съм образец на самообладание и кураж, а тя ще ми казва, че съм била жълта-зелена, че съм се свила на столчето (това по повод на спомените на Илиана за Лондонското първенство)… Да, много е хубаво наистина треньорката да е винаги в добро настроение, но откъде да го взема, като се чудят как да ми го развалят… Ама те какво си мислят — да не искат да подскачам от радост, когато ми правят фасони…
Чете Нешка, мърмори, но след малко все пак признава:
— Трябва да се променят някои неща. Прави са за тези наказания с пет, с десет цели съчетания. Трябва малко разтоварване в някои дни, в някои периоди. Ще се опитам да не избухвам. Само че да не си мислят, че могат да ми се качват на главата…
Четем и накрая решаваме, че вече всичко е казано. Само, че много ми се ще да зная какво мисли и Валя.
— Знаеш ли, мяого често съм се питала какво щеше да стане, ако в Лондон Анелия беше приела да играе вместо Валя. Щеше ли Валентина някога да ти го прости? Щеше ли ти после да си го простиш? Как щеше да убедиш и Валентина, и себе си, че момичето не е пропуснало големия си шанс?
В същност по това вече много сме говорили и никога не сме успявали да стигнем до някакъв отговор. С какво да убедиш Валя после, ако не е играла, че е нямало да спечели златен медал, след като тук у нас осем пъти е била първа, а там втората и седмата успяват да вземат по един златен и един сребърен медал? С това, че от дългогодишния си опит треньорката е разбрала, че на световни първенства освен всичко друго си има и някаква съдийска нагласа, срещу която е трудно да се бориш? Малко убедително наистина. Ще си остане винаги една мътилка. И после още един въпрос: кое е по-добре — Валя да си мисли цял живот, че е можела да направи «големия си удар» и са й попречили, или това — че игра и не можа да получи удовлетворението, което й се полагаше?
Казвам й сега на Нешка:
— Интересно би било да чуем и Валя. Все пак какво мисли тя самата. Как се е чувствувала на това първенство? Как сега ще приеме двата варианта? Може би някога ще се изправиш пак пред подобно затруднение. И освен това интересно е все пак да знаем какво мисли първият ти «експеримент» в голямата гимнастика.
Нешка също би искала да знае, но е притеснена:
— Откъде ги измисли тези интервюта! Чувствувам се малко неудобно, докато ги чета. Все едно, че съм разтворила личните им дневници. Като че ги чувам в момента да говорят. Така са точни, но не мога да разбера защо на мене не могат никога така да ми го кажат. И ето че сега това, което не са ми казали през годините, докато сме били всеки ден заедно, ще трябва да го кажат изведнъж пред толкова много хора…
Валентина се омъжи, сега чака дете, но не пожела да се раздели тържествено със спорта. Още й се играе. Предупреждава — вече не в големия спорт. Така, за собствено удоволствие и ако дружеството има нужда за попълване на отбора, макар че е малко вероятно — Нешка има вече толкова млади състезателки. Така говори Валя и сигурно в момента така мисли, но стъпи ли веднъж в тренировъчната зала, едва ли ще се задоволи с такава скромна програма. Само, че това ще видим в бъдеще. Сега искаме да се върнем към миналото, да разберем какво е мислила.
Тъкмо сега имам много време да се връщам назад. Имало е моменти, докато тренирах, в които съм си мислила, че гимнастиката ми е донесла повече огорчения, отколкото радости. Не съм била справедлива. Може би съм била повече уморена, изнервена, но сега така много ми се играе, че разбирам колко много са ми дали тези тежки тренировки. Често се връщам към въпроса — какво щеше да стане с мене, ако Нешка не ме беше взела, когато избираше момичетата за ансамбловото. Можеше да не ме вземе, аз бях по-нисичка, а тя избираше по-високи момичета. Не искам дори да си го помисля сериозно. В същност може би нямаше да зная какво точно съм загубила. Щях да поиграя и да се откажа. Нешка внесе нещо ново в живота ми.
Тежаха ми много тренировките. Тежеше ми още тази непрекъсната тема за килограмите. Спомням си, че след като не участвувахме на онова първенство в Мадрид, си отидох във Варна и така се отпуснах, че като се върнах тук, Нешка се ужаси. Трябваше да смъквам цели десет килограма. Започна някаква безкрайна мъка. Смъквах един килограм, качвах два. Нешка обявяваше, че не иска да се занимава с мене, че не я интересувам. Това бяха най-кошмарните дни — когато казваше, че не я интересувам. Добре, че не продължаваха дълго. Взе ме у тях и за няколко месеца се справих с тези десет килограма. Аз си зная как… Когато трябваше да излезе, заключваше ме в хола — да не отивам до кухнята. Най-много в този период ме измъчваше жаждата. Устоях. Нямаше къде да ходя, трябваше да издържа, защото за мене наистина по- ужасно и от жаждата беше това — да чуя, че не я интересувам. Добре, че тогава варненските треньорки и съдийки не знаеха за това заключване. Щяха да се съсипят да ме съжаляват. Те и без това не преставаха да ми говорят на всяко състезание, че Нешка ме преуморява, че нейният режим е направо ужасен, че не бива да се съгласявам с тази спартанска дисциплина…
Изобщо през този период много ми тежеше тази атмосфера. Безкрайно много доброжелатели. Все ми обясняваха колко не ми е добре при Нешка, а когато кажех, че ми е добре, че нямам от какво да се оплача, ме гледаха като неблагодарница — те се грижат за мене, пък аз не мога да оценя. Никога не можах да си обясня тази враждебност. Ако не бях отишла при Нешка, пак нямаше да бъда във варненското дружество, защото щях да следвам, да бъда в «Академик», така че причината не бе, защото не съм в ЖСК-Спартак“. Тези в „Академик“ продължаваха да се ползуват с благосклонността на варненските съдийки. Само спрямо мене бе обявен някакъв необясним бойкот. Много ми тежеше. Не можех да разбера защо Нешка така ги настройва срещу себе си, че са винаги настръхнали. Все ми се струва, че ако има в нея нещо в излишък, това е някаква непримиримост, която опълчва всички. Но може би, ако я нямаше, не би могла да постигне толкова много. Кой знае?
Не можеш, ако не си тренирал при нея, да знаеш каква точно е Нешка. Изглежда наистина сурова. Прекалена е тази нейна желязна дисциплина, ужасно — това изискване за килограмите, което не търпи никакви възражения, изтощително — безкрайното й „още-още-още“. И въпреки това е един от най-добрите хора, които съм срещала в живота си. Не познавам друг, който да е така загрижен за своите хора, така пълно да живее с проблемите на състезателките си. Във всички тези години, във всеки ден от тях съм се чувствувала защитена, закриляна, обградена с внимание и грижи. Зная, че само майка ми и Нешка могат да са така напълно съпричастни към всичко, което става с мене. В залата и извън нея. Зная, че ако ме боли, и тях ги боли, ако съм щастлива, две жени са щастливи с мене. Тази увереност ме съпровожда непрекъснато и сега, когато не тренирам. При това най-интересното е, че го зная, без никога Нешка да ми го е казвала. Тя не обича да говори за чувствата си. Повече ще ти се скара, по-рядко ще те похвали, ще те заключи в стаята, за да не пиеш вода, ще седи до тебе до среднощ, докато не направиш нещо, без което си е внушила, че не може да завърши денят, ще те умори до краен предел и ще вярваш, че те обича. Не мога да си го обясня, но е така.
Имало е случаи, в които съм си казвала, че Нешка няма право да изисква толкова много от мене. Аз не съм силна колкото нея. Тя трябва да го знае и да се съобразява с този факт. Заспивам с мисълта, че утре вече най-сетне ще й кажа. На другия ден отивам в залата и нищо такова не казвам. Правя това, което изисква. Забравям задълго тази закана за много откровен разговор, докато умората надделее и си казвам — край. Утре вече ще й обясня, че ако тя е желязна, аз съм си едно съвсем обикновено момиче, повече слабо, отколкото силно, трябвало е да го забележи и т.н.
И идваше състезанието, и бях щастлива. Страшно обичах да играя. Често ме е огорчавало съдийството, споровете, ощетяването, класирането, но в крайна сметка нищо не можа напълно да помрачи радостта ми, че играя Нешкината гимнастика. Не зная как от цялото това мъчение в тренировките в крайна сметка се получаваше тази безкрайна радост в състезанията. Всички композиции, които ми е поставяла, съм чувствувала точно за себе си. Нищо излишно. Нищо, което да ми тежи. В дните на състезанието така много съм я обичала и никога не съм можала да й кажа колко съм й благодарна.
Най-щастлива бях в Корбей Есон, преди Базелското световно първенство. Първа — Шугурова, На пет стотни след нея бях аз. След мене — Дерюгина. Това беше сензация на турнира. Тогава още никой не ме познаваше. Около мене се вдигна шум. Публиката ме подкрепяше през цялото време. Такава гореща, темпераментна публика, винаги си я спомням с благодарност. И винаги ще ми е мъчно, че точно тогава Нешка не можа да ме види как играя. Сигурно точно това е искала, когато е поставяла композицията. Не я пуснаха в Корбей Есон. Като треньорка изпратика Красимира Филипова, въпреки че нито Кристина, нито аз бяхме нейни състезателки, а и тя още не беше треньорка. Това не можах да разбера. Може би Нешка пак
