Нешка Робева, Маргарита Рангелова
Жажда за върхове
Не искам да отида на аерогарата, но не мога нищо да обясня на Минчо. Братът на Нешка е дошъл от Русе за това посрещане. Ако му кажа, че не ми се идва, защото ми е жал за победителките, ще си помисли, че говоря глупости. Пък то си е и така. Чисти глупости. На победителките това им е най-хубавият час в годината — посрещането на аерогара София, а на мене ми е мъчно, че в този час умира празникът. Мъчно ми е и за тези, които ще си отидат и повече няма да играят. Точно когато са най-хубави. Точно когато най- могат. От всичко най ми е мъчно за Нешка. От утре отново тръгва към тази нейна страшна голгота — търсенето на онова, което ще бъде повече от вчерашното, възхитило света. Повече от това, което изглежда така хармонично, така завършено, така съвършено. Така е при всяко посрещане, но сега ми се струва, че никога не съм била по-изплашена за нея. Нали досега търсеше това „повече“ с момичета, които можеха все повече. Какво ще прави с тези четиринайсет деца, които си е избрала от шейсетте в залата? Отидоха си Илиана и Анелия, отиват си сега Лили и Диляна. Какво ще бъде с това започване отначало? Вярно, избрала е все талантливи деца, но деца. Къде могат да се сравнят с тези разкошни гимнастички, които напускат залата.
Човекът на паркинга връща всички коли преди нас. Минчо минава покрай него сякаш въобще не забелязва протестите му. И наистина не ги забелязва. Успява да паркира колата, а на излизане, като вижда едно познато лице на волана на идващата кола, казва: „Пусни го, този е с мене!“ Толкова е самоуверен, че пазачът на паркинга едва не козирува. Не съм предполагала такова поведение у този толкова скромен човек. По-късно и той самият ще се изненада, че се е държал така, Сега е толкова възбуден, че не може място да си намери. Струва му се, че самолетът много се бави, а не сме го чакали и пет минути и сме преди определения час, разбира се. После казва, че страшно много му върви. Ето онзи ден Мърлето защитила блестящо дисертацията си. (Мърлето е Марлена, жена му.) Сега и сестра му пристига! Страшно му върви! Защо се бави този самолет?… Страшна му е сестрата, какво ще кажа? Казвам, че е страшна. Ама защо го няма този самолет?
Казвам, че има още петнайсет минути по разписанието и още никой не е казал, че ще закъснее. Значи всичко е наред. Успокоявам го, но неговото безпокойство се оказва по-силно. Добре, че не дойде баба Анка — продължава Минчо. Баба Анка е неговата и Нешкината майка, но когато една жена си има внуче, вече всички започват да й викат баба. Дори и собствените й деца. Не мога да си представя как сега пък тя чака вкъщи и колко се ядосва, че не е дошла. Тръгва, връща се и накрая обяви, че остава да направи баница. Стори ми се, че баницата е готова, но това няма значение.
Студено е. Дъжд, виелица, бръснещ вятър. Хората подскачат, за да се сгреят, и прииждат, прииждат. Народ, не можеш място да си намериш. Как става така, че все по-назад ни избутват. Загубвам всички познати лица — дори Минчо. И вече забравям за неговата тревога. Обхваща ме настроението на тези непознати, никога невиждани хора, дошли да приветствуват победителките. Говорят за състезанието и се учудвам колко много детайли виждат хората извън залата. И колко различно понякога са видели едно и също нещо. Говорят, спорят, уточняват. Възхищават се на трите. На шестте. На Нешка.
Най-сетне съобщават, че самолетът е пристигнал. И всички тези говорещи, спорещи, подскачащи, премръзнали, възбудени хора притихват. На никого вече не му се говори. Вълнението стига своя връх, когато се показват деветте световни шампионки и техните треньорки.
Какво скандират всички тези групи и групички, е трудно да се разбере, защото се чуват едновременно много неща от всички страни, но скоро над всичко се извисяват две имена: „Нешка—Лили, Нешка—Лили…“ Правилно ли съм чула? Не, няма грешка.
Но защо не Диляна? Та тя беше толкова ярка, силна, убедителна победителка! Двестапроцентова шампионка. Защо тези хора не приветствуват шампионката? Винаги ли ще са на страната на ощетените? Сигурно са благодарни на Лили за това, че изнесе още една тежка битка, че се върна, че подкрепи отбора в труден момент. Все пак така ми се иска да скандират и „Диляна“, и „Бианка“. Всички те заслужават. И момичетата от ансамбъла също. Жалко. Зная колко са чувствителни към тези разлики, но никой не може да каже на тези хора какво да предпочетат.
Някъде наблизо виждам лицето на Елена Игнатова. Най-сетне истински щастливо. Най-сетне сигурно разбрала, че не най-важна е титлата. Не зная къде в това множество сега е майката на Диляна — Виолета Георгиева. Сигурно също щастлива. Та нали точно нейната дъщеря е за втори път абсолютна шампионка на света. И все пак сигурно сега, когато чува да скандират „Лили“, а не „Диляна“, Виолета отново е ядосана на журналистите. И на мене като че най-много. Майките са все нещо сърдити. Все им се струва, че за другите, не точно за техните дъщери се пише повече.
Елена също често ми е сърдита. Сигурно и на нея се намират хора да й казват: „Прочете ли, видя ли какво е написала за Лили, какво за другите.“ По-рано си казвах — амбициозни жени, не виждат нищо освен своето дете, и то най-хубавото, най-доброто в него, разбира се. После, като минаха години, все пак виждам, че имат право да ми се сърдят. Само на световно, на европейско първенство, на голямо състезание не зная коя обичам повече. Искам и трите да станат шампионки, защото там се вижда, че по-големи гимнастички от тях няма. Треперя за всяка при всяко изпълнение. Горда съм с трите. Не мога да ги деля. Боли ме за всяка, която е ощетена, за всяка, която е сбъркала. Не, не ме е яд. Боли ме. Зная колко много труд, колко труд до това състезание! Какво да му се сърдиш. Нерви, напрежение. Може само да ти е жал. Не мога да понасям, когато точно жребият запрати някоя назад. Изобщо трите ме вълнуват без никаква разлика.
През другото време не е така. Една обичам повече, друга по-малко в зависимост от много неща. Много се старая това да не проличи. Преглеждам винаги почти по десетина пъти написаното, за да задраскам нещо, да прибавя друго, така че да е справедливо. Но все пак можеш ли да скриеш обичта.
Мина митингът и най-сетне Нешка стигна до колата, която ще ни отнесе към баницата на баба Анка. Само че едва влязла, трябва да излезе. Хората са се струпали от всички страни и настояват още веднъж да се покаже. Излиза Нешка и отново я затрупват с цветя, с благодарности, с благословии. Едно момиче извика: „Нешке, обичаме те!“ и се скри. Скри се най-сетне и Нешка, преди да са я видели разплакана, трогната.
Все от хилядите, които я посрещат на аерогарата, ще запомни едно лице, едни очи, един глас. Когато се връщаше от Виена, един старец повдигна внучето си: „Нешке, погали го. Мъничко е, но ще запомни…“ Когато се връщаше от Страсбург, една възрастна жена й каза: „Нешке, чедо, нека те целуна.“ Сега това момиче…
Нешке, чедо… Всички тези хора, другите в заводите и които среща по улиците, всички й казват „Нешке“ като на дъщеря, като на сестра, като на много близка.
Оставям я да се съвземе и казвам: „Сега, ако си хитра, ще се оттеглиш.“ Нешка се смее: „Нали знаеш, че не съм хитра. Но сега, ако дойде някой журналист за интервю, ще му кажа на какво ме учиш.“
Доволна съм, че сега няма да дойде никой друг журналист. Само това оставаше. Този митинг на аерогарата ще ме отвее, ако може да чуе какво й казвам.
Зная, разбира се, че не е хитра. Зная, че не може да се откаже точно когато идва най-трудното. Точно сега, когато тържествуващата Диляна и помъдрялата Лили се оттеглят. Точно сега, когато онова момиченце Бианка трябва да поведе две дебютантки. Точно сега, когато четиринайсет малки момичета чакат новите си композиции, чакат да видят кои ще са онези две, които през следващата година ще бъдат в центъра на вниманието на голямата треньорка. Някога, преди десетина години, с такава надежда гледаха Илиана, Лили, Анелия, Камелия, Тереза, Росица… Само че това някога беше началото на една млада треньорка. Сега щеше да бъде ново начало след толкова победи, след толкова слава…
Казвам, че срокът за продължението на книгата „От Ротердам до Амстердам и Мюнхен“ мина, че трябва да се върнем четири години назад, да си припомним какво е било…
— Да ти имам грижите…
„Да ти имам грижите“ — това често й казвам, когато я виждам разстроена, че някое момиче е с двеста грама повече, отколкото й се струва, че трябва да бъде. Сега Нешка ми го връща. Весело й е. Сега, тази вечер, й е хубаво. Не че не си мисли за това, за което вече от доста време си мисля, но все пак сега точно, във вечерта на посрещането, й се иска да се шегува, да си спомня само за хубави неща. От утре работа, ядове, грижи, планове… Всичко от утре.
От утре започваме и това връщане назад. И чак сега ми става ясно, че когато тръгвах за аерогарата и си казвах, че ми е мъчно за победителките, не е било за това, което идва утре, а за този път назад. Колко
