трикратната шампионка Мария Гигова. Мина им времето на двукратните, безнадеждно си отиде времето на трикратните шампионки. Много невъзможен го направихте този спорт…
Не зная, може би Стойчо по принцип е прав, но на мене ми се струва, че тези три момичета — Анелия, Илиана и Лили, ще-го опровергаят. Ще има още дълго да гледаме интересна, красива борба между тях, преди да се намеси нова дебютантка.
Обажда ми се Нейко Дамянов от Пловдив:
— Как можа да напишеш три „художнички“ в десетката си, ще станеш за смях на цяла България… Нямаш мярка!
— Ами, Нейко — казвам — и те нямат мярка. Не ги ли видя как направиха така, че взеха тринадесет от петнадесетте медала и никак не станаха за смях на България.
Защо може да има трима-четирима щангисти, борци в тези десетки, а е смешно да се поставят три „художнички“? Нямам нищо против борците и щангистите, изпълнена съм с уважение към техните постижения, вълнуват ме победите им, но защо трябва да са привилегировани.
И за да обясня на Нейко и на цяла България, която щяла да се смее (никак не вярвам, че България така се е вторачила в нашите десетки, но за всеки случай да обясня), ще трябва да кажа, че ние всички бихме се радвали много дори ако само Раленкова беше станала абсолютна световна шампионка, но нямаше да можем да бъдем така горди от това тотално българско превъзходство, което демонстрира нашата тройка, ако не бяха двете вицешампионки от такава суперкласа. Не ни се беше случвало да видим по друг повод вдигнати едновременно три български знамена, и то три пъти. Това не може да не се оцени. Готова съм да се обзаложа с всеки от колегите си, че ако се направи много широка, открита анкета, точно тройката на „художничките“ ще се намери най-често в десетките.
— Ти си пристрастна — хвърля смело обвинението си София Костова, колежка от БТА, която се смята абсолютно безпристрастна с това, че признава само Анелия Раленкова, и заявява почти на всяко състезание, че иначе не признава художествената гимнастика, защото няма метър, хронометър, но е дошла да види Раленкова, защото в тази, а и в никоя друга зала няма нищо по-хубаво от нея.
За честта на София трябва да се каже, че това за Раленкова тя го говореше още когато никой или почти никой не забелязваше да има нещо в това момиче. Пак за нейна чест трябва да се каже, че откакто е станала световна шампионка Ани, колежката Костова не обявява така гръмогласно предпочитанията си, защото адски се страхува да не си помисли някой, че се влачи по модата. Това, разбира се, не й пречи да си идва на състезанията, та даже и на тренировките, само за да види играта на Ани.
Е, същата тази София, за която е малко да се каже, че много я уважавам, е засегната от мене, защото след Амстердам съм написала „Кралица Илиана“, а не съм го казала сега за Раленкова, която, ако ще трябва изобщо да говорим за кралици, е кралица на кралиците.
— Ти си пристрастна — казва София.
— Ами да! Никога не съм отричала. Не съм ли ти казвала, че, според мен всеки журналист е непременно пристрастен. Нещо признава, нещо отрича. Иначе е пълен въздух.
Ако нямаш позиция, по-добре мълчи. В същност безпристрастни са тези колеги, които не могат да напишат повече от „състоя се, проведе се, изказаха се…“ Безпристрастни са и колегите, които толкова се страхуват да вземат страна, че накрая не знаят на чия страна са, толкова са заети да скрият какво мислят, какво чувствуват, че накрая дори не личи за какво става дума. Държала съм винаги да няма недоразумения. Да се знае точно кого критикувам, кого хваля. Точно за какво. Това ми е носело повече неприятности, отколкото може човек да си представи.
Случвало ми се е да се разнасям с призовка от кабинет на кабинет в Съдебната палата, докато разбера, че Иванка Чакърова, тогавашната председателка на федерацията по художествена гимнастика, иска да ме съди, защото не може да преживее мисълта, че когато децата й пораснат, ще видят, че съм написала „водачката“. Иванка се беше обидила страшно от кавичките, Прескачаше великодушно всичко, което ги предшествуваше — това, че не е подала контестация, че иска да заблуди обществеността, че на световни първенства е забранено да се подават контестации, и пр. Чакърова пропускаше всички факти, които бяха довели до тези кавички, и повтаряше, безпаметна от яд: „Как кавички, децата ми…“ И понеже „делото“ беше попаднало в ръцете на жена прокурор, Иванка наблягаше мощно на този акцент: „Представяте ли си, когато децата ми пораснат, да видят тези кавички!“ Мотивът вече хвърчеше трогателно във висините на сантименталността и аз се чувствувах обречена, когато видях, че на прокурорката й е много смешно. Изглежда професията й често я срещаше с всякакви хора, та лесно и бързо се ориентираше.
И все пак, призовките, кабинетите на прокурори в онова време много ми пречеха. Нещата се проточиха месеци… Бях ли пристрастна? Не зная как точно трябва да се нарече това — пристрастност или страстно търсене на правдата, но без да се стремя специално към това, опълчих една амбициозна жена срещу себе си.
Застанах до Жулиета Шишманова в момент, в който беше изнервена, нещастна, самотна. Враждуваща! Повярвах, че точно тя е голямото, което се ражда в този млад спорт, и страстно защищавах тази своя вяра, независимо от това, че срещах на всяка крачка ожесточени опоненти. Това беше времето, в което този спорт беше препълнен с амбиции и амбициозни първооткривателки.
Бях с нея през всичките тези години, когато Жулиета Шишманова вървеше по стръмния път на утвърждаването. Не можех да я придружа в този период, когато стана силната, властната, нетърпящата възражения председателка на Българската федерация по художествена гимнастика. Не исках, не можех да съпроводя председателката в един момент, в който се изправи срещу тази, която идваше…
Тогава застанах до другата, до младата треньорка Нешка Робева, за която вярвах, че носи голямото бъдеще на този спорт. Защо пренебрегвах удобството да бъда до онази, която вече бе победила, за да тръгна по този толкова труден път на утвърждаване? Трябва съвсем откровено да си призная, че не мога много логично да обясня защо. Може би това е мощното, завладяващото, нетърпящото възражения пристрастие. Носело ми е и много неприятности, но и удовлетворение. Не държа непременно да ми е удобно, въпреки че нямам нищо против удобствата. И все пак, когато се наложи да се избира, избирам това, към което тегли сърцето. И често се срещам с недоволни…
Пристига в редакцията Красимира Филипова, крайно ядосана от това, че съм харесала едно кюстендилско момиче повече от нейната гимнастичка. Обяснявам й търпеливо какво точно на мене ми се струва, че е по-добро у кюстендилчето. Освен това нейната гимнастичка беше доскоро при друга треньорка, така че защо точно тя е засегната? Как? Не съм ли видяла промените, ами онези два нови елемента… Не, не съм ги забелязала.
— Вие така пишехте и за Илиана Раева, когато нямаше още нищо в нея. Е сега, разбира се, се утвърди, но тогава си я хвалехте само защото на вас си ви харесва…
— Не, Краси. Беше нещо. Просто съм я видяла преди тебе.
Така, както София Костова видя преди цял куп специалистки, че „Раленкова е голяма работа“.
Такива срещи като тази с Краси Филипова — колкото щеш. Някои питат, някои пишат изложения, някои тежко мълчат, сърдят се с години. Интересно е, че жените повече се сърдят не когато си ги критикувал, а когато си похвалил друга.
Искам да отговоря на София за това пристрастие, в което точно тя ме обвинява. Чувала съм това и от други. То е нещо различно. Тези три момичета са ми еднакво скъпи. Проследила съм израстването им в тези години, вълнували са ме промените, бързала съм да видя новите им композиции, треперела съм им по състезания, била съм горда с победите им. Защо само за една от тях съм писала „кралица“? Защото само за Илиана може да се каже такова нещо. Казала съм го в момент, когато тя спечели четири златни медала и един сребърен — нещо, което никоя преди нея и досега никоя след нея не е направила. Но не това е в основата на голямото ми вълнение в Амстердам.
Илиана беше така над всичко, така ярка, царствена, завладяваща. Кралица по онова рядко излъчване, което носи в залата, по силата, с която рискува. Тази Илиана, която не признава никое друго освен първото място, а когато го е губела, то е било защото не иска нищо да спести, не иска да смята. Играе!
Анелия не е кралица. Тя е нестинарка. Чудна, огнена нестинарка, която играе върху жарава. И тя не пресмята. Тя е и над мисълта за това първо място, което за Илиана е толкова важно, толкова жизнено необходимо. Ани е изключителна, невероятна гимнастичка с толкова заряд, с толкова много още резерви, че не се знае, може би много скоро ще ни се стори, че никога не сме я виждали, че това е съвсем нова гимнастичка…
