е предупреждавала — внимавай, момичето изпробва силата си, експериментира, занимава го мисълта да се състезава с тебе. Някак много леко минава от това — горда съм с Нешка, към другото — понякога ми се струва, че съм по-снлна от нея.
Нямам нищо против доброто им самочувствие. Напротив, старая се да го изграждам, да го съхранявам, да го подклаждам, да укрепва все повече и повече. Могат да побеждават само уверени в себе си, силни гимнастички, но не предвиждах, че ще дойде време, когато ще им хрумне да изпробват силата си, като я съпоставят с моята. Готвех ги за състезания с гимнастички от цял свят. А на тях им се поиска да се състезават с мене. И не само като ми оправят настроението. Да беше само това…
Защо не обърнах внимание на този сигнал? Приех го като детинщина. Както когато Илиана става ту треньорка, ту журналистка, ту актриса. И все „адски“ запалена. Обезпокоих се, когато някак много нагъсто прочетох в един вестник, че ще става треньорка, после в друг — че си е избрала бъдещата професия — журналистка. А в момента, в който го четях, се беше „запътила“ вече към ВИТИЗ. Тогава я извиках да й кажа да си избира професиите, без да ги съобщава на журналистите.
Все си мисля, че тези момичета, както изпреварват в много отношения връстничките си, си остават и по-дълго деца. Точно като на детско перчене погледнах на това изказване — понякога ми се струва, че съм по-силна. Ами нека й се струва. Стойчо ми го беше подчертал: „Какво ще кажеш за този пасаж?“ Нищо. Нека да става по-силна. Аз никога не съм имала извънредни претенции в това отношение. В същност не е точно така, на нейните години имах много претенции. Сега не се замислям много силна ли съм или слаба. Старая се да бъда справедлива. И то не от някакъв особен афинитет точно към справедливостта. Зная само, че това е единственото ми спасение в ситуацията, в която се намирам. Подготвям три претендентки за световна титла. Три много силни. Ако за да влезеш в клетката на лъв, абсолютно задължително е да не усети лъвът, че те е страх, за да готвиш три за шампионки на света, се иска безусловно, неизменно, винаги само едно — абсолютна справедливост. В голямото и в детайлите.
И така, без да имам особени претенции да бъда силна, трябваше да забележа, че шампионката е решила да се състезава, да поставя на изпитание качествата и недостатъците ми. Трябваше да забележа, че това момиче, което до Амстердам никога не беше ми възразило, сега си го позволява твърде често. Макар и не грубо. Меко, но настойчиво. Докато се стигна до това — как мога да ви вярвам, другарко? Дойде ми като гръм от ясно небе, но ме накара да се спра, да се върна доста назад и да видя, че небето отдавна не е било ясно, че облаците са се задавали с пълна сила, а аз не съм ги виждала.
А на мене ми се струва, че тъкмо това е най-доброто — че не е виждала. Че всеки отделен случай си е бил сам за себе си, без да се обобщава и да се търси веригата. Такъв си й е характерът на Нешка. Избухне, после й мине. Не носи в паметта си минали грешки. Всяко нещо — за момента. Може би точно това й помага повече от всичко, за да издържи на високото напрежение, в което непрекъснато се движи. Казва — „Илиана до Амстердам не ми възразяваше, после започна да си го позволява“, и се ядосва, че не е забелязала. И какво, ако е забелязала? Илиана не й е възразявала и после е започнала, а Лили непрекъснато й възразява и на Нешка все й минава. Казва: „Ние на Жулиета на времето не смеехме дума да кажем. Веднъж само се обадих и ме изгони. Месец преди световното първенство и ако не бях отишла да се извиня, нямаше да ме потърси“.
Ами да. Така е. Жулиета беше друга. Властна натура, не търпяща противоречие. Та тя беше готова живота си да затрие, но думата й на две да не стане, можеше да си провали световното първенство, но не да дойде да ти се извини. Вие сте прекалено различни, въпреки че често се търсят паралелите. Приликата свършва с това, че и двете имате таланта за голяма гимнастика, упоритостта да я налагате, амбицията да изпреварвате.
Жулиета беше категорична, крайна, властна. Силна! И плащаше тежки данъци на тази сила. Просто природата й беше такава, не можеше да отстъпи. И когато знаеше, че не е права…
Понякога ти се иска да си като нея. Наказваш Лили Игнатова за един месец да не стъпва на твоите тренировки, да тренира в дружеството, не в националния отбор. За превишени килограми и за това, че е излъгала и не е работила по план. Двете най-тежки според теб престъпления. Два дни си даваш кураж, че ще издържиш, този път непременно ще издържиш, на третия не се обаждаш, на четвъртия отиваш да си я прибереш. Майка й на другия ден казва, че Лили цяла вечер си пяла някаква нова песен: „Аз съм сладката грешка на Нешка“.
— Добре де, какво да направя, като в дружеството никоя треньорка не иска да се занимава с нея? Знаеш ли, че Лили за четири дни беше наддала четири килограма! Просто се изплаших, като я видях…
— Нищо. Направила си единственото, което можеш. Но ако искаш да знаеш какво би направила Жулиета — първо, няма начин някоя треньорка, на която е наредила да се занимава с Лили през този месец, да каже: „Не искам“. Второ, никога не би отишла на четвъртия ден да види какво прави Лили и колко килограма е наддала. Трето, точно след месец, не по-рано, наказаната състезателка трябва да се яви и да продължи. Или никога да не се яви. Не казвам, че това, което ти си направила в случая, е неправилно. Напротив, не можеш да проваляш подготовката на Лили, но не казвай месец, когато едва издържаш три дни.
Според мен силата на Нешка е в това, че няма особени претенции за сила. Не иска непременно винаги да бъде права. Силата е в тази човешка слабост, която понякога избива на повърхността съвсем спонтанно, неканена, нежелана. На балканиадата в Серес заварила Ани — както е с ангина, запотена след играта, се подложила под студена чешма. Нешка я ударила и се разплакала. Анелия онемяла направо пред двата факта и побързала да се прибере. Нешка после повтаряше:
— Не мога да си простя. Как можах да я ударя и на всичко отгоре да се разплача! Не ми издържат нервите вече. Две седмици до световното първенство и като го видях под чешмата, не можех да се контролирам.
— Нищо — казвам, — Ани знае, че и майка й, ако я завари така под чешмата, ще я удари, но няма да се разплаче, а ще си я напердаши съвсем нормално.
Нешка се върна от Щутгард, а докато беше там, поканиха Анелия Раленкова и Лили Игнатова за предаването „Всяка неделя“. Стойчо пуска записа на интервюто. Между многото други реплики е отговорът на въпроса: „Какво ще кажете за вашата треньорка?“ Игнатова: „Ами тя е в чужбина…“ Нешка пропуска този пасаж, както и това, че много често сами си търсели музиката, а веднъж, когато другарката предложила една музика, а състезателката друга, треньорката се съгласила и станало идеално… Нищо такова не може да я засегне, но подскача, когато Лили казва: „Ами и ние през цялото време вярвахме в победата“. Има нещо в тона, наистина много небрежно, нехаещо за фактите.
— Ще забраня всички интервюта! Не искам да говорят глупости. Кога са вярвали в победата? И точно тази малка ревла ли е била толкова сигурна? Защо не каже истината? Кой кога ги е учил да лъжат?
Връщат й записа отново на това: „Какво ще кажете за вашата треньорка?“ „Ами тя е в чужбина“.
— Добре де, какво от това — казва треньорката. — Лили сигурно е радостна, че съм в чужбина, че още няколко дни няма да ме вижда в залата. Това не ме безпокои. Не искам да лъжат. Не съм ги учила да лъжат.
— Защо мислиш, че знаят само каквото си ги учила?
Когато спорим и говорим за това чудо — дебютантката шампионка, се намесва Стойчо Липчев, съпругът на Нешка Робева — математикът, който постоянно ни отрезвява:
— Не сте ли забелязали, че все по-често дебютанти стават шампиони. Всички викаха „ах“ и „ох“, когато Юрий Корольов стана световен шампион по спортна гимнастика на едно първенство, на което се състезаваха Александър Дитятин, Александър Ткачов. На всичко отгоре вицешампион не беше някой от тези двамата, а друг от младите — Богдан Макуц. Световна шампионка не е олимпийската шампионка Елена Давилова, както закономерно се очакваше, а някаква си четиринадесетгодишна Оленка Бичерова, която може в следващите протоколи да не се види, а да изскочи някоя Наташка, Танка или бог знае коя. Това е положението. Трудно се тръгва вече за втора титла. Цял подвиг е и едната. Мина ерата на имената. Търсете дебютантките. Е, разбира се, не какви да е. Според мене — по-голямо-внимание на Диляна Георгиева… Мит ще си остане
