на което се бяха явили шампионката и вицешампионката на Европа.
Защо се бях разтревожила за Илиана, а за Лили не? Та тя игра по-лошо и от Илиана! Не, не че не се разтревожих, но не бях изненадана. Лили ми поднесе този шок преди един месец на първото контролно в София. Тя първа ме накара да се огледам и да видя, че и аз нещо съм се променила и имам нужда от стягане.
На това първо контролно моите колежки не ми спестиха ни една забележка. От всичко най-много се повтаряше това — безобразие отпуснатите крака на Лили. Прибрах се в ужасно настроение. А Людмил Коцев непрекъснато я хвалеше. „Не можеш да си представиш как работи Игнатова.“ Вече си представях и как работи Игнатова, и как работи Коцев, и как минават тези часове по класика. Постепенно ядът към хореографа утихна и се насочи към мене самата. Защо трябва да си представям как работят? Та преди следях тези часове отблизо и знаех точно как върви всичко, и се намесвах навреме, и изисквах дисциплина от двете страни, и поставях точно и ясно задачите. Спомних си изведнъж, че на някои свои тренировки дори не си събличам палтото. Някъде ме викат, някъде ме чакат, ту награждаване, ту интервю някакво. Дали пък не ме е хванала мене звездната болест, та не си гледам работата както трябва? Цяла нощ не спах след това контролно. На другия ден се появих в залата, с едно решение — край на интервюта, на снимки, на чествувания. Никакви изключения. Така че Лили ме беше стреснала по-рано. Сега Илиана…
Вечерта между двата дни на този турнир в Прага се изненадах, като видях в коридора Даля Куткайте да повтаря някои от елементите в композициите на Игнатова. Докато не ги е забравила — да ги научи. После ги видях в Мюнхен, вече шлифовани. Казвам й на Лили: „Можеш да бъдеш доволна, Даля Куткайте най-много тебе е харесала, вече се опитва да те имитира“. Лили никак не е доволна. Сърдита е на това четвърто място, та не може да гледа. Илиана е сърдита на себе си. Анелия не смее да се зарадва. Такова едно настроение в Прага…
За Хамбург заминах с Анелия Раленкова и Диляна Георгиева. Ето това бе турнир, на който се почувствувах истински щастлива. Беше изключително състезание. Анелия направо взриви залата. Онова малкото, Дилянчето, като че допълваше канонадата. Започна с грешки. Изглежда се беше притеснила, че сега от нея ще очакват повече, разхвърчаха се бухалките, но после се окопити и като че да навакса за грешките, се хвърли в това чудесно партньорство, което двете вече имаха. Още като се съобщаваше, че излиза българка, и залата гръмваше. Тук вече нямаше уред, който да не се коментира от специалистките като ново откритие, като много интересно решение, като чудесно намерена музика, композиция, хореография. Всичко бе дозирано. Струваше ми се, че само Анелия не бе дозирана. Оказа се, че това момиче може да изненада и мене, въпреки че си мислех, че никой не я познава по-добре. Така, както игра в Хамбург, не ми се беше случвало да я видя на никоя тренировка.
Стойчо понякога казва, че Ани може да се хареса само на интелигентния зрител. Изглежда в тази зала се бяха събрали все интелигентни. Харесващо се на всички. Това беше някаква сила, отприщена, сякаш без да се интересува, че композициите й са презадръстени с трудни елементи. Анелия играеше като че в транс. Едва сега си дадох сметка, че увлечена да я наложа, да накарам да млъкнат всички, които искаха да се откажа от нея, направо съм я претоварила с „ултрацета“. Не можех дъх да си поема, докато играе. Само Ани сякаш не забелязваше колко трудно е това, което прави. Сега, докато я наблюдавах в Хамбург, като че разбрах това, което винаги съм искала да определя като главното у нея. Защо на времето от едно движение в ръцете нещо трепна у мене, та взех това дете, на което почти никой не обръщаше внимание. Защо после все ми се струваше, че не е това за нея, не е и следващото, което правя, че трябва още нещо, че в това момиче има нещо, което не мога да уловя, но зная, че го има и трябва да го търся.
Анелия играе с удоволствие. Жадна е за игра. Ритъмът се ражда някъде в нея, води до друг ритъм и знаеш винаги, че има още нещо, защото нищо у Ани не е дозирано. Богата е на движение, защото движението извира някъде в дълбините на това момиче, като че родено за танца.
Спомних си, че на тренировките в Прага идваше един журналист, който, докато бях състезателка, пристигаше на всяко състезание да ми каже няколко добри думи, независимо от това, как съм се класирала. Мирко Фишер беше написал след Копенхаген: „Българската вихрушка Нешка Робева едва не помете досегашните ни представи за гимнастиката“. Той ме смяташе едва ли не за сзое откритие. И ето го — в първия ден на тренировките дойде да ми каже, че съм попаднала на страхотна находка. Диляна Георгиева е моделът на бъдещата гимнастичка и ако все пак не е загубил способностите си да прогнозира, може отсега да каже, че тя ще е първата олимпийска шампионка. Зарадвах се много, разбира се, за Диляна, но малко ми докривя, че нищо не каза за Анелия. И ето, на другия ден пристига отново развълнуван: „Можеш ли да ми кажеш защо вчера не видях Раленкова! Това момиче е фантастично. Такава гимнастичка не съм виждал, а мисля, че всички, които са съществували и съществуват, съм видял. А при това си личи, че има още и още в нея. Струва ми се, че зная какво ще стане в Мюнхен…“
— Сега, в Хамбург, дойде директорът на пресцентъра от Амстердамското европейско първенство и каза:
— Световна шампионка ще бъде Раленкова.
— Не сте видели другите две, откъде сте толкова сигурни?
— Няма нужда да виждам никоя друга. Световна шампионка в Мюнхен ще бъде Раленкова. Запишете си го.
Нямах нужда да си записвам. Тези неща ги помня. Не знаех какво ще стане в Мюнхен, но исках само едно — Ани да играе там така, както сега в Хамбург. Исках точно на световното първенство, на най-голямото състезание всички да я видят такава…
Предстоеше ми наистина много. Да се стабилизира Анелия, да запази това самочувствие, което вече има, да се оправя с Илиана и Лили, да догонят Ани… Когато им казвах, че трябва да се стягат вече да я настигат, мълчаха, не възразяваха, но ми се струваше, че не ми вярват много. Сигурно си казваха, че искам да ги амбицирам, че на мене, разбира се, каквото и да направят, все малко ми се вижда, че пресилвам нещата, когато съм недоволна от тренировката, от състезанието. Не можех да разбера само това — наистина ли не виждат, че Ани ги изпреварва и при това „загребва“ така мощно, че не може да не се види.
И ето че след Хамбург се появи отново и настойчиво това искане — да не изпращам Анелия в следващите турнири. Мислех, че въпросът е ликвидиран, че успях да докажа правото си да работя с нея, че всички вече виждат — правилна е тактиката на такова налагане на състезателка, която ще участвува в световно първенство. Най-много се изненадах, когато чух Мария Гигова да казва, че за Гданск трябва да тръгна с Даниела, а не с Анелия. Такова предложение беше направено и за Хамбург, и преди Хамбург… Сега Мария Гигова твърдеше, че в Гданск щяла да дойде Инеса Лисовска, третата на европейското първенство, и Раленкова не бива да отива там, защото вече си е спечелила име и ако я победи Лисовска, това ще се отрази зле. Казах, че поемам риска да я видя победена, че въобще не съм твърдяла, че на всички турнири трябва да е все първа, че предпочитам да се среща със силни състезателки, не да бяга, да се крие. Не казах, че Ани вече е побеждавала и шампионката, и вицешампионката и никак не ме притеснява срещата с бронзовата медалистка. Не беше Лисовска, която можеше да я спре. Вече започна да ми се струва, че няма коя да я спре…
В Гданск — пет златни медала за Анелия Раленкова, пет сребърни за Диляна Георгиева. Това, малкото, дори не подозираше, че прокарва път на нова гимнастика. Наум не му идваше с колко страх го пуснах на първия турнир н колко бях щастлива, че така го харесват, че не чувам ни дума на укор. Така поднесе тази модерна гимнастика, че не се чу ни веднъж въпросът, който очаквах със свито сърце: „Робева, какво точно искате да направите от нашия спорт?“ Дойде ред да се готвим за нашия голям турнир за купата на в. „Студентска трибуна“. На градското първенство Анелия победи с такова превъзходство, че усетих отново около себе си онзи вакуум, който вече познавах. Смразяващ вакуум. Не можех, разбира се, да искам; да се радват тези, които я бяха отрекли, а сега я виждаха недосегаема. Но беше рано да се радвам напълно.
На републиканския турнир за „Студентска трибуна“ — едно стъпване накриво, едно навяхване и седмица в къщи. Седмица само, а ми се стори цяла вечност. При всяка травма ужасно се ядосвам на състезателките. Това на времето, още в първите дни на треньорската ми практика, беше основна грижа. И досега е. И мисля, че винаги ще бъде. Имам амбицията моите гимнастички да са здрави. Те си мислят, че държа преди всичко да са стройни. Това да, разбира се, че много държа, но над всичко винаги поставям едно — да са здрави. Да няма травми, простуди, грипове. Това, което зависи от мене да се предотвратят контузиите, спазвам го педантично. Искам добро загряване и пълна концентрация в тренировките. Никакво невнимание.
