— Понякога си мисля, че ме използуват като страшилище — казва Нешка. — Дойдат, стоварят си яда. Дойде една, втора, трета. Избухвам и ставам все аз лошата, все те безпомощните, добрите. Искам и повтарям, че всяка сама трябва да се справя с работата, която е поела, че в задълженията на всяка от тях влиза и това да се отстояват и планът, и режимът, и килограмите, но постоянно идват и казват: „Не мога, те мене не ме слушат.“ Мисля, че така им е просто по-удобно. Че не искат да го кажат на състезателките така, че да го чуят и изпълнят, че по-лесно им е на моите помощнички да стоварят неприятните въпроси на нашите делници върху мене.
Така е, неприятно ми е, но всичко прощавам, като си помисля само колко много съм им задължена. Колко много съм им благодарна, че работят както в никоя друга зала не работят. Като си спомня, че никога не са ме затруднявали с претенции за нормален работен ден, за почивни дни, за отпуски. Без тях съм за никъде. Не бих могла да се справя с Лили, ако не беше Красимира. Та нали като изгоня Лили, тя отива само на две крачки в същата зала и работи с Краси, и цялата й подготовка е отново пред очите ми. Така че хем да е наказана, хем нищо да не се губи. Тези наказания са една почивка и за Лили, и за мене, защото малко се разрежда напрежението и една толерантна треньорка поема присърце нашата малка драма…
Така Нешка може да изрежда безкрайно достойнствата на своите помощници, да ми доказва колко много е израснал Николай Костов през това време, колко е направил Людмил Коцев, колко е благодарна на Маргарита Петрова…
Съгласна съм. За моя голяма радост загубих в този толкова дълъг спор: има ли нужда, няма ли да се напълни залата с толкова много народ. Права, напълно права излезе Нешка. Иначе нямаше да може да продължи българската слава в този спорт. Иначе нямаше да е школа, а само необикновено явление, което проблясва и угасва.
Наскоро правих интервю с Георги Дюлгеров, който се опита да ми обясни защо според него Нешка е феномен.
— Дълго — казва Дюлгеров — не можех да разбера как така в една зала, в която са се събрали шейсет жени от 10 до 60-годишна възраст (е, и трима-четирима мъже), няма право да се прояви никаква завист, никаква злоба, никакви изблици на съперничество, а не може да ги няма. Нечовешко е да ги няма. Наблюдавах дълго време, исках да разбера — как така? И открих най-простото обяснение — респектът, който носи Нешка със самото си присъствие.
И така, Нешка тръгва към своята зала, пълна с деца, жени и тук-там мъже, загрижена да изведе още едно поколение към върховете. Аз тръгвам към моята нова книга. За Нешка. Тръгвам с желанието това да бъде най-хубавата книга, която мога да напиша, с желанието да кажа всичко, както си е. Може би тогава ще се разбере в какво е величието. Тръгвам с малко страх. Всъщност, ако искам да бъда съвсем точна — с много страх. Ще успея ли?
— Да ти имам грижите — казва Нешка.
Ами да, разбира се, чуждите грижи са толкова лесни.
Информация за текста
© 1987 Нешка Робева
© 1987 Маргарита Рангелова
Сканиране, разпознаване и редакция: Маргарита
Редакция: mahavishnu, 2008
Издание:
Медицина и физкултура, София, 1987
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9127]
Последна редакция: 2008-09-06 23:49:39
