Лили е жизнерадостно, много талантливо дете. Голямо обещание за бъдещето. Вярно, постигна много, стана европейска и световна вицешампионка, но и шампионка да беше станала, пак щях да кажа — чакам с нетърпение истински големия й ден. Още не е дошъл.
И така, докато ние спорим и говорим, докато вестниците продължават да пишат за триумфиращата българка (така я нарече един западногермански вестник), Нешка е подновила своята малка война за режима. След всяка победа има едно малко отпускане. Всички недоразумения, лоши настроения, наказания са все за тези килограми. Илиана като че понася най-болезнено изискването за нейните 43 кг. Малко са. Иска поне 44. На мене ми се струва, че спорът е съвсем излишен. Какво толкова са седнали да си развалят настроението за този един килограм? Много важно! Но се оказва, че наистина е важно. На 44 кг вече тежи, не изглежда добре, играта й спада.
Игнатова за пръв път получава наказание за килограми. Сто грама над определеното тегло и трябва да напусне залата. Майка й идва да провери действително ли само за сто грама. „А защо, прекалено ли ви се вижда?“, — пита Нешка Робева. „Не, щом е такъв редът, ваша работа, исках само да проверя как стоят нещата.“ Елена Игнатова бърза да си отиде, да не си помисли треньорката, че е дошла да се застъпва.
Три седмици след това абсолютната световна шампионка остава да подсмърча с куфара навън, докато автобусът потегля за Белмекен. Половин килограм отгоре. Нешка не може място да си намери: „Как си го разрешава! Ако не беше шампионка, нямаше да си го позволи. Сега се е надявала, че въпреки предупреждението ще отстъпя, ще я взема…“
След три дни Анелия пристига с килограм и двеста грама по-малко. Почти подарък. На мене отстрани ми се вижда прекалена тази безкрайна война, но може би без нея нямаше да имаме толкова хубави гимнастички на европейски и световни първенства. Свидетели сме на това, как и големи имена стават жертви на отпускането, така че наблюдавам жестоката „килограмова“ война, без да си разрешавам никакъв коментар. Струва ми се освен това, че на Илиана й тежи не толкова, че трябва непременно да поддържа 43 кг. Направо се е разкиснала, че не е в центъра на тази малка вселена.
Малко преди заминаването за Мюнхен една колежка искаше да вземе интервю от Нешка Робева:
— Как успявате да се преборите със звездоманията? Нешка беше много уморена, много изнервена.
— Не успявам. Тя се бори с мене.
Журналиската се обърка. Та нали всички казват, че да се говори с младата, нашумяла треньорка е съвсем лесно. Контактна, отзивчива, бързо реагираща. Какво й ставаше сега? Защо отговаряше така?
Беше попаднала в лош ден, когато на Нешка й се струваше, че е изтървала положението, когато се обвиняваше, че не е успяла да създаде личности, че покрай голямата си грижа да израснат до нея изключителни гимнастички е пропуснала да се погрижи за характерите, защото за нея няма по-голяма обида от това да застане някоя от тези малки примадони и да каже, че е толкова килограма и толкова грама, а тя да вижда „от два километра“, че я лъжат. При това знаят, че е невъзможно, защото треньорката хваща на око и петдесет грама разлика.
Защо го правят! За Нешка това е голямо престъпление. Всички опити да я убедя, че то е само дребна ученическа лъжа, само усложнява положението. За нея няма дребна лъжа. Не може да понесе, че точно те, точно нея се опитват да лъжат. Може да натрупа цял куп думи, от силни по-силни, които я карат да се чувствува още по-нещастна. Така се започва от това, че те, разбира се, не я уважават, после, че не се съобразяват с режим и дисциплина, докато се стигне до това, че направо се подиграват с гимнастиката…
Нешка не яде в петък. Търси последователи, твърди, че е много полезно, но последователи за дълъг период не се намират. На един от лагерите, когато килограмите на момичетата всеки ден я ядосват, решава да мине в останалите, „непетъчни“ дни на чаша кисело мляко и една ябълка. В петък — отново глад. Работи по четиринадесет часа на ден. Иска изглежда да им покаже, че с една ябълка и с чаша кисело мляко може да се работи четиринадесет часа, и то на високи обороти. Това е времето, в което всяка вечер поставя по една нова композиция. Някъде към полунощ се прибира капнала, но щастлива. Момичетата не забелязват киселото мляко и ябълката, въобще не коментират новата възпитателна мярка за треньорката си, задоволяват се с нормалното меню и качват онези 200—300 грама, които я ядосват толкова много…
Спомням си, че на връщане от един турнир, когато по някакво чудо беше доволна от играта и на трите, пак се беше намерило какво да й развали настроението. „Можеш ли да си представиш какво направи Илиана по време на това пътуване?“ Не мога да си представя, че Илиана може да направи нещо кой знае колко ужасно, но не искам да се намесвам с никакви предварителни коментарии. Чакам да чуя „страшната новина“.
— Сядам в самолета — казва Нешка — нарочно пред всички. Уморена съм. Не искам да виждам никого, не искам да мисля за нищо. И какво мислиш — Илиана, като ми вижда гърба, си купува два шоколада и две коли и ги изяжда и изпива!
Когато Нешка вижда, че не съм толкова възмутена, колкото й се струва, че трябва да бъда, добавя отчаяно: „Ама големи шоколади“. Разбирам, че трябва да кажа: „Е, това вече е много лошо“, но нищо не излиза от моето съчувствие.
— За тебе всичко това нищо не е. Ти не разбираш наистина колко ме тормози този проблем.
— Да ти имам проблемите! Нали никога не ти казват, че не искат да тренират? Нали можеш да ги извикаш посред нощ да им поставяш нова композиция и идват с такава радост, с такава надежда и си отиват толкова щастливи, а на другия ден са отново в осем в залата, жадни за игра…
Впрочем чуждата грижа, погледната отстрани, изглежда все по-малка, по-незначителна. За Нешка това си е истински сериозен проблем, за момичетата също.
Пристигаме в Белмекен. Тук обичат Нешка още от състезателка, сега още повече. Бързат всички да дойдат да кажат колко много са се вълнували, колко много са се гордели с нея, с момичетата. Една плакала, когато Илиана изпуснала бухалката, друга, когато Анелия играла толкова хубаво с лентата, всички, като гледали три български знамена на пилона. Тези хора от планината са съвсем други. Меки, добри, отзивчиви. Тук стаите не се заключват. Обръчът на Аглика, забравен от миналата година, се пази и се носи още в деня на пристигането, въпреки че в базата има и други момиченца като нея, които сигурно биха се радвали да си поиграят с обръч. Нешка работи понякога и след полунощ, а осветление, отопление в залата — всичко е наред. Никой никога не се оплаква, че нейният график така постоянно се променя. Понякога вечерята е в девет и половина. В кухнята я чакат, без да покажат, че им тежат тези нейни късни часове. Всичко е топло, току-що приготвено.
„Ако не ме е страх от височината, бих останала тук по-голямата част от годината — казва често Нешка. — Така ми е добре на Белмекен.“ Не може да определи откъде идва това усещане за „добре“. От всичко. От добротата, от грижите, от топлотата. И ето тези хора, които стоят с Нешка колкото е необходимо в залата, в кухнята, за да могат след това да се вълнуват от победите на нейните момичета, са съвсем сериозно обезпокоени от ябълката и киселото мляко. Ще вземе да се разболее. Носят ту някоя пържола, ту палачинки, настояват да си хапне, да остави тези диети — то може ли толкова работа с глад. После жалят момичетата. Писала — за децата банани, а на големите не, защото били с няколко грама отгоре. Че то може ли така! И те са си деца, като ги погледнеш, сигурно им се яде. И жените тайно слагат повече банани по масите. Това са единствените хора, белмекенците, на които Нешка не се сърди, че й нарушават режима…
Кое е водещото у успелия треньор? Знанието, умението, опитът, последователността, характерът, търпението, талантът, безкомпромисността? Всичко! Наблюдавам тренировките на Нешка Робева. Решавам, че трябва не да ги виждам от време на време, а да проследя един цикъл всекидневно, да разбера всичко в този процес, защото когато става дума за причините, наброявам няколко и все пак не мога да разбера как не може да се намери още една треньорка у нас, в света, в този момент, която сериозно да й се противопостави.
През това време Раленкова работи тихо в един ъгъл. Работи, както само тя умее. Упорито, методично и вдъхновено. Как успява да ги съчетае, тя си знае, но в тези дни се е появило и нещо ново — Ани непрекъснато попада на истински находки.
Колкото и да е погълната от другите, Нешка вижда почти всичко, което става по ъглите на залата. Лили притичва непрекъснато да покаже някой елемент, доволна от едно „добре“. Илиана тренира в най- отдалечения край на залата. Нещастна, отхвърлена, забравена. Така поне й се струва на Илиана, свикнала да бъде център на вниманието, неможеща да понесе, когато не е.
