наум не ми е идвало, че може да не бъде права в нещо, а къде ще ме заведе — наистина ми беше все едно, стига само да съм с нея.
Понякога си мисля какво ли бих чула, ако кажа на моите момичета — тръгвате ли с мене, където и да отида? Коя какво ще каже? Не, не искам дори да мисля. Не е хубаво да се предизвиква съдбата. Дано не ми се наложи да им поставям такъв въпрос, но наистина е интересно коя как ще отговори… Сигурно и без този въпрос щях да поискам да се срещна с трите, да поговоря за изминатия дотук път, да видя коя как го вижда, коя какво си спомня от първите дни, от всички тези години. Как според тях се е променила Нешка Робева, как — те самите. И все пак този последен въпрос на Нешка, докато си спомняше за някои случки от времето, когато е била състезателка, и после — като треньорка, ме накара с още по-голямо нетърпение да чуя какво мислят трите й състезателки.
ИЛИАНА РАЕВА:
Бяха ни разказвали какви ли не чудесии за Нешка Робева. Страхотно взискателна, строга, безкомпромисна. Големите направо гладували, когато качат килограмите. Тренирали, както никой не е тренирал. И въпреки това ние с Анелия треперехме да не би да не ни избере, когато идваше на тренировките ни при Златка Бончева. Тя ни беше казала, че Нешка ще си избере от нас няколко деца. Само за това говорехме цял месец. Казвахме си — тя сигурно ще иска от нас да тренираме два пъти повече. Това не ни плашеше. Ами ако ни накара да гладуваме? Глупости, тя кара само големите, когато станат дебели.
Горе-долу така преминаваха разговорите през този месец, когато Робева идваше, наблюдаваше нашите тренировки и си отиваше. По време на тези часове, докато ни гледаше, щяхме да се счупим да й се харесаме, после пак започвахме да обсъждаме бъдещето. Накрая, когато разбрахме; че сме между избраниците, така се радвахме, че чак не можехме да спим. Стараехме се да правим всичко, което е казала, страехме се дори да предугаждаме желанията й.
Бях капитан на детския отбор при другарката Бончева и бях много горда с това, но вече бяха започнали и да ми тежат тези функции и тази непрекъсната отговорност за всички. Все пак мислила съм си по онова време, че винаги съм безспорно права, абсолютен авторитет.
Един ден Камелия беше донесла портокал. Обели го, раздели го, даде на всички, а на мене не даде. Не зная как съм я попитала защо ме отмина. Камелия се разплака. Другарката Робева попита какво става и тогава и Ками, и Лили така се нахвърлиха върху мене, че се сбърках. Започнаха да разказват случки от две години. Всичко, което им тежало в моето капитанство. Оказа се, че непрекъснато съм ги тормозила, непрекъснато съм се налагала, била съм груба, лоша. Стоях като тресната. Та ние постоянно се критикувахме и уж всичко честно си казвахме, а излизаше, че те са си мълчали и са чакали да дойде другарката Робева, за да кажат всичко именно пред нея.
Чувствувах се така нещастна, така ликвидирана. Не знаех как ще дойда на другия ден, как ще погледна треньорката. Цяла нощ не спах. Какво ли си е помислила за мене? Не можех да си представя как ще се изправя пред нея, как ще мине този ужасен ден и всички други ужасни дни, след като е чула каква съм. Хич не се съмнявах вече, че съм ужасно лоша, щом двете момичета толкова яростно се нахвърлиха срещу мене. Робева започна тренировката, като че нищо не се е случило, след това ме извика да си поговорим. Такова нещо не можех и да си представя при другарката Бончева. Тя щеше да ме накаже или разкритикува пред всички. Бях благодарна на Робева за това, че каквото и да каже, няма да е пред всички. След вчерашната разправия вече не можех да понеса да ми се каже и дума пред колектива. Нешка каза, че нищо особено не се е случило. Това са детски взаимоотношения, а ние вече сме големи момичета. Ще трябва много нещо да променим. Ето — аз губя голяма част от времето, което е нужно за моите тренировки, с тези капитански задължения да наблюдавам всичките. Така, като тренират другите повече, има опасност да изостана. Искаше от мене като капитанка да се погрижа повече за Лили. Лили беше малка още, другарката Робева каза, че нямала време за всички, затова трябва да й помогна. Бързо съм измисляла нови елементи, добре е да помисля и за Лилините съчетания.
Когато се прибирах, си подскачах по целия път. Така леко ми беше. Поздравих се, че не съм се поддала на моментното си сутрешно настроение да не отида в залата. Щях да се пръсна от напрежение и яд в този ден. А то какво стана! Всичко мина много добре. Другарката Робева не си е помислила нищо лошо за мене, не ме е намразила. Напротив. Стори ми се, че ме обича. Това после, в следващите години, често ми се е струвало, въпреки че тя не говори за такива неща. За пръв път ме целуна след шампионата на уреди в Лондон, когато изиграх топката.
С много такт и много търпение треньорката все повече намаляваше тези прояви на грубост, диктаторство, които като малка изглежда съм смятала задължителни за капитанския си пост. Обиждах другите момичета, исках да се наложа на всяка цена, във всеки спор. Но все по-често свикнах да се обръщам към пейката, на която седеше треньорката, и се засрамвах, като виждах как ме гледаше в такива случаи. Умирах от срам, че пак съм си разрешила да проявя някоя от тези черти, с които бях наистина в ежедневна борба.
Интересно ни беше да ходим на тренировките. Всеки ден имаше нещо ново, различно. Нешкината система беше съвсем друга. Скоро усетихме, че тя търси по нещо във всяка от нас. Беше ни интересно какво ли ще намери? Тя не поставяше просто съчетания с елементи, искаше нейните композиции да бъдат специално за всяка от нас. Това разбрахме в период, в който тренировките наистина започнаха да стават тежки, и то някак разведряваше атмосферата. Най-хубавото беше, когато обявяваше творчески тренировки. Всяка да измисля. Такова лудо настроение в залата. Надпреварвахме се да измисляме, да показваме, показваме. Можеше от двадесет едно да вземе, но пък ние бяхме горди — ще се пръснем, когато видим, че сме дали елемент, достоен за вниманието на Робева. Много весело беше, когато обявяваше тренировка- пародия. Караше ни всяка да играе съчетанието на другата. Голям смях падаше! После разбрах, че докато е наблюдавала тези наши пародии, е виждала на коя какво лежи, коя какво не може да прави.
Понякога ми се струва, че от Нешка съм получила повече, отколкото от семейството си. Баща ми също смята, че от нея повече съм научила, че на нея повече й дължа, отколкото на тях, но сигурно, ако го кажа, все пак ще се породи малко ревност. Въпреки че не зная. Моите родители много я обичат. Майка ми, която винаги е държала детето да си хапне, да не се разболее, да не гладува, ако каже Нешка, че съм над нормата, също се примирява и не настоява да опитам нищо.
И все пак тревожи ме нещо. В последно време понякога ми се струва, че аз съм по-силната. После, разбира се, ми е смешно за това мое самочувствие, което никога не ми е липсвало, даже май си имам в излишък. И все пак, щом така го усещам, защо да не го кажа. Чувствувам се по-силна, когато Нешка избухне, а аз си премълча, изпълня всичко точно, както го е искала, и я видя, че си оправя настроението. Как да не си мисля, че съм по-силна, като мога да й оправям настроението, когато си поискам! Дори когато се чувствувам така уморена, че ми се плаче чак!
След европейското първенство си мислех, че ако продължим да тренираме така, от мене нищо няма да остане. Просто ще се свърша. Разбира се, не съм и очаквала, че Нешка ще намали тренировките само защото сме спечелили шест от пет възможни златни медала и още три сребърни. Боже упази! Та това няма да е Нешка тогава! Или пък да каже „Момичета, много сте уморени. Не е зле да си починете пет дни“. Ще си умре от страх, че в тези пет дни другите ще направят кой знае какво или ние съвсем ще отвикнем през това време от тренировките, или — зная ли и аз, от колко неща се страхува? Зная само, че адски се притеснява да не би някой да ни изпревари в нещо. Е добре, аз наистина трябваше да бъда в залата след пристигането от Амстердам, защото след месец предстоеше турнир за купата на Интервизията, ами другите! Те пък щели да участвуват в продукцията. А Нешка не може да си представи някоя от нас да не е супергимнастичка дори на продукция. Пребледня от яд, като видя, че втория ден Ани е качила близо цял килограм. Истината е, че бяха забравили да кажат на момичетата, че и втория ден ще участвуват, на самата Нешка бяха забравили да кажат дори, но как е могла Ани да си разреши да се отпусне до такава степен, че на другия ден да се вижда от всички краища на зала „Универсиада“ колко е напълняла!
Имаше един период, в който ми се струваше, че Нешка прибързва, иска от нас повече, преди да сме узрели за това. Не можех да понасям и това нейно вечно забързано темпо. Все не й стига, все иска още, и още, и още. Струваше ми се преди европейското, че честите ревове на Лили идват точно от това. Лили е още малка, още дете, а Нешка иска от нея като от голям човек. После на европейското си казах — ами ако
