?
Представих му се.
— Имам желание да тренирам волейбол…
От две-три години бях започнал вече да работя с един състав. Но искрено се зарадвах, че такова едно спортно момче, с подчертано силни физически данни иска да дойде при нас. Приех го с удоволствие. Тогава беше практика да изискваме училищния бележник на всеки кандидат и да го приемаме, при условие че няма слаб успех. Аз постъпвах другояче. Не избързвах, изчаквах младежът да се позапали край мрежата. Така направих и с Аспарухов. Но мина доста време и той все «забравяше» да ми покаже бележника си. После, когато сам го донесе, разбрах на какво се дължало това закъснение — просто, за да поправи бележките.
Той растеше с всяка тренировка, напредваше с големи крачки. И скоро, само за месец-два, се наложи в основния ни състав. Ала заедно с радостта ме сполетяха и неприятности.
Един ден, беше в края на 1960 година, колегата ми Коце Георгиев нахлу в моя кабинет и ми направи цял скандал, че съм отвлякъл най-добрия му футболист. Стана голяма кавга, подхвърлихме си остри думи.
Реших да запитам Аспарухов, защо бяга от футбола, кое го е отблъснало. И го извиках на разговор.
— Твърдо съм решил да играя волейбол — рече ми той. — Футболът ме привлича все още, но не мога да понасям грубостите.
Това определи и моето поведение. Опасявах се, че ще бъде раздвоен, защото беше явно, че любовта към футбола си е свила гнездо в сърцето му. Казах му да идва при нас 4–5 пъти седмично. Ако има време, може и футбол да играе, но не спазили тези четири часа в седмицата за волейбол — хич и да не се вясва повече.
Беше най-редовен в тренировките. Правеше ми впечатление, че и баскетболната топка му бе много послушна, а при контролните изпитания за оценка на двигателните качества «новакът» надминаваше постиженията на най-добрите — и в тестовете по лека атлетика, и по гимнастика, по всичко…
Мислех си тогава, мисля си и сега. Играл е на воля и това, че му се отдаваше лесно всяка дисциплина, че за кратко време усвояваше тънкостите й, се дължеше на благотворния досег с махленския спорт, който ние пренебрегнахме и сякаш ликвидирахме. Бедата сега, според мене, е тясната основа на ранната специализация на децата.
Въпреки всичко Коце Георгиев продължаваше да разчита на своя възпитаник. Една неделя, не знам как, с някаква хитрина, той го примамил да играе този ден срещу «Славия» — важен мач, решителен за градското първенство на юношите. Не ми стана много приятно, но и аз отидох на старото игрище «Динамо». Тогава «Левски» победи, но не това бе важното — а че Аспарухов игра великолепно! Коце Георгиев гледаше не него, а мене — да види реакцията ми. Нямаше как. Гунди трябваше да изкара целия турнир. И през този сезон действуваше и на двата фронта — на волейболния и на футболния. После беше и по- естествено — остана си на зеления терен. Но и не ни забрави съвсем. Идваше на мои тренировки, дори и когато бе вече известен футболист в страната, включваше се в заниманията, в игрите. Мисля, че това много му помагаше за борбата във въздуха, за ударите с глава. С него идваше и Вуцов — и двамата не загубиха от тоя контакт с волейбола.“
По-късно, няколко години след гибелта на големия футболист, доцент Димитър Гигов се върна на този случай и писа във в. „Народна младеж“:
„Убеден бях, че волейболът губи един истински талант. Това беше Георги Аспарухов! А той би могъл да бъде и отличен волейболист, баскетболист, атлет.“
Като дете — юноша, като юноша — мъж…
Ранното съзряване на Аспарухов правеше детската и юношеската дреха къса и тясна за него. Още като дете играеше с юношите, а като юноша се нареди и сред мъжете.
Знаете ли какъв момент е този, в който треньорът на батковците те извика и ти казва: „Утре ти си титуляр!“
Така повелително и неочаквано прозвуча гласът на бате Коце, който през пролетта на 1960 година ръководи представителния отбор на дружеството. Така го чува Гунди в този ден — деня преди шампионатния мач със софийския „Локомотив“, на 5 юни 1960 г.
Какво вълнение! И приятно, и страшно… И малко тъжно, защото знаеш, че си на големия предел — там, където свършва волната игра и започва периодът на големия спорт.
Досега само си гледал тия винаги заредени с динамика драматични двубои между най-силните, между големите. Следял си с поглъщащи очи безбройните, изтъкани с тънкост отделни дуели и сблъсъци на колективните замисли. И е особено важно не само да гледаш, а и да виждаш и възприемаш тази драма и борба на волята, на характера, на умението.
Сега ти влизаш в боя…
Фланелката и гащетата ще прегорят от гладене — не трябва да има каквато и да е гънчица. Обувките са излъскани, бутоните проверени. Уж всичко е както преди, но защо са тия предателски тръпки в краката?
Пред нас е специалната тетрадка, в която статистикът Димитър Пищийски е отбелязал всички участия и голове на Георги Аспарухов. Този мач с „Локомотив“ (Сф) е записан като първия, като дебют в „А“ РФГ. И това ни връща към спомена от тоя ден на стадион „Раковски“, когато съвсем младият още Гунди влезе в игра през второто полувреме. По високоговорителя тогава го обявиха с презимето Рангелов.
И на този мач, и в следващия — с пловдивския „Ботев“ — не изпъкна с нещо особено. Игра веднъж с N6,
