отколкото на нашите момичета, така че вестникарска информация не липсва, но тя почти нищо не ни казва. Научихме всичко за бащата, за майката на Дерюгина, как са се запознали, как са танцували, как живеят, кой какво обича и не обича, колко царствена, невероятна и неповторима е тяхната Ирочка. Само не можехме да видим самата Ирина. От съветските треньорки — съвсем оскъдна информация. Хорошо, здорово… Съвсем естествено. Всеки си избира своето оръжие. В тази борба има и психологическа атака. Аз я търсех в преки двубои. Албина Дерюгина беше решила да покаже дъщеря си едва в Мюнхен.
Интересът у нашите момичета наистина нарастваше непрекъснато. Предварителната информация за Корбей Есон гласеше, че най-сетне двукратната световна шампионка ще пристигне. Затова и бях решила твърдо Илиана Раева да тръгне, въпреки че да отидеш за четвърти път на един турнир, където три пъти си била победителка, е прекалено. Знаех, че на Дерюгина в този етап мога да противопоставя истински само Илиана Раева. Макар че не бях доволна от спортната й форма, знаех, че само Илиана може да се мобилизира и да надскочи два пъти себе си, ако има насреща една двукратна световна шампионка. Очаквах с интерес тази борба и ако говорех за загуба, то беше повече от яд, че не мога в момента да покажа една Илиана наистина в пълната й сила. И все пак, както си говорех, че може да отстъпим, някъде дълбоко в мене си оставаше все тази надежда — Илиана ще превъзмогне всичко и види ли истински противник, ще вдигне летвата нагоре, нагоре, за да направи истински рекорден скок.
Дерюгина не дойде нито в Корбей Есон, нито в Токио. Казваха: „Ще дойде в Мюнхен. В това можете да бъдете съвсем сигурни!“ Радвах се, че когато питаха моите момичета, не казваха: „Дано не дойде“. Напротив, искаха да се срещнат точно с нея, с двукратната световна шампионка. Искаха да премерят сили в пряк двубой. Това, че се бяха научили да търсят, а не да бягат от голямата битка, ме караше да се чувствувам по-спокойна, по-уверена.
Когато предложиха на състезателките да си изберат с какъв уред да играят на продукцията, Раева и Габашвили избраха топката — същата топка, с която се бяха срещнали в Лондон и която вече не се играеше. Това за мене беше може би най-интересната част от пребиваването ни в Япония. И досега смятам, че една от най-издържаните композиции, които някога съм правила, е топката на Илиана. Тъкмо затова в Лондон ми беше доста криво, че Габашвили взе златния, а Илиана сребърния медал. Зарадвах се, че двете пожелаха да си припомнят този стар спор. Очаквах, макар и в една продукция, моето момиче да докаже, че съм имала право да се ядосвам някога. Габашвили игра по-добре. Публиката отиде с един тон по-високо в аплодисментите, а Илиана не е човек, който да не усети точно публиката. Безпогрешно ухо за тази „музика“ има европейската шампионка. Така че двете си преглътнахме обидата доста мълчаливо, но и доста тежко.
И докато колежките ме поздравяваха за двете победителки, не можех място да си намеря, че на една продукция, на един уред публиката е ръкопляскала повече на Габашвили. Зная, че изглеждам фанатичка, максималистка, че в къщи ще кажат, че на мене все не може да се угоди, че вместо да се радвам, все ще намеря някаква дреболия, за която да се ядосвам.
Това не беше дреболия. То беше страх за Илиана. Можех да й простя някаква грешка, изпускане на уред, но да няма ярко присъствие на терена, друга, точно където й е силата, да я победи — това вече беше последният сериозен сигнал за тревога. Нямаше нужда много да се говори. Илиана беше забелязала всичко, чувствуваше същото, затова, когато се върнахме, натисна яко педала. Ни помен от фасони. В залата влезе онова момиче, което исках да виждам във всеки от дните на тази година, която за Илиана според мене беше направо пропиляна. Сигурно изглежда много силно казано. Илиана идваше редовно на тренировки, изпълняваше плановете си, но не беше това, което исках. Беше ми необходимо да я виждам всеки ден с онази всеотдайност, която дълго време я отличаваше от всички други състезателки. Беше ми необходимо, а виждах, че не мога да я върна към онова състояние на себераздаване всеки ден, което в крайна сметка в дните на състезанието получаваше един допълнителен тласък от публиката. Опитвах се да го обясня, но виждах, че сама трябва да се стресне. Имаше прекалено много вяра в силата на чара. Доста късно видя, че Анелия действително я изпреварва.
С Лили — старите проблеми. Тренировки със сълзи, с безкрайно много „защо“ и „как“, и „не може ли“. Досадно много. Изморително. Освен това Лили често иска да ми обясни. Най-често от всичко, че този елемент е много труден и не може да стане. Аз, разбира се, й казвам, че ми е известно колко точно е труден този елемент и че непременно ще стане, с колкото и сълзи да го полеем. Понякога съм много уморена и забранявам да ми се обяснява. Лили ще се пръсне от мъка.
— Нека да ви обясня. Много ви се моля, много е важно.
— Зная какво ще ми кажеш, играй.
— Не, не знаете, този път не знаете…
— Този скок е много труден и това изхвърляне заедно, със скока е съвсем невъзможно и няма да стане?
— Да!
— Добре, продължавай и нито дума повече.
Лили тренира нещастна, неразбрана. Този елемент наистина няма да стане днес. Може би утре, може би в други ден. Дотогава момичето няма да може да ме понася. Знае, разбива се, че така е с всичко трудно, което ни се е изпречвало, но днес точно й се струва, че по-трудно от това не е имало и е направо съвсем невъзможно, и аз би трябвало да видя, то се вижда много ясно, и вместо да и кажа „Добре, Лили, права си“, казвам „Продължавай“…
Сменихме три композиции на Лили — на въже, лента и бухалки, и това беше едно безкрайно ходене по мъките. Онези, които харесват повече от всичко гимнастиката на Лили, ще кажат — красиво ходене по мъките, защото наистина и с трите си композиции, а и с обръча, който й остана от миналата година, Лили е чудесна. Разбира се, никой няма да знае например, че не й е харесвала музиката на бухалките, че беше истински ад работата по тях.
Аз я виждах точно така — на българска музика, ритмична, бърза, динамична, а Игнатова никак не щеше да се види. Зная колко важно е музиката да ти допада, да играеш с желание и ако беше някоя от другите състезателки, щях да се замисля сериозно при посрещането на бъдещия съпровод със сълзи и сръдни, но това все пак е Лили. На нея почти не й се е случвало да си хареса нещо от първия път. Може би само разработката на Чайковски за обръча. Затова сега не се безпокоя, само съм нервна, ядосана до краен предел. Толкова се зарадвах на това попадение, така добре си представях вече бухалките на Лили, че когато и тя чу музиката и вместо да се зарадва като мене, ревна, вече не знаех как ще успея да не избухна. Все пак можах да запазя спокойствие:
— Добре, Лили, кажи каква музика искаш. Ще приема каквото избереш. Ще те изчакам, помисли си…
Зная, че нищо няма да измисли, но не я питам, изчаквам, докато сама дойде да каже: „Тази музика започва да ми харесва“.
Сега, когато я питат какво играе с най-голямо удоволствие, най-надред казва: „Бухалките — и после бърза да добави — и лентата, и обръча, и въжето… Всичко ми харесва“.
Тук, в Токио и Нагоя, не подозират, че мога да имам проблеми. Идвам с две момичета сред най- отбраните от световния елит, с две, които си поделят първото място. Чудесни момичета, чудесни гимнастички. Преди това са ме виждали с още две, които побеждават с лекота. Изобщо движа се все с победителки, очарователни, мили момичета.
— Аз съм малко нервна — казва Камо, треньорката на японките. — Понякога ме критикуват, че избухвам. На тебе може човек само да ти завижда. Не мога да си представя, че ти ще избухнеш някога за нещо. С такива гимнастички…
Тук, в Япония, и аз забравям, че имам проблеми. Никъде не ни се е случвало да се радваме на толкова много внимание. Още от летището ни поемат, та чак до летището. Разбира се, не се съмняват, че японците са организирали всичко образцово, но българското посолство не иска да останем без българско гостоприемство. Ако нещо ни липсва, ако нещо ни трябва? Нищо не ни липсва, нищо не ни трябва, но наистина е много приятно да чувствуваш това внимание. Отбелязват го и всички други делегации с малко завист и много уважение: „Вашите хора не ви оставят май без грижи, където и да сте?“ Казваме „Да, разбира се“, въпреки че не е точно така. Това е в Япония, но на нас в момента ни се струва, че наистина е навсякъде.
Случва се така, че на рождения си ден съм на продукция в Нагоя — на 200 км от Токио, и на хиляди —
