имат по-неблагодарния си жребий.
Още на другия ден по средата на състезанието испанските вестници обявиха, че българките играят гимнастиката на две-хилядната година и е невъзможно другите да се състезават с тях. И още, че до двете „страшилища“ Георгиева и Игнатова може да застане с достойнство само още една гимнастичха — петнайсетгодишната Бианка Панова. Още една българка!
Вече се вижда да се задава голямата победа, а Нешка е притеснена за ансамбъла. И в тези дни все едно се повтаря — как Пепа предупредила. Нешка не може да разбере тази настойчивост, това желание да я изпрати непременно с тревога. Досега никой не си го е разрешавал, все едно колко го е искал.
Нашите ансамблистки сбъркаха първата вечер, съветските — също. Водим само с 25 хилядни от точката. Втората вечер оценките на двата отбора са еднакви и отново тази толкова мъничка преднина, и отново „Пепа каза…“
Страшно ми омръзна тази психоза. На всичкото отгоре Димитрнчка Маслева се е свила — ни жива, ни умряла, и повтаря: „И всичко това е заради мене! И сега какво ще я правят Нешка! Ето, ще кажат, смени Деспа с Димитрачка и какво излезе.“
Ама какво е излязло най-сетне? Защо им се вижда толкова непоносима тази преднина от 25 хилядни!
Страхувам се, че всички тези приказки не могат да не стигнат до състезателките, които са доста клюмнали. Но те намират сили отнякъде и в третата вечер играят страхотно.
Не казвам колко точни са моите предвиждания. Скромно премълчавам, че и без кафе познавам как ще се случат някои неща.
Българките, които играят гимнастика на двехилядната година, демонстрират такова ярко превъзходство, че испанците, изчерпали всичките си запаси от възторг, преминал в някаква непозната екзалтация, накрая се стъписаха и гледаха вече малко изплашени трите български „страшилища“. Защото Бианка вече не стоеше само с достойнство до двете си съотборнички, до двете големи гимнастички. Сама беше голяма.
В един момент се притесних, че ансамбълът ни ще играе пред празна зала, и се изплаших, че това вече ще е съвсем друга игра. Малко преди тях ивлезе испанският отбор. От напрежение, от прекалената екзалтация на публиката момичетата се стъписаха, изпуснаха веднъж обръчите, втори път — извън терена, трети път — извън терена. За медали, която бяха почти готови да вземат, вече и дума не можеше да става. Тази толкова възторжена публика се съсипа сега да плаче. Да, точно така — зрителите плачеха. Като малки деца — и със сълзи, и с хълцане. Започнаха да си късат знаменцата и да напускат залата. Казвах си — край. Отиде нашият ансамбъл. Как се играе в празна зала? Но ето че след малко започнаха да се връщат — поуспокоени, започнаха да аплодират следващите. Посрещнаха и изпратиха и нашите момичета възторжено. При награждаването вече простиха грешките на своите. Окуражаваха ги горещо и за седмото място. Стопи се надеждата за медали. Сега не искаха да огорчат своите момичета, да им оставят лош спомен от това първенство, в което предишните два дни се бяха чувствували толкова горди, че испанките имат интересна, силна композиция. Правена пак от българка. От Емилия Бонева.
Абсолютна световна шампионка — Диляна Георгиева, вице-шампионка — Лили Игнатова, трета Бианка Панова. Можеше, трябваше Лили да е до Диляна, но няма какво да се прави. Такъв му късметът на това момиче. Нищо, и така почетната стълбичка е донемайкъде красива. Зад гърба им трите български знамена. Всички в тази зала сега слушат прави химна. Ние си пеем „Мила родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край…“ Испанчетата до нас питат какво пеем. Някой им превежда, те пък превеждат по-нататък. Ах, колко хубаво, какви са думите на вашия химн! И отново плачат. Сега вече и ние. И не ни се виждат толкова като деца. Чудесни, чувствителни хора. Какво толкова.
Още четири пъти химна. И още веднъж за ансамбъла. Стоят най-високо на почетната стълбичка и Паулина Кръстева, Виктория Димитрова, Светла Чобанова, Мария Минчева, Красимира Божилова и Лидия Бочева.
Осем златни медала от Валядолид. Много е, прекалено много. Само на нас ни е точно. И може би всеки си каза в този момент — да можеше и Лили да застане в многобоя там, където й е мястото… Човешко око ненаситно. Не, не е точно така, ама хайде да не го казваме, защото наистина така изглежда.
В шампионата Диляна взе още два златни, Лили — още два златни. Бианка имаше да играе само на лента. Единствената ни възможност за златен медал там и единствената възможност за нея. По-късно Нешка казваше:
— Трудно се играе, когато се съберат на едно място много единствени неща. И точно затова вълнението за този последен шампионат беше голямо. Не защото непременно държа да вземем всички златни медали. Беше важно за мен как ще се справи Бианка на първото си световно първенство в такава обстановка. Блестящо! Само като я видях как направи перекиноето, си казах—голяма работа е това момиче! Всички ме питат как съм му създала тази шампионска психика, откъде са тези железни нерви. Ама откъде наистина! Излиза със самочувствието на прима, когато са се събрали толкова известни гимнастички! Откъде събра толкова сила, та да играе не само без грешка — това вече не прави впечатление в българските гимнастнчки. Игра така, както Илиана Раева, както Ани, когато вече стана голямата гимнастичка Раленкова… Четири десетки за дебютантката Панова!
Каква победа! Испанците, които бурно аплодират играта на българките, викат, скачат, сега при награждаването вече наистина са стъписанп. Много. Прекалено много е. Ние съвсем не мислим така. И ни се иска да си запеем така, както си пеят у нас в баскетболната зала: „И сме най-красивите, и сме най-добри.“ Трябва само да изчакаме да се приберем в хотела. Неприлично е да ни личи колко сме щастливи. Другите не са.
Пристигат треньорки, съдийки, състезателки да поздравят Нешка. Пристига и треньорката на Галина Белоглазова.
Поздравявам те. Голяма победа…
— Ами това е нашата работа — веднъж победа, друг път…
— Такава е работата на другите, ти все побеждаваш.
— Аз като състезателка много губех.
И какво от това? Сега само побеждаваш.
Струва ми се, че Нешка много иска да се оправдае, а не знае как. Интересно ми е да я гледам как не знае какво да каже. Пристига и Виктор Сергеев.
— Нешке, кланям ти се до земята.
Той наистина застава на колене и Нешка вече съвсем не знае какво може да направи човек в такъв случай.
Благодаря ти, Виктор, много ти благодаря. Трябва да отида да намеря Лили.
Ами да, освен победители има и победени като на всяко състезание. И Нешка бърза да намери Лили, която още веднъж трябваше да понесе последиците на един лош жребий. Разстроена ли е, мъчно ли й е — трябва да се види. Лили — в чудесно настроение, доволна от силната си игра, от признанието на публиката. Може би после ще мисли за капризите на съдбата. Сега е добре. Сега е щастлива. Сега и Нешка може да бъде щастлива.
И в този най-радостен ден за нашата гимнастичка срещам една разстроена жена. Вера Томова казва: „И какво — Бианка, Бианка, и трета.“
Трета. Като че ли това е малко за една дебютантка, играла до Диляна Георгиева и Лили Игнатова, когато са имали звездните си дни точно на най-голямото състезание, за да направят наистина невъзможна всяка конкуренция? Трета, когато се е състезавала с тези две „страшилища“. Трета до тази „гениална гимнастичка Георгиева“, както пишат сега вестниците, и до другата — Игнатова — истинска кралица, сравнявана с всички велики актриси на нашия век (пак от испанските вестници, разбира се — къде ние ще си позволим такива сравнения). Трета — тази дебютантка, която сама излиза като кралица и се връща от първото си световно първенство като световна шампионка на лента. Ама какво искат наистина тези жени?
Нищо не може да се направи. Една ако спреш, всичките не можеш. Съвсем сигурно ще я жалят и ще й казват колко много са искали да бъде тя шампионката. Остава само да се разчита на това, че Бианка ще излезе достатъчно умна, а ако не излезе, Нешка ще си има допълнителни грижи. Но това си влиза в риска на професията.
