Затова вярата на тази треньорка, която толкова добре работеше с деца, а досега не бе могла да види нито едно там, където й се струваше, че трябва да бъде, и ме трогна, и ме натовари с допълнително бреме. Вяра, че нейните деца са талантливи и че аз ще ги изведа до най-високите върхове! Как ми се искаше в този момент да повярвам и аз в това! Знаех само, че ще направя всичко, което е по силите ми.
Имаше и друго предложение за треньорска работа. Бяха ме поискали в Канада. Убеждаваха ме, че това е добър шанс за мене. Стойчо направо вдигна скандал още преди да му кажа, че съм отказала.
Понякога, когато срещам наши треньорки, които работят в чужбина, не зная защо, но изпитвам известно съжаление към тях. Непрекъснато търсят близостта на нашата група, стараят се да покажат, че са съпричастни на нашите успехи и неуспехи, но има една дистанция, която не може да се преодолее. Едно отчуждаване, може би по-голямо, отколкото когато срещнем треньорки на другите отбори, с които действително се борим за първите места. Това непрекъснато повтаряне, че са българки, че без България не могат, че много се радват или много съжаляват — в зависимост от нашето представяне, все звучи фалшиво. Има нещо жалко точно в тази изкуственост. По-късно ми предлагаха и треньорско място в Холандия. Добре е, че не съм изпадала никога в такова настроение, че да си помисля сериозно за тези предложения. Може би за това все пак са ми помогнали, без да знаят, тези наши треньорки, които вече работят в чужбина. Сигурно не знаят как изглеждат, увлечени в бизнеса и раздвоени от мисълта, какво би било, ако са си у дома.
И така сега можех да бъда доволна, че не останах във ВИФ, че не отидох в Канада. Имах чудесните деца на Златка Бончева и нейната надежда, че ще направя от тях големи гимнастички, имах подкрепата на едно дружество, което в началото поставяше фантастично скромни искания — след три години да имам състезателки в националния отбор в индивидуалното. И дума не ставаше за титли, медали, точки. Толкова бе хубаво, че чак бе трудно да повярваш. Защото дотук повече бяха забраните. Не бива да работя с Мадлен Захариева, не бива с Ирина Илиева, Жени Цанкова, Надя Ласева… Варненки мълчаха, докато Валя се изяви и започна да побеждава, а после изведнъж решиха, че можела така да си израсне и във Варна. Забравиха, че нямала качества. Напротив — едно чудесно момиче. Какви скокове, какво настроение в играта, как я харесва публиката, колко е динамична Валя… Въпреки това споровете около нейните оценки не стихваха.
Сега вече никой не можеше да ми забрани. Имах си Валя и още седем деца. Отначало не забелязах, че са много. Напротив, тъкмо това най ме радваше. Пълна зала с деца. Гледаха Валя като същество от друга планета. Възхищаваха й се. Искаха да приличат на нея. Казах им, че Валя се готвя за световно първенство и те примираха от гордост, че са в една зала с такава знаменитост. Бяха я гледали на републиканските първенства, бяха преграквали от скандиране и сега изведнъж — кака им Валя до тях. И хич не е надута. И всичко им показва. А като се усмихне, е най-хубавото момиче.
Валя в тези дни наистина често се усмихваше. Беше попаднала в една атмосфера на обич, която отдавна й бе липсвала. През цялото време, докато готвех ансамбловото, подготвях и момичетата с индивидуалните им съчетания. Дълго след това и Таня Кънева, и Здравка Саздова, и Ина Димитрова, и другите ансамблистки се явяваха с моите съчетания на републикански първенства. Това, разбира се, се отминаваше с мълчание. А това, че Валя бе останала при мене, не можеше да се прости. Валентина получаваше наказания от много страни. От изолацията на съгражданките си, от жените, седнали на съдийските столчета, от треньорките, които все нещо не харесваха в нея. И като компенсация — само обичта на публиката. И все пак публиката — това са многото хора в залата, които ръкопляскат, викат „браво“ и си отиват, а Валентина живееше в постоянното обкръжение не на публиката, а на един женски свят, който все нещо не можеше да й прости. И тъкмо затова до тези деца, грейнали от възторг и доброжелателство, Валя се чувствуваше щастлива. Трогателни бяха тези, малките със своите усилия да й помогнат. Постоянно идваше някое с тържествено предложение: „Како Валя, измислих нов елемент за тебе. Виж колко е хубав“.
Не зная какво ще си спомня след време Валентина от тези години, в които се е състезавала, но за мене като треньорка първите месеци с децата на „Левски-Спартак“ сигурно ще си останат най-щастливото време. Тези момичета ме гледаха с такъв възторг, изпълняваха така точно всичко, което им кажех, искаха непрекъснато да докажат, че не съм сбъркала, като съм ги избрала. Дните бяха наситени с такова вдъхновение, че всичко, което се правеше в залата, беше като песен. При това първият месец мина „под знака“ на тренировките за техника. Най-скучните тренировки. Зная го много добре. На мене са ми тежали. На тях не тежаха. Бяха в непрекъснато приповдигнато настроение. Струваше им се интересно всичко, което кажех.
Когато дойде ред на творческата част — натрупване на елементи за новите им съчетания, в залата се разрази някаква буря. Никога не съм си представяла, че у толкова малки деца може да има толкова фантазия. Спомням си, че с ансамблистките обявих две седмици за слушане на музика и конкурс по двойки за най-добри елементи. Исках да вмъкна в композицията по нещо от тях, да я почувствуват като своя. Бяха много полезни тези две седмици, видях към какво се стремят, на коя какво лежи, но те в никакъв случай не могат да се сравняват с този творчески месец на малките от „Левски-Спартак“. Може би защото децата не се стесняват и всичко, което им хрумне, са готови да покажат. По-големите момичета все пак обмислят дали е достатъчно интересно, за да се предложи. Тези деца сега ме затрупаха с идеи.
Не пусках никого в залата освен Златка Бончева. Не исках никой, да види нито работата за техника, нито работата за нови елементи, най-малко постановката на новите съчетания. Мисля, че едно от нещата, които най-много са пречели на нашия спорт, са точно тези „Ах, тя е фантастична!“ или „Нещо нищо не става от новото въже на това момиче“. Дойдат, погледат и тръгват да разнасят неузрялото си впечатление. Съдийките това и чакат. Имат вече готови оценки за фантастичната и за онази, дето нищо не става. Знаех, че специалистките много се дразнят от затворените врати, въпреки че, когато са отворени, рядко се сещат да минат. Но разберат ли, че не се допуска никой до тренировките, тогава ги обзема лудо желание да видят какво става. Пропуснах няколко контролни състезания за международни турнири и с това градусът на любопитството нарасна до враждебност. Нищо, това не ме безпокоеше.
Започнах да се задушавам от липса на време. Поставях нови съчетания и залата изведнъж стана много тясна за осем момичета. Кога да минат всички с музиката си пред мене? Нищо не излиза. За тази малко, за другата малко, а от малко много не става. Нали исках да бъдат тези деца нещо съвсем ново, невиждано, още от първата им поява, когато ги е поела Нешка!
Спасителната идея дойде от Анелия: „Другарко, не може ли да играем четвъртинки и половинки настрана, без музика?“ Наистина, защо да не може! И как на нас, големи състезателки, никога не ни е дошло наум! Настрани изпробвахме само елементи. Всичко друго — с музика. Може би не ни се е налагало. При Жулиета работехме в началото три, после две. Имахме възможност по сто пъти да минем пред нея. Казах — може, разбира се, но в първите дни много внимателно наблюдавах какво става встрани от терена. Не бях виждала да се играят половинки без музика. Оказа се, че децата се справят отлично. Това много облекчи работата ми. Изчезна паниката „не ми стига времето“ и се смени от постоянно, упорито безпокойство „не ми стига времето“.
Не зная, може би това е някакъв комплекс. Не ми стигаше времето, а не исках да се лиша от никое от тези деца. Не правех нищо, за да облекча дневния режим. А за какво толкова бързах? Сроковете, които ми бе поставило дружеството — три години, ми позволяваха да работя и да пея. Кой искаше от мене за месеци да направя чудеса? Изглежда има нещо вярно в това, което говорят за мене, че съм ненормално амбициозна.
От 1 октомври 1976 г., когато поех децата на „Левски-Спартак“, до март никой не ги видя. Явихме се най-напред на градско първенство. Такова вълнение съм изпитвала може би само при първия международен турнир, в който участвува Валя. Стараех се, разбира се, да не ми личи, но не зная колко успявах. Изглежда, че ми личеше. И досега си спомням отчетливо всяка грешка, както своите не помня.
Размазаха ни, казано на спортен жаргон. Около Златка веднага се събраха да я съжаляват. Как е могла да ми даде децата си! Какво съм направила от тях! Аз, разбира се, една добра дума не чух. Мисля, че в този
