не беше искала от нас толкова много, нямаше и така да игграем. Лили се явява за пръв път на голямо състезание и става вицешампионка, и получава златни медали. Аз в Мадрид бях шеста и щастлива, че публиката ме прие така. Значи Нешка е знаела какво иска и зрели-недозрели, щом ни е накарала да го направим, излиза, че тя е правата.
Все пак сега, когато е минало голямото състезание, ми се струйа, че може малко да се отпусне. Да не се държи така, като че след три дни отново идва страхотна, решителна битка. Мисля, че е много голямо това напрежение и за нас, и за нея. Може би от време на време ще трябва да се разрежда малко атмосферата. Може би в някои от дните на седмицата все пак трябва да влизаме в залата не непременно със строго разграфения, програмиран ден. Мисля, че ако въведе пак онези творчески, свободни тренировки, ако потърсим импровизацията, настроението — това ще омекоти климата в залата. Въпреки че, откровено казано, причините за остротата на атмосферата са си у нас — Лили с капризите си, ние с килограмите — все ще се намери нещо да развали деня.
Първия път, когато видях, че Валентина излъга за килограмите, не можех да повярвам. Отидох при Анелия и казах: „Да знаеш само какво се случи! Кака Валя лъже другарката Робева“. Ани каза: „Не може да бъде, не си видяла“. Започнахме да следим въпроса отблизо и хванахме втори път Валентина в лъжа. Този път нямаше съмнение. Ореолът на кака Валя силно се разклати. Ако някой тогава ни беше казал, че ще дойде ден и ние да стигнем до тези малки лъжи! Но ето че дойде. От време на време поскриваме по нещо, въпреки че е много опасно. Нешка може да ни премери и на око много точно. Освен това тя е убедена, че няма дребни и едри лъжи. За съжаление мисля като нея. Много е неприятно.
Страшно й вярвам и като на треньор, и като на човек. Много ми е необходима и в тренировките, и на състезанието. Дори когато е така изплашена, както в Лондон. На загряването правех един елемент — изхвърляне на топката и хващане в тилна везна. Десет пъти опитвах и все изпусках. Виждах, че Нешка е адски притеснена. В това време дойде комендантът да ме извика. Застанах на килима и погледнах към столчето, дето се бе свила. Не виждах от това разстояние, но си представях колко е жълта. Исках да ме погледне, да й кимна, да я успокоя — ще го направя! Започнах с тази мисъл — ще го направя и като изляза, ще я заваря щастлива. Направих го. Тогава за пръв път ме целуна на състезание. Спечелих сребърния медал, но бях щастлива колкото за златен.
Зная, че може да звучи странно — хем е била изплашена, хем съм я чувствувала необходима за успеха си. Вярно, едва в Амстердам видях колко е хубаво да е спокойна. Там ми даваше сила само като минеше покрай мене. Като я виждах такава уверена, горда с нас и аз се чувствувах страхотно концентрирана, овладяна. Но в Лондон пък толкова исках да я зарадвам, че това беше друг стимул. Може би няма да мога точно да го обясня, но ми е добре, когато на състезание я виждам около себе си — може би и затова, че чувствувам, че това сега е единственият човек в тази зала, който иска толкова много успеха ми, колкото самата аз. Единственият човек, чието присъствие ми е адски необходимо.
Мисля, че след Амстердам ние с Лили я поизтормозихме. Имаше един такъв период, в който се бяха поопънали отношенията. Нешка нищо не казваше, но й бе неприятно до немай-къде. Аз се стараех да не показвам кажво става, но Лили не може в нищо да се прикрие. Зная, че трудно се издържа на нейните глупости и капризи, но все пак, ако обичам за нещо Лили, то е тъкмо за това, че всичко й личи. Каквото си е помислила, вече го е казала. Намесиха се външни хора, поусложниха тази ситуация. Зная, че Нешка адски се притесняваше да не станем смешни като две примадони, които поддържат вечно клюкарствуващ антураж около себе си. Мълчеше, но виждаше, разбира се, каква ситна злобица се разнася около нас. Поговорихме си с Лили, изяснихме си нещата. Мисля, че сега всичко е наред.
Първият признак на помиряването, който вижда Нешка, е, разбира се, нашето страшно съперничество. Изправяме крак на арабеска и никоя не иска да смъкне първа. Разтреперваме се, но не се предаваме. Аз лекично хитрувам, мръдвам крака, за да помисли Лили, че свалям, Лили тупва долу, аз държа още няколко секунди, като че нищо не е било. Лили, разбира се, е ядосана, фучи, но Нешка усеща в това фучене онази приятелска закачка, която ни сближаваше в продължение на години. Доволна съм, че така стана. Сега надпреварата не носи ожесточение. Лили не си разваля настроението от това, че имам по-интересен елемент в композицията си, а търси нещо още по-ефектно.
Много съм горда с Нешка. Понякога ми се струва страшно силна, волева личност. Честна е, принципна, лоялна. Гордея се с нея и като си помисля какъв страхотен треньор е. Какво само направи за четири години от нас — едни момиченца, които играеха посредствена, елементарна гимнастика, мислеха, че изграждат характерите си, като непрекъснато се критикуват, бичуват и реват. Колко такт все пак й е трябвал, за да ни изтърпи в този период! Понякога ми се струва, че е силна като бог. После избухва и нещо от това обаяние се загубва. Така ми се ще никога да не избухва! Да идва винаги с настроение в залата. Когато има добро настроение, денят минава чудесно.
Исках да стана треньор само до преди няколко месеца. После си помислих — щом Нешка не може да не избухва, има ли смисъл човек да се захваща с такава работа. Отначало, когато ни взе Нешка, ми се струваше, че не е възможно да я заговоря. Беше известна, бяхме слушали много за нея. Все едно да набереш кураж и да отидеш да заговориш някоя филмова звезда. Никак не знаех какво мога да направя, като имам такъв треньор. Когато казаха вече, че идва, предлагах да взема торта, цветя, да я посрещнем с програма, но на по-големите все им се виждаха прекалено обикновени моите предложения. Така, разбира се, пак другарката Бончева измисли празника.
Първите месеци бяха страшно интересни. Моите страхове, как ще я заговоря, се изпариха. Не беше никак трудно да се говори с нея. Напротив, тя искаше да ни опознае, беше много внимателна, много ласкава с нас. После един ден каза: „При мен ще ви бъде по-трудно, отколкото на другите деца при другите треньорки. Аз искам повече. Ако на някоя от вас й дотежи, ще трябва да си каже. Няма да се сърдя, ако някоя пожелае да отиде при друга треньорка“. Наистина ставаше все по-трудно и по-трудно, но ни беше много интересно. Разбирахме, че в тренировките може и да се твори. Тя ни показваше, че усмивката може да бъде и като маска, ако не е почувствувана, естествена, настояваше всяка от нас да търси нещо различно за себе си, разбира се, търсеше го преди всичко тя, но караше и нас да участвуваме в този процес. Това ни беше страшно интересно. При другарката. Бончева всички бяхме горе-долу еднакви. Една като измисли елемент, и всички започват да го правят. Другарката Робева ни учеше още от малки всяка да търси това, което най-много ще й допада.
Отначало ми поставяше трудни, но детски съчетания. Аз исках да играя като Илиана. Другарката Робева ми казваше, че още съм малка и трябва да правя това, което на мене ми подхожда. Има време. Освен това тя не искаше да играя като Илиана. Казваше, че не бива на никого да се подражава, че всяка от нас си носи своя красота и тя точно нея ще търси.
Тренировките ни ставаха все по-тежки. Понякога така ми дотежаваха, че се питах — Нешка нали е била състезателка, нали знае какво ни е, защо настоява за този неин вечен план. Като че най-важното е планът! Разказвали са ми, че била много упорита, че тренирала много, но не ми се вярва да е било чак толкова. Това нашето е ненормално много. И непрекъснато иска да надминем това, което е било вчера, да правим все по-сложни и по-сложли неща и да ги правим по-добре. Край няма. Понякога много се дразня. Тежи ми и зная, че ставам неприятна, но не мога да се спра. Избухвам и я карам и тя да избухне. Зная, че разстройвам тренировката и на другите, но това е някак по-силно от мене. Много ме е яд, ако някой си помисли, че плача, за да ме съжаляват. Само това не! Плача, защото не мога да не плача.
Зная, разбира се, че всичко това е, за да стана по-добра гимнастичка. Усещам разликата. Топката почувствувах много по-късно и с радост разбрах какво точно иска да каже другарката Робева, когато ни повтаря непрекъснато, че ще усетим истинското удоволствие от играта едва когато почувствуваме, че сме верни, че уредите ни лягат, че музиката ни радва, че изпълняваме всичко с лекота, като нещо, което е част от нас. Не мога да си представя и това, че ще играя дълго като фигуристите или както едно време са играли все една композиция. Притесних се даже последния път на продукцията — дали не съм омръзнала вече на хората все с тези бухалки. И уж съм убедена напълно, че трябват смени, като дойде време да се сменя, ставам нервна, раздразнителна, струва ми се, че тренировките са прекомерно тежки, особено когато някой елемент не става, и не става, и не става.
Зная, че Нешка Робева е най-трудният треньор, който може да се измисли, често си спомням нейното предупреждение — с мене ще ви бъде по-тежко, отколкото с другите, няма да ви се сърдя, ако пожелаете да отидете при друг треньор, но за себе си не мога да си представя наистина нещо друго освен Нешка. Дори когато съм най-афектирана, дори когато не мога нищо да гледам от яд. Не виждам никоя друга, която да е
