от София. Наистина много съм изненадана и трогната, когато получавам цветя за празника си от посолството. Някой изминал 200 км, за да донесе един букет. Така щастлива съм в този ден! Моите момичета играят така, както искам да ги виждам, така че празникът е наистина пълен.
Преводачката много тайнствено ми казва, че председателят на тяхната федерация и треньорката искат да говорят с мене. Прилича на заговор. Не мога да разбера какъв ще е този разговор, заради който трябва да се кача в една кола само с тях и да не пътувам с другите. Какво мисля? Европейските съдийки явно не харесват японския стил в художествената гимнастика. Трябва ли да го променят, да се насочат към европейската школа — към българската, да речем, или да продължат в насоката, която са си избрали?
— Нали знаете, че моето мнение няма особено значение? То не гарантира никакъв успех. В крайна сметка не съм от съдийките.
— Да, разбира се, нас ни интересува вашето мнение. Вие какво мислите, какво бихте направили, ако сте на мястото на Камо?
— Не бих тръгнала да повтарям европейската гимнастика и никоя школа. На мястото на Камо бих продължила да търся точно японското в моите японски състезателки и да се опитам да го наложа. В крайна сметка гимнастиката няма да спечели нищо, ако се повтаряме. Нейното богатство е в разнообразието.
— Вие българското ли търсите във вашите български момичета? Това точно български стил ли е?
— Да. Това е точно българският стил. Вие виждате — моите гимнастички не приличат на никои други. Съветските си носят съвсем друг облик, чехословашките — също. Така че не може да се говори за европейска гимнастика.
— Все пак нашите са много по-различни.
И това им е най-хубавото. Според мене трябва просто да си усъвършенствувате вашия стил и така да го налагате…
— Смятате ли, че художествената гимнастика трябва да се запази от влиянието на акробатиката, на спортната гимнастика?
— Художествената гимнастика може да вземе от другите спортове това, което ще я тласне напред, но трябва да си остане художествена гимнастика. Аз бих искала моите момичета да усъвършенствуват скоковете, но не смятам, че това е само скачане. За това си има друга дисциплина — скок на височина…
— На какво давате предимство — на движението с тялото или на техниката на уредите?
— И на едното, и на другото. И преди всичко на синхрона, на паралелното им развитие…
Започвам да се чувствувам малко неудобно. Дали наистина не си мислят, че зная някакви неподозирани тайни за гимнастиката, а аз им казвам съвсем обикновени неща, които сигурно и Камо знае, и всяка треньорка, разбира се. Прибирам се и малко ме притеснява категоричността, с която казах: „Да, това е точно българският стил“. Наистина ли съм тръгнала да го търся като типично български?
В последно време наблюдавам с голям интерес фолклорните танци на различни народи и с някаква особена гордост откривам все повече неща, по които българските танци не могат да се сравнят с никои други. Има нещо в темперамента, в ритъма, в тази необузданост, което кара кръвта да кипи. Гледам танците на холандци, англичани, датчани, белгийци… Не, никъде го няма точно нашето, българското. Може би, когато търся какво има в Илиана, в Анелия, в Лили, намирам точно това, българското, предавано от поколение на поколение. Може би аз го нося в себе си и допълвам точно това, което природата е дала на българката. Така че няма защо да се безпокоя от тази категоричност. Да, наистина чисто български е този стил на нашата художествена гимнастика. Усетила го е Жулиета, продължила съм го аз, без да съзнаваме и двете в колко дълбоки води нагазваме и все пак уверени и двете, че ще изплуваме, че някакво умение се е пренесло през вековете в кръвта, в паметта, в усета.
Как се е родила, как е продължила, как се е утвърдила българската школа? Бих искала наистина да срещна човека, който ще отговори точно на един такъв въпрос без отговор. Ние сме народ, който все бърза да навакса пропуснатото от едно петвековно иго. Не можем да се опрем на традицията, която бавно, трайно създава умения, навици. Ние все търсим изпреварванията. И то не какви да е, а непременно главоломни, фантастични, така че да няма съмнение, че сме изпреварили наистина. Тази наша жажда да наваксваме е забележителна.
Сега, като се вгледам по-внимателно в композициите на моите момичета, виждам, че все едно на коя музика са поставени — на Петко Стайнов или на Мусоргски, на Гершуин или на Чайковски, все е български ритъмът им, каквото и да играят, личи си, че българки играят. В Канада, в Испания, в Холандия, в Австрия имаме български треньорки. И те се мъчат, без да разберат, на канадски, испански, холандски и австрийски момичета да дадат български облик. То идва и при тях някак несъзнателно, но не се получава. Ливия Меделонски носи нещо румънско на момичетата от ФРГ, но и тук има разминаване. Колкото повече мисля в тази нощ след разговора с японците, които може би са очаквали да разкрия някои важни тайни, толкова повече „тайни“ откривам в себе си.
Връщам се от Япония и ми се струва, че имам сила планини да съборя, планини да издигна. Стига да срещна от другата страна същото настроение. Срещам го. Религиозните хора биха казали — осени ме благодат божия. Не зная каква е тази нагласа на религиозния човек, който изпитва удовлетворение, успокоение от „благодатта божия“. Не зная точната дума, която ще предаде щастието ми от затишието в нашата зала. Не зная чия благодат ме е споходила, откъде се е изсипало това благоволение, но не смея дори да се зарадвам както трябва. Илиана, усетила студенината на токийската зала, гледа като че с презрение на прочутия си чар и търси утеха в работата. Лили, разбрала каква е силата на една седмица само яка мобилизация, е неузнаваема. Ани, благодарна, че се е отървала така леко от контузията и няма да бъде Ани глупачката, която си е пропиляла шансовете, направо хвърчи по залата. Трите работят, надпреварват се, чувам закачки, „закани“, чувам, че Лили казва:
„Този елемент ми го показа Ани, бил повече за мене, отколкото за нея“. Правилно е преценила Ани. Точно за Лили е това, което е измислила… Звездни мигове на треньора. Не смея дори да се зарадвам както трябва. Не зная докога ще продължи.
Това са дни на отдих. Кратки, в същност пълни с работа, но когато работата върви леко, с настроение, за мене това е най-голямата почивка. Истинската.
Вярна на стародавното българско — много добро не е на добро, чакам да се разбие с гръм и трясък това разкошно розово време. Защо не мога да се зарадвам като хората, без да си мисля за после? В такива дни, когато всичко в залата върви, както в мечтите съм си го представяла, съм препълнена с нежни, ласкави думи, които остават някъде в мене, разбира се. Моите момичета никога не ги чуват. Не ги казвам гласно. Те са една ненаказана, но огромна благодарност.
Много често спорим с Нешка. Ето това е случай, в който направо не изтрайвам. Уж се заричам само да записвам каквото казва, а каже ли нещо такова, направо кипвам. Хиляди пъти съм повтаряла, че добрата дума е нужна всекиму. Нека да ми повярва. Зная го много добре. Аз работя в редакция, в която са само мъже, и много често ми е криво, че съм по кавалер от тях. Никога не пропускам да кажа и лошото, но и хубавото, което са направили моите колеги, а когато на тях дойде ред да правят оценки, им се свиди добрата дума. На мене, дето съм станала на толкова години, че чак ме е яд да кажа на колко, ми докривява, когато „забравят“ да отбележат някоя сполука, с която съм особено горда.
Какво цеди през зъби това нейно толкова рядко „Добре!“, когато е препълнена с нежни, ласкави думи? Достатъчно са дните, в които е строга, взискателна. В такива като тези, които тя нарича розови, може да се отпусне и по-щедро да ги похвали. Казва: „Ще ми се качат на главата“. Ами рискувай, дори да ти се качат на главата. Ти поне можеш да се справиш с това.
Стефан Стефанов, този млад артист, който помогна на Нешка за подчертаването на акцентите, казва, че в началото дошъл в залата на Нешка, защото му се сторило, че това е единственото място, където, истински се работи. Софиянци го посрещнали радушно, но „малко встрани от проблемите“! И ето че точно в такъв период, в който му казвали, че е много талантлив, но му показвали, че е почти излишен, той попаднал в залата на Нешка Робева. Първото нещо, което го поразило, било точно това, че в тази зала се работи. И то
