Запълвах бавните части с тази нейна котешка пластика. Тук всяко движение се разтягаше, удължаваше и моделираше до съвършенство. Този ярко изразен контраст, който исках в музиката, трябваше да бъде подсилен стократно с движение на тялото, с движение на уредите, с резки обрати. Работехме с настроение. Доставяше ми неизмеримо удоволствие всеки детайл. Анелия се променяше с дни. Бях решила да я изпратя като първа на всички трунири, с които започваше годината. Без да е в сянката на някоя от двете, които вече си бяха завоювали име, а яви ли се име, играеш — не играеш, все си зад него. Исках Анелия да изпита радостта от победите. Бях вече сигурна, че ще ги има. Но ако не исках да пратя с нея Илиана или Лили, знаех, че тази, която ще е до нея, трябва да бъде също силна.
Диляна Георгиева, дъщерята на известната в миналото гимнастичка (сега треньорка в Пазарджик) Виолета Бехчийска, беше точно това, което ми трябваше. Работила съм с много гимнастички от различни градове, когато подготвях ансамбловото. Трябва да кажа, че малко треньорки успяват да дадат такава основа, каквато дава Бехчийска. Преди на Надя Ласева, сега на Диляна Георгиева. След нея трябва само да добавяш, да шлифоваш. Не е нужно да се връщаш назад да оправяш грешки.
Диляна е бърза, динамична, възприемчива. С нея се работи леко, приятно. Реших да направя един доста смел експеримент. Диляна щеше да поднесе на съдийките една съвсем модерна гимнастика. Всичко, което поставях на това пъргаво като невестулка момиче, беше вече наистина живо предизвикателство. Съвсем необичайно. Нещо като джаз-гимнастика. Знаех, че самата Диляна не могат да не приемат. Очаквах, че ще отхвърлят композициите ми. Бях готова за това. Знаех, че е шокираща, но прекрасна. Щеше да стои добре до Анелия. Щяха да си помагат двете, да се допълват. И така, до март композициите на двете бяха завършени. Чаках с нетърпение турнирите, на които щях да ги покажа. Първият международен турнир бе в Прага. Победителка — Анелия Раленкова, втора — Диляна Георгиева. Добре започна годината. Ани се разплака. Питам я какво й е, а тя: „Играх лошо“. Вярно, игра под възможностите си. И аз бях недоволна, но си го обяснявах с известна скованост, за която се надявах в следващите турнири да изчезне. Зарадвах се, че момичето вижда добре, че има вярна преценка за играта си, че не се заблуждава от резултата. Това ме караше да вярвам, че много скоро ще я видя така, както съм я виждала хиляди пъти в мечтите си на голямо състезание.
— Добре — казвам, — Ани, не се тревожи. Това, че си играла лошо, знаем само ние двете с тебе. За всички останали си победителката. Горе главата. Утре на шампионата всички ще видят какво може Анелия Раленкова.
На другия ден на шампионата на уредите Ани наистина подлуди публиката. Взе три златни медала под грохота на аплодисменти, които рядко могат да се чуят. Изтърва обръча и там пък изскочи напред Диляна. Ето, че още една победителка ми се разплака.
— Какво става с тебе, дете, какви са тези сълзи?
— Неудобно ми е от Анелия.
— За какво ти е неудобно? Тя си изтърва обръча, ти го изигра и си заслужи златния медал. Каква си ми такава състезателка, да ревеш, като побеждаваш?
Карам й се и гледам и аз да не ревна. Толкова ми е хубаво с тези две мои победителки.
Вечерта на банкета колежките ме изненадаха с две неща. Някои казваха, че за пръв път виждали Анелия и за пръв път — такава състезателка. Други — че много съм променила стила на Лили Игнатова, но и така изглеждала чудесно. Бяха взели Диляна за Лили. Те наистина си приличат. През първия ден дори една от съдинките каза, че през цялото време си мислела, че вдига оценки на Игнатова и когато разбрала, че това е съвсем ново момиче, много се смутила. Откъде ги намирам толкова хубави и толкова талантливи? Много ли такива се раждат в България? „Много“ — казвам.
След две седмици сме отново в Прага, Този път — тристранна среща: „Руда звезда“ — Прага, „Динамо“ — СССР, и „Левски-Спартак“ — София. Сега идвам с шест момичета и колежките наистина се уверяват, че са много хубавите, талантливите гимнастички в България. Тук се радваме вече на особено внимание. Викат ни за интервю по пражката телевизия — мене, Илиана и Лили. „Изключителните победителки от Амстердам.“ Ето, името си е име. Макар, че Анелия само преди две седмици е взривила пражката зала, за телевизията предпочитат шампионките, разбира се.
Само че започва състезанието и съм нещо притеснена. Какво е станало с пражката публика? Играят Илиана и Лили и ръкоплясканията са повече от учтивост. Излиза Бошанска и е съвсем друго. Бошанска е със старите си композиции, но гн играе силно. Добре, и тяхно момиче си е, и, разбира се, ще я предпочетат, но защо са така студени към шампионките от Амстердам? Криво ми е, но още не искам да призная защо. Не, не защото са български, а не чехословашки гимнастички. Излиза Анелия и я аплодират както Бошанска.
Ето тук за пръв път се притесних истински за Илиана. Избледня. Само преди пет месеца композициите на абсолютната европейска шампионка изглеждаха като връх, който не може лесно да се догони. Четири златни медала и един сребърен при най-голямата конкуренция, която можеше да срещне в момента. Това през октомври 1980 г., а през март 1981, поставена до Анелия Раленкова, избледня.
В първия момент така се стреснах, че бях готова да се нахвърля срещу себе си. Къде си гледала! Хубаво, налагаш Раленкова, но това не ти дава право да ти изостава шампионката. Как в тренировъчната зала не си видяла, че са избледнели композициите на Раева, та трябваше да дойдеш тук в една пражка зала, и пред най-големите си съпернички — съветските и чехословашките треньорки, пред съдийки и специалистки да покажеш шампионката си по-слаба!
Трябваше да мине доста време, докато видя, че не композициите й бяха така бързо остарели. Илиана беше загубила нещо в играта си. Нямаше я тази широта, нямаше я амплитудата, нямаше я категоричността. Властната и безапелационна Илиана си позволи просто да маркира много моменти от тези композиции, които преди пет месеца изглеждаха трудно постижим връх. Загрижена да не сгреши, се загуби. Трябваше да се вгледам вече по-внимателно в тренировките й. И да видя, че е загубила навика си да изпълнява точно там всяко движение докрай, с настроение. „На тренировката като на състезание“ — този необявен девиз, който я съпровождаше във, всеки от дните на 1979 и 1980 г. нещо беше нарушен. Илиана може да печели, като се раздаде докрай не само на състезанието, а и на тренировките.
Опитвала съм се много пъти да си го обясня и отговорът, който си давам, е приблизително такъв — когато играе така, с пълна амплитуда през цялата година, тя привиква точно към пълнотата на движението, към настроението, към тази артистичност, която изглежда винаги като импровизирана точно в момента и точно за този момент постигната. И това е така. Илиана получава вдъхновение от състезанието, от публиката, от светлините в залата, от това, че е сама пред хиляди, тези хиляди нея гледат и тя трябва да им покаже най-хубавото, което може да изиграе. Само, че това вдъхновение идва само когато си много сигурен, когато не се страхуваш, че ще сгрешиш, когато съзнанието ти не е ангажирано от това, че сега идва един много сложен елемент, а след него — друг, и трябва да се справиш.
Илиана знае много добре това. Проверила го е в десетки състезания. Защо се остави да чуе не мене, която й го повтарях, а други, които й казваха, че сега, разбира се, на нея ще й е по-леко. Как не! Шампионка! Съдийките само като я видят, и имат поне три десети отгоре. Достатъчно е да не греши. Защо винаги такива съвети се чуват повече? Дали Илиана не искаше да провери да не би наистина да съм някоя фанатичка, която напразно изисква толкова много? Може би искаше да провери дали може и с по-малко труд в крайна сметка. Не зная. Може би е била уморена, може да й е омръзнало това напрежение. Може би наистина е повярвала, че накрая, като понатнсне педала, ще навакса. Последните два месеца наистина се мобилизира страшно и реши да доказва, но тук дойде една травма, която Илиана смята просто за нелепа случайност, а в същност подобни травми са си чиста закономерност, идват като правило от неравномерната тренировка, от наваксването.
Ето я Илиана на първия сериозен международен турнир през новата година, годината на световното първенство, и трябваше да види, че съдийките не ахнаха. Вярно, точно нея и Лили извикаха за интервю по телевизията, точно за тях казаха „героините от Амстердам“, но героините трябваше да се изправят и да защищават името си. Никой не беше приготвил тези три десетки отгоре. Победителка — Даниела Бошанска.
След нея се наредиха нашите три така — Раленкова, Раева Игнатова. Ето, че Ани излизаше за пръв път в пряк двубой с тях и ги победи на неутрален терен. Чехословашките журналисти писаха, че безкрайно се радват с радостта на Бошанска, но това ли е реалното класиране… За мене не беше изненада. Даниела Бошанска бе силна гимнастичка, игра у дома, без да греши. Не бях и очаквала друго, освен да бъде първа, когато играе в Прага силно. Мене ме изненада това, че съдииките дадоха път на Анелия на едно състезание,
