Теодора Тодорова, Мартин Дамянов
Нещото
— Спусни щорите! — казах.
Мракът проникна толкова дълбоко, колкото светлината никога не би могла. Нечувано дълбоко — под клепачите, ретината и мозъка… много, адски дълбоко.
— Уиски с лед!
Нямаше нужда да ставам. Чашата долетя при мен и се заби във влажната ми десница. Гарски кристал — много здрав и още по-скъп. Можех да го строша, исках да го направя, но гърлото ми заропта и аз се подчиних на жаждата.
— Копеле си ти.
Аз бях копелето. Гаврътнах чашата и изгълтах съдържимото на един дъх. Не я счупих. Макар да исках. И да си прережа вените с парче от адски скъпия гарски кристал. Дори сега, в тази тъмница можех да различа златните нишки, които се виеха във вътрешността му — като японски рози под прозореца на нечия фермерска къща. Такъв си е — чудно хубав, примамлив, изнасилващ до изнемога човешката суета, а впоследствие и джоба. Как да го строша?
— Карай нататък! — внезапно извиках.
— Дефиницията е неясна, Дайрън.
— Самовглъбявам се. Опитвам да избегна трафика… от мисли.
— Искаш ли да се възползваш от психоаналитик? — добави меко приятелската програма. — Мога веднага да ти уредя час.
— Не! — почти изквичах. Има някои неща, които дори компютърна програма не трябва да знае. — Малко съм уморен. Това е всичко.
— Искаш ли лекарство, Дайрън? Срещу умората?
Мълчах. Гледах гарския кристал. Компютърът млъкна също — беше в изчакващ режим. Аз обаче не се поддадох на изкушението…
— Престани да се ровиш в мозъка ми Кей! — казах възможно най-меко, дори прекалено. Макар да не го исках, гласът ми прозвуча като този на прилежна колежанка в момент на незнание. — Пусни музика. Нещо… разпускащо.
От закритите колони зазвуча най-наркоманското изпълнение което бях чувал. Спрях го на третата минута, крайно отвратен.
— Нещо друго, Дайрън?- програмата се подвуоми. — Мога да ти помогна.- каза просто за да спази протокола (алгоритъма).
Вече никой не може да ми помогне. Отдавна съм престанал да правя друго освен да си вредя. И не мога да спра да го върша. Вчера убих доктора — някъде след полунощ, малко след като той ми помогна да преодолея поредния пристъп и това ме довърши. Окончателно.
Взех решение — връщам се обратно.
Малко преди полунощ — колкото уиски с лед, не повече.
— Ало? Дайрън ти ли си? Как я караш?
— Не съм добре, Реймънд. Можеш ли да ме прегледаш?
— Разбира се Дайрън.
— Веднага идвам.
Затвори.
Звънецът заби след десет минути, тридесет и пет секунди — хиляди малки парчета стъкло в меката тъкан на мозъка ми. Сигурно трябва да се е разтекъл защото вече чувствах нищото в главата си. Дали пък този път не беше НЕЩОТО? Трябваше да му кажа да влиза направо. Влизай докторе… влизай!
— Пусни доктор Уайс! — гласът ми кървеше. Усещах железният привкус между зъбите си и техните металокерамични събратя.
— Разбира се, Дайрън! — изщрака говорителя в стената.
Реймънд влетя през вратата и ме погна с въпросите си.
— Пак ли същото, Дайрън?
— Да. — казах. — И се усилва. Направи нещо за бога!
— Кога започна?
— Педи час, час и половина. — изстенах. — Този път ще полудея.
— Опиши ми го!
Бях окъпан в пот от неимоверно усилие. Ръцете ми трепереха.
— Сини триъгълници. Остри ттриъгълници… Мнногго осстри… — глупост естествено, съвършена простотия подправена с много болна фантазия, но опитайте се да измислите нещо с глава, подчинена на пиротехническото изкуство без съгласието на тялото.
Дневната потъна в тишина. Забързани мисли се блъскаха една в друга и наелектризирваха въздуха:
— Легни по корем! — развали магията Реймънд, а гласът му потъна като сребърна монета в джоба на уличен ваксаджия.
Докторът извади фиброиглата и я нагласи върху автоматичният дозатор. Намаза мястото с някакъв разтвор, от който почувствах как задникът ми се изправи и отлетя на някъде — може би най-хубавата част от манипулацията. Нагласи дозата. Изквичах като пребито животно, когато иглата ме прониза. Беше хубаво.
— Тупайа! Ай! Ай! — извиках аз и извърнах мислите си далеч от наранения ми задник. Един шеф на просперираща охранителна фирма може да си наложи да не мисли за някои неща. Но за други не може.
— Още веднъж, Реймънд…
— Мълчи. Трябва да си почиваш. — Реймънд се смръщи, което прибавено към малките му очилца правеше лицето му направо смешно. Знаех — беше видял холовизора. Трябваше да го изхвърля още отдавна — индуцираше налудните ми фантазии и изостряше агресията ми.
— Обичам шоуто на Долън. — опитах да се защитя.
— Тихо! Искам да се отпуснеш. Мисли за морето, обичаш водните ски, нали Дайрън?
Обичаш да гониш гаджетата по плажа, нали Дайрън?
— Аааааааа! — изкрещях, когато усетих как болката започна да разпъва слепоочията ми. — Уааауаауаа! — разпявах се като оперен певец преди премиера. — ЪЪЪЪЪЪЪ! Убббиввашш лли мме?
Реймънд ме погледна състрадателно. Копелето умееше да го прави, трябва да призная. Обърна се с гръб към мен и започна да ровичка нещо из чантата си.
— Скоро ще ти мине, Дайрън. Просто не мисли за нищо.
— Нне ммогга… болли! Оооо, ггоггоссподдиииии… оооо, аааааа…
