безспорно й отстъпва. Онова мънинкото, което вече е към трите големи, почувствувало се титулярка в отбора, изглежда, се стресна и скова.
— Нищо — казва Нешка, — ще й мине на Бианка. Трябва й един такъв период да излезе пред публика и съдийки като една от трите в нашия отбор, да мине кризата, да се опомни. Да си стъпи на краката. Има характер това момиченце. Не се притеснявам за нея. Ще се съвземе. Ако Диляна издържи на това темпо и във Валядолид…
За Лили нищо не казва. С нея ще си поговорят утре в залата. Въпреки че в Двореца на спорта във Варна не могат да се нарадват на новата гимнастика на Игнатова и не са видели и една десета от това, което е видяла треньорката.
Тук е и съдийката Андреа Шмид (САЩ), арбитър на въже. Казва, че е дошла с голямо любопитство да види какво е направила Робева с този уред, който толкова дълго е отсъствувал от програмата на първенствата по художествена гимнастика и сега отново идва на мястото на обръча. Не е можела да си представи, че за такъв кратък срок в българската зала са се появили толкова нови, оригинални идеи, че може да се стигне до такива върхове на техниката. Изобщо що се отнася до българския отбор, въжето няма да се чувствува „ощетено“. Сега й е интересно да види как ще изглеждат другите отбори, как ще отговорят на предизвикателството на Робева. Разбира се, наблюдавала е внимателно и другите уреди и въпреки че отдавна не би трябвало да се изненадва, видяла съвсем нови неща. Наистина неизчерпаеми ли са възможностите на нашата треньорка?
Турнирът „София“ събра гимнастички от 12 страни. Диляна отново се хвърли, както само Диляна се хвърля, като че ей така — да става каквото ще. Много красиво, когато не греши: но избие ли някъде в една, след нея идват цял куп грешки. Така стана и сега. Лили с трите десетки и едно 9,9 остава да види как ще играе Бианка Панова, за да се разбере коя ще е победителката на турнира „София“ през тази година. Лили игра невероятно силно и в един момент въжето й „увисна“. За частица от секундата, но българските гимнастички са вече в такава фаза на съвършенството, че и най-мъничката грешчица кънти. Това е неудобството да си голяма гимнастичка. На колко други една такава грешка като сегашната на Лили няма дори да се забележи. А ето, че тук вече не може, влиза в дисонанс с всичко, шлифовано до блясък.
Играе Бианка Панова. Трябва й десетка, за да бъде първа. Ах, как играе Бианка! Кога набра толкова сила, толкова кураж това дете? Десет е малко. Крайно недостатъчно. И за да потвърдят това, съдийките, забравили къде седят, ръкопляскат. Всички до една. Преди на лентата ръкопляскаше една от гостенките и другите се направиха, че не забелязват нарушаването на протокола. Сега вече нямаше протокол. Така Бианка победи една световна шампионка и носителката на Световната купа. За пръв път застана над двете най-големи в момента гимнастички в света и прие това като нещо, което напълно й се полага. И то действително й се полага. Всички в тази зала знаеха, че това момиче е победителката. Нямаше спор, но ми стана малко страшно от увереността, с която тръгна напред едно петнайсетгодишно момиче, минало пред две именити гимнастички…
На другия ден трите получаваха само десетки и беше трудно наистина да се каже коя е по-силна. Не искаха да го кажат съдийките, не можеше да го каже публиката. Само Нешка знаеше съвсем точно, защото само тя може да види онези мънички разлики, които убягват на другите, но тя говореше само за това, че й остават 29 дни. Съвсем недостатъчно и страшно много…
Последна продукция в Пловдив. Играят силно, публиката ги приветствува, пожелават им победа във Валядолид. Оттук ги изпратиха преди година във Виена. И сега така силно да играят. От всички страни поздравления, пожелания. Нешка — жълта-зелена, слаба. Нищо чудно. Това са последните дни преди голямата битка. Оставаме за малко сами.
— Знаеш ли, Пепа каза, че си реже главата, ако ансамбълът ни стане пръв.
— И какво от това? Не бой се, няма да си отреже главата Пепа. Ще посрещне шампионките с хляб и сол и ще твърди, че точно това е видяла на кафето.
— Лесно ти е на тебе. Вече за втори път ми го казва.
— Не знаех, че и тебе могат да те впримчат в техните кафета и всички глупости. Я се съвземи…
— Кажи на Венчето да опече много чушки и да изпържи много домати…
— Кога?
— Когато се върнем от Валядолид…
Чак сега разбирам. Трябваше да се досетя — гладува. Сигурно заради Лили. За нея, разбира се, за кого друг. Няма я Илиана, за Лили ще е…
Нямам време да се скарам дори. Автобусът тръгва към София, аз към Хасково. След няколко дни ще се видим във Валядолид. И тя сигурно ще продължава да гладува, за да дава кураж на гимнастичката в килограмовата битка. Въпреки че Лили твърди, че това никак не й влияе и е най-добре Нешка да си се храни нормално и въобще не се интересува кой какво яде. Нешка е убедена, че на Лили няма да й е удобно да посяга към банани, шоколади, ако знае, че тя нищо, нищичко не хапва… По този въпрос имам съвсем различно мнение, но то няма никакво значение…
Валядолид. Дванайсто световно първенство. Ще го запомним. Все сме казвали — такава победа трудно ще се повтори, но това, което се случи във Валядолид, надмина всичките ни очаквания. Струва ми се, че за него няма точна дума. Нито е победа, нито триумф. Нещо, което не може да се изрази с думите, които знаем. Струва ми се, че ако бяхме останали още един ден, испанците щяха да ни отрекат. Възторгът мина всички граници и стигна до някакво непонятно стъписване. Много, прекалено много им дойде.
Когато тръгвах към Япония, си повтарях — сега ще видя нов, съвсем друг свят, съвсем други хора. Видях наистина друг свят, но ми се струва, че хората в Миазаки ми бяха близки, разбираеми. Там срещнах една жена, Аябе, която през цялото време ме караше да си мисля за една друга, в Михайловград, за Елена.
В Испания идвам за трети път и тези хора са ми все по-не-разбираеми, все по-странни. Мисля, че никога няма да разбера защо изпадат в такава екзалтация при коридата. Какво има толкова да се радват, че онова нещастно, измамено животно — бикът, е вече убито, след като толкова много го убиват. Не мога да разбера екзалтацията, до която стигат, когато се молят в техните храмове. Пак ходихме по катедралите. Беше отново някакъв голям празник и отново гледахме как стоят замръзнали на колене по каменните подове и съвсем млади хора, как излизат деца от изповедалните. Питахме се — тези пък какво ли изповядват? — и от другата врата вече се подава някой старец, грейнал, „пречистен“, и някой млад мъж, и някоя млада жена. Това ли са същите хора, които преди час викаха на коридата…
Ами тоза са. Едни испанци за всичко. Това са същите хора, които прииждат към залата, докато се препълни. Това са съдите хора, които викат оглушително.
Отначало ми се струваше, че това е най-непросветената спортна публика. Ръкопляскат и викат на всичко. Дори на момичетата, които са сбъркали.
И трябваше да излезе Лили Игнатова, за да се види разликата. И да се види колко права е Нешка, като твърди, че няма публика, която да не отличи действително голямото. И притихна, и избухна след това така, че вече ни се струваше, че ще се срутят стените. И втория път я посрещна на крака, за да я приветства още преди да е играла. Лили накара спикера да отделя с особена тържественост това „булгарос“, което стана сигнал залата да става на крака, когато влиза, и да отмерва всяка крачка в такт, и да скочи след това, когато излиза, за да я приветствува вече без никакво отмерване — бурно, сърдечно.
В следващия поток Диляна и Бианка бяха приветствувани бурно още при думата „булгарос“. Диляна се хвърли и игра такава фантастична лента, че, струва ми се, в четирите дни на първенството нямаше „по- щура“ композиция, „по-щуро“ изиграна. И макар че на този-етап още не се вдигаха десетките, това беше повече от всички десетки. Тук се видя, че Диляна ще е шампионката. Само трябваше да издържи на собственото си неповторимо, неиздържимо от никоя друга темпо…
Дойде ред и на Бианка. Най-силната дебютантка, която някога се е появявала! Вярно, в Мюнхен Анелия стана абсолютна световна шампионка, в Страсбург Диляна стана абсолютна световна шампионка, във Валядолид Бианка беше трета в многобоя, но нито Ани, нито Диляна са били така зрели в дебюта си. После узряха, после станаха големите гимнастички. Имаха шанс да се появят, когато другите силни или грешат, или
