това, че похвалиха нещо мое така щедро, великодушно, без уговорки, но на мене вече тази композиция не ми харесваше. Още докато хвалеха моментите, които много им допадаха, аз вече виждах други, още по- добри. И така, като направих новата композиция, която ме задоволяваше напълно в момента, няколко месеца след това направих още няколко промени. Вече чувах — Нешка не знае какво точно иска. Добре беше, че го чувах отвън. Отборът беше ентусиазиран, разгорещен. Работеха тези момичета наистина упорито.
Доволна бях, че издържах на натиска да включа старите състезателки. Това вече беше една разбита команда. Пети на световното първенство в Ротердам. Най-лошото класиране на български отбор, но имаше нещо по-лошо от това. Бяха се създали неприятни отношения в отбора и може би най-страшното — отбор против треньор, треньор против отбор. Не исках нито една от тях, въпреки че дълго и от много страни ме убеждаваха, че две-три от старите ще пренесат опита на едно поколение, което беше минало вече през много битки. Накрая исканията се сведоха до една. Поне една, задължително трябва да има една… Не приех никакви задължителни условия. Предпочетох съвсем млади момичета, неминали още през никакви битки. Аз тръгвах за първи път като треньор на голямо състезание, те щяха да тръгнат за пръв път с мене. В хода на подготовката бях все по-доволна от това, че издържах на всички атаки. Създаде се чудесен колектив.
С ансамбловото направих първите си опити за планиране на тренировките. Включих и класическия екзерсис ежедневно. Виждах как бързо напредват момичетата и им се радвах. Виждах каква е ползата от това всеки ден да знаят какво точно им предстои.
Не можех да разбера защо с ансамбъла всичко точно планирах и точно се получаваше, а с Валентина нещо се объркваше. Та аз бях индивидуална състезателка. Би трябвало по-лесно да ми бъде с Валя, а не беше. Много рано й направих съчетанията, много дълго я задържах на четвъртинки и половинки и беше получила комплекс от изиграването на целите съчетания. Впрочем този комплекс имахме до известна степен и ние. Но когато бях състезателка, го приемах по-леко, по-естествено. Сега това беше първата ми грешка на треньор и много ми тежеше. Уж всичко правех по правилата, а излизаше, че съм пропуснала момента, в който да видя, че правилата понякога могат да подведат, че към тях различните състезателки имат различна поносимост.
Седях до среднощ, препрочитах отново и отново дневници и планове. Всичко бе отбелязано точно, всичко бе изпълнено както трябва, а вместо очаквания блестящ резултат — засечка. Трябваше бавно, търпеливо да поправям грешката, да успокоя Валя, за да мине към изпълнението на целите съчетания с лекота, която съпровождаше досегашната ни работа. Помагаше много това, че Валя ми вярваше. Кризата се преодоляваше бавно, но момичето се стабилизираше и това внесе спокойствие в залата. Само че не можеше мене да успокои. Започнах все по-често да се връщам към този метод на продължително задържане на четвъртинки и половинки. Откъде беше дошъл? От принципа на постепенността. Сам по себе си добър принцип, но как да се дозира тази постепенност? Припомних си, че пулсът се вдига еднакво и при четвъртинките, и при целите съчетания.
По-късно грешката, която бях допуснала с Валя, вече не се повтори. При малките въведох нова система, която даде отлични резултати, но сега ми предстоеше да търся, да приемам и отхвърлям стари истини, вече настанили се здраво в методиката. Първият извод, който направих по това време, беше, че ако искам да постигна много, не бива да се доверявам изцяло на нищо. Трябва да се проверява, да се търси, да се анализира.
С ансамбъла всичко вървеше според планирането, момичетата напредваха бързо, настроението в залата бе отлично. Много ми помагаше в този период Филип Павлов — млад, талантлив композитор. Имахме късмета да го срещнем, преди да са открили таланта му, преди да го погълнат ангажиментите му. И досега Филип не се е отказал да ми помага. Когато трябва да търся, да разработвам музика за някоя нова композиция, пак го викам и не е имало случай да ми откаже. Тогава в тренировъчната зала, където изисквах строга дисциплина, стриктно спазване на заплануваното, килограми в рамките на красиви фигури, Филип разведряваше атмосферата с някоя шега, с някоя своя нова композиция. Винаги носеше изненада.
В Станке Димитров с Филип Павлов работехме по десет часа — шест с ансамбловото, четири с Валентина — и не ни тежеше. Филип беше написал песен за всяка състезателка. Когато някое от момичетата провесеше нос, веднага чукаше на пианото няколко акорда от песента на Таня, на Здравка, на Валя… Настроението в залата бързо се променяше.
Знаех, че се говори, че съм въвела някаква страшна дисциплина, че момичетата гладували заради мене, че трудно издържали на този режим, но не обръщах внимание на всички тези приказки до момента, в който от Велико Търново дойде бащата на Петя. Полковник Цветков искаше да си вземе дъщерята, не можел да я остави в такива условия, не можел да понесе моя „казармен режим“. Гледах го този баща — брадясал, уморен, пътувал цяла нощ, за да си „спаси“ детето. Сам виждаше — условията на лагера в Станке Димитров бяха превъзходни, за казармен режим не можеше и да се говори, а освен това — какво ли би направил полковникът, ако при него дойдеха майките на войниците и поискаха да си вземат синовете? Не го попитах. Казах му само, че ако Петя сега напусне, няма да приема да се върне при никакви обстоятелства. Полковникът едва не ми се изсмя:
— Мисля, че тя на вас, а не вие на нея сте й нужни.
— Ако е така, разговорът е приключил.
Струва ми се, че той очакваше повече уговорки, кандърми, поставяне на условия, но нищо такова нямаше. Петя само успя да ми каже, че не тя се е оплакала на баща си, не знае откъде е това настроение и този тон. Тръгна си с него и отборът остана да види какво ще направя.
Първото нещо, което можех да направя, беше да отида при Тепавичаров и да поискам да не се правят никакви опити да се връща Петя. За мене това беше въпрос на принцип, на престиж. Не можех да моля бащата на една състезателка да ми пусне отново детето си, след като то нямало никаква нужда от мене, а само аз от него. И тъй като тази драматична сцена се разиграваше пред отбора, не можех да се покажа пред момичетата така зависима от което и да е. Периодът никак не беше подходящ — оставаха само два месеца до състезанието и аз действително имах нужда и от Петя, и от всички тях, но не на тази цена.
Когато Тепавичаров ме увери, че няма да разреши на никого да се бърка в този спор и ще ме остави сама да разрешавам проблемите си, отидох при Евгения Цанкова, играла доскоро в дванадесетицата. Жени беше от онези състезателки, на които можеш винаги да разчиташ. Точна, сигурна, стилна. Имаше едно нещо само, което й пречеше за ансамбловото. Ръстът. Обясних й, че не може да разчита на участие, че ми трябва само като резерва, че в този момент наистина тя на мене ми е нужна, аз с нищо не мога да й бъда полезна. Ако иска, да дойде при тези условия. Жени веднага тръгна. По-късно, когато дойде такъв момент, в който се почувствувах предадена, с благодарност си спомнях за подкрепата на Жени в този наистина труден час.
Това първенство, очаквано с толкова надежда, не се състоя. Впрочем първенството се състоя, но без нас. Не заминахме за Мадрид. Разпуснахме ансамбъла, останах само с Валя. Бях доволна, че някога, когато получавах толкова внушения да я включа в ансамбловото и да не се занимавам с подготовката на индивидуален състезател, не се съгласих. Тогава, разбира се, не знаех, че ще дойде такъв момент, в който работата с Валя ще бъде единствената ми опора. Просто противно на всички мнения, че Валя няма никакви качества, виждах голямото й качество да носи настроение в залата.
Зарадвах се, когато обявиха пробно европейско първенство в Австрия през 1976 г. Този ансамбъл все пак някъде щеше да се покаже. Не оставаше много време за възстановяване и на композицията, и на формата на момичетата. Много скоро усетих, че нещо в атмосферата на отбора се беше променило. След голямото очакване на световното първенство, след разпускането сега новото свикване се посрещаше без особен ентусиазъм. Вече се беше загубил онзи тонус, който поддържаше настроението в отбора и при най-
