Никакво погрешно заучаване на техниката. Непрекъснато изисквам да мислят. Казвам, че не ме интересува колко опита ще направят за тези двадесет сполучливи, но истината е тази, че ужасно се дразня, когато несполучливите опити надхвърлят една норма, която смятам задължителна и която се мени с дните, отделящи новия елемент от началото му. Това означава, че не мислят, че в тренировката участвуват механично. Травмата за мене е неграмотност, невнимание, разсеяност. Нека си мрънка Илиана: „Нешка е вбесена, защото ще пропадне свещеният й план“. И за плана ме е яд, не го крия, и за това, че не слушат, и най-много за това, че нараненото място ще подсеща после дълго за себе си.
Ани сигурно смята, че трябва да я жаля, да съм нежна и ласкава. Та нея я боли! Не съм нежна, не съм ласкава. Настръхнала съм и светът ми е крив. И направо не мога да я понасям. Ако й го кажа, няма да може да се съвземе от плач и това, разбира се, което ще повтаря, ще е: „Аз да не би да съм искала?“ Не е искала. Има си хас, да е искала. И какво от това!
Не мога да я понасям. Това са точните ми чувства. Не го казвам, но се усеща. Зная, че момичето се чувствува безкрайно нещастно, че изглеждам жестока, че в залата на всички им е тежко, когато съм така вбесена, но това е положението и не мога да го променя. Да стигне точно до това, за което съм мечтала, да усети как една десетхилядна зала я следи със затаен дъх, да чуе грохота на аплодисментите, да повярва в себе си и да си навехне крака! Кой знае колко време съзнателно и несъзнателно трябва да щади този крак! Не, не мога да бъда нежна и ласкава — Анелия в тези дни за мене е едно глупаво момиче, което пропилява натрупаното с толкова труд. Нея може да си я боли, колкото си иска, аз не мога да спя от яд, а когато все пак заспивам, сънувам колко много ме е яд.
На международния турнир за купата на в. „Студентска трибуна“ решихме да участвуват само две в класирането. Много ни критикуваха преди това в нашата преса, че пускаме по шест момичета, докато другите идват с по две, нареждаме нашите на призовите места и с това обезценяваме турнира, караме основните ни съпернички да го избягват, а седмица след това виждаме най-силните гимнастички в Корбей Есон, който има по-сериозен регламент. Намирам, че критиките са съвсем основателни. Ние можем да пуснем повече момичета да играят, да усетят дъха на една по-силна борба, но да не участвуват в класирането. Това наистина попречи в последните години на авторитета на нашия турнир.
Сега първите две места заеха Лили Игнатова и Илиана Раева. Бяха наистина много над съперничките си, не можеха да не победят, но през цялото време, докато ги наблюдавах, мислех повече за това, което ми предстои, отколкото за това, че побеждават. Да побеждават — друго не очаквам вече от тях, но им трябва още много, за да бъде играта им „нещо изключително“. По-силно игра в този турнир Раева, рискува с новия елемент на лента на финала, сгреши и отиде на второ място, но от нея бях по-доволна.
И така, наблюдавах ги и мислех повече за това, което не достигаше. Зная, че и те го усещат. Разбира се, когато победят, са щастливи, доволни от победата, но ако кажеш на някоя „Честито първо място“, няма така да се зарадва, както ако й кажеш: „Игра така, както искам да те виждам винаги“. Те сигурно са недоволни от моите много изисквания. Зная, че се намират достатъчно хора, които ще ги пожалят с този въпрос, който съдържа много похвала към тях и много упрек към мен: „Как издържате?“ Зная, че в такива случаи им е малко мъчно за тях и ги е яд на мене.
Все едно. Те също са свикнали вече на други критерии и най-често усещат, когато на някоя победа нещо й липсва. Нещо, без което вече не могат да бъдат истински, напълно щастливи — блясъкът. И все пак мисля, че засега повече го усещат Илиана и Анелия. Лили като че е още малка, още не е узряла за тези тънки разлики. Когато е играла без грешки, когато е победила, когато другите са сбъркали, а тя не и е станала първа — всичко е наред. Не само това. Винаги, ама още на другия ден, започва да се глези.
Така е и сега. Става първа на „Студентска трибуна“ и започва да се размотава примадона Лили. Отплесва се, не внимава. Викам, а няма кой да ме чуе. Започва нещо много да ми се губи по залата Лилето. От десет метра го усещам какво си мисли малкото. Анелия е контузена. Сериозно е, щом Нешка я е оставила в къщи. Тя самата е първа. Значи остават две, които могат да заминат — тя и Илиана. Зная, че не й се тренира, но много й се заминава за Корбей Есон. В последно време само токийският турнир е по-силен, но френската публика не може да се сравни с никоя друга. Така сърдечна, шумна, бърза в реакциите си, така отзивчива за всичко хубаво, което вижда.
Всичко това добре, но не мога да понасям да ми се правят фасони на тренировките. Не издържам просто. Много съм уморена, много съм изнервена. Казвам: „Лили, ако не ти се тренира, можещ да си отидеш“. Казвала съм го десетки пъти и Лили се е стягала. Никога не си е отивала. Никога не й е минавало наум, че такова нещо е възможно. Сега си събира спокойно багажа, взима си сака и излиза от залата. Аз излизам от кожата си. Значи това, малкото, смята, че съм така натясно, че си разрешава да отива във фасоните си докрай! Вместо точно сега да ме щадят, то си разрешава да ме разиграва. Скачам на телефона, за да кажа във федерацията да подготвят документите на Анелия за Корбей Есон. Лили явно е чула, защото след малко се връща, оставя сака там, където е бил, и се отправя към игралното поле.
— Какво, Лили, размисли ли?
— Какво да размислям. Бях просто до тоалетната… С тази хладнокръвна и глупава лъжа Лили проиграва шанса си.
— Добре, тренирай. За Корбей Есон ще замине Анелия. Може би победителката в онзиденшния турнир все пак се надява, че ще размисля. Решила съм твърдо да загубя, но да не отстъпя. Когато казвам на зам.- председателя на ЦС на БСФС Грую Юруков, че най-вероятно е да загубя този турнир — Илиана Раева не е в най-добрата си форма, Раленкова не е оздравяла напълно, пропуснала е доста в подготовката си — но искам Лили да разбере, че няма да търпя фасони, а и не само Лили, Юруков одобрява решението ми.
— Не мисля, че ще загубиш, но дори и да стане, какво от това? Защо мислиш, че трябва само да печелиш? Ти имаш една голяма задача за годината — световното първенство, а на турнирите можеш да избираш тактика, каквато намериш за добре. Важното е всичко да е подчинено на голямото състезание.
Зная, че винаги, когато отида при него, ще намеря и пълна подкрепа, ако става въпрос за принципни положения, и добър съвет. Сега тръгнах за Корбей Есон спокойна и почти готова да видя някоя друга пред моите гнмнастички.
В къщи казват, че си измислям вече опасности, за да ми е по-интересно. Как да обясня така, че да ми повярват — тръгнах със страх от загуба. Повтарях си успокоението на Юруков, че не е нужно навсякъде да побеждавам, че имам едно главно за годината състезание и всичко друго е тактика, но колкото повече наближаваше турнирът, толкова не ми се искаше да губя. Чак лошо ми ставаше, като си помислех, че този Корбей Есон, вече от толкова години български, сега можеше да бъде предаден.
Не загубихме. Първа — Илиана Раева, втора — Анелия Раленкова. Призът „Мадам Кристофи“ отново бе за мене. Попитаха какво ще кажа, ако в следващата година поканят три българки…
Илиана спечели за четвърти път купата. Тук вече я познаваха, обичаха я, още с излизането на терена овациите бяха оглушителни. Момичето се постара да ги заслужи и с играта си. Анелия усети, че си връща формата, че публиката я харесва. Успокоихме се и аз, и Ани, че загубеното по време на контузията се възстановява бързо. Можех да замина спокойно за Токио с Илиана и Лили, без да се притеснявам, че тренировките, на Раленкова ще спаднат. Напротив, сега вярвах, че това момиче бе усетило силата си и нямаше да я пропилее.
Върнахме се от Корбей Есон и заварих най-приятната изненада. Лилето тренира, та пушек се вдига. В същност заминах за Франция с много добро настроение. Момичето дойде на аерогарата да ни изпрати — даде картички на мене и момичетата с пожелание за успех — така, както правеха като деца.
В Токио по правило се събира най-голямата конкуренция, която може да се събере пред едно световно първенство. Тук състезателките са поканени поименно, така че никоя не можеш да смениш. Бях решила, ако Лили продължава с фасоните си, да отида с една, не с две гимнастички, но да издържа докрай на приетата линия. Но Лили беше очарователна. Освен че, докато ни е нямало, беше тренирала повече от всеки друг път, но и настроението беше отлично — да ти е драго да го гледаш. Чудесно дете.
Тръгнах с Лили и Илиана за Токио с приповдигнато настроение. Вече не ме беше страх от никаква конкуренция. Съдийките не можаха да дадат предимство на ни една от двете българки и така — на първо място Илиана Раева и Лили Игнатова, след тях Ирина Габашвили.
Съвсем не можех да се ориентирам за състава на СССР в Мюнхен. На различни турнири се срещахме с различни състезателки — Куткайте, Муртазаева, Лисовска, сега Томас и Габашвили — втората и третата от световното първенство в Лондон. Не се показваше само Ирина Дерюгина. От вестниците н списанията научавахме по нещо за нея. У нас много пишат за Дерюгина. Много снимки се появяват. Много повече,
