изстрадани са, тези празници… И така след Мюнхен немските журналисти писаха, че съм най-богатата треньорка, с най-много титли и медали, с най-много шампионки. Очарователни, изящни, съвършени момичета. Би трябвало да се предположи, че нямам проблеми. Всичко й е ясно на най-богатата треньорка. И как се поставят силни, завладяващи композиции, и как се извеждат във върхова форма във върхов момент големите гимнастички. Това не е точно. Аз си ги поддържам непрекъснато, през цялата година във върхова форма. Противно на всички стари теории. Някои казват, че съм го правела от страх да не би да им се случи да не са във форма точно когато трябва. Не, това вече не е от страх. Спомням си колко старателно навремето Жулиета проучваше по колко участия в състезания на годината е оптималното, откога точно трябва да подготвя състезателката за голямото състезание. И не само Жулиета. То беше грижа на всички треньори в индивидуалните спортове и, струва ми се, все още е грижа на голяма част от тях. Смятам, че постоянната силна форма е най-доброто, към което трябва да се ориентира треньорът, който иска да побеждава. Вярно, много по-трудно е, но аз не познавам друг начин за действително шампионска подготовка.
Журналистите твърдят още, че зная как точно трябва да се държа на самото състезание, за да дам кураж и сила на гимнастичките си. Някъде прочетох, че след толкова победи съм се движела спокойно и тържествуващо като абсолютен законодател. Не е вярно. Обикновено се движа доста умърлушено и съвсем несигурна в утрешния ден. Никой не се сеща да ме попита какво ме безпокои, защото никой не предполага, че нещо ме безпокои. Доволна съм, че журналистите не са се сетили да ме намерят на болното ми място.
След всяка победа ме безпокоят най-много тези очарователни, изключителни, неповторими и прочее победителки. Настръхвам, като ги чуя да се шегуват с това, колко много са се страхували от Ирина Дерюгина, колко много са ги плашили с нея, а то какво… Опитвам се да им кажа, че ако продължава да им е толкова смешно, в Ставангер ще отидат и след девето място. Не смеят да се изсмеят. Подхилват се.
И не това е най-страшното. Много взеха да им харесват парадите, почестите, интервютата. Дойде една млада режисьорка да прави филм за тях, после за Анелия. Приятно е, разбира се. Дойде още един режисьор. Шест вариации… А на моите „вариации“ съвсем не им се работи в темпото, в което аз намирам за абсолютно необходимо. Тренират, разбира се, никоя не отказва, но не е това, което трябва.
Всъщност харесаха ми само тренировките на Белмекен в края на годината. Може би защото тогава поставях новите композиции. Това е времето, в което са готови на всичко. И посред нощ да ги вдигнеш. Всъщност и така си беше. Всяка нощ поставях по една композиция. Само че не ги вдигах. Това беше след тренировката, след вечерята, когато всички вече са си легнали. Заключвах се в залата с Ники и едно от момичетата и започваше работата. Чух протести. Защо при заключени врати? Другите треньорки искаха да гледат. Точно това не могат да гледат. Не защото е някаква тайна. На другия ден всички в залата виждаха новото — все още в много суров вид, което постепенно се избистря. Но вечерта, когато се прави постановката, не искам никого. Затова е и горе-долу посред нощ. Обичам тишината, самотата на това време. Това е процес, в който не бива да има нищо странично. Дори някой да седи и да мълчи, самото му присъствие вече разсейва. Ето тук, на Белмекен, в една такава нощ се роди композицията на Диляна на бухалки. Моцарт и рокендрол. Замислена беше отдавна. С нея живеех вече от месеци. Нещо все се прибавяше, все повече я виждах цялата, но тази първа среща на Диляна с композицията е много важна. Решила съм, че следващата година ще е на Диляна. Нея ще трябва да изведа като първа на межународните турнири. Решавам, че точно с Диляна ще трябва да се направи този „луд“ експеримент, да се даде нова линия на гимнастиката. Модерна, съвършено нова. Трябва да я приемат. Може отначало да я отрекат, но Диляна ще се наложи. Има силата да се наложи. Диляна ще поднесе композиции с резки обрати, с непрекъснати изненади. И така — започваме с една композиция по музика на Моцарт и рокендрол. Излиза на подиума едно нежно, замечтано момиче. Нежна, галеща музика. Пренасяш се някъде в пролетен ден, в цъфнала градина, до бистро поточе и изведнъж рязък акорд, рязко движение и като изневиделица — страшното темпо на рока. Темпо, точно по вкуса и възможностите на Диляна. Няма в момента в света по- бърза, по-динамична състезателка от нея. Е добре, какво се иска от мен? Да я направя още по-бърза, още по-динамична, да подсиля това, което природата щедро е дала, и да търся контрапункта. Да развия това, което е по-слабо застъпено.
Някога моята треньорка Жулиета Шишманова твърдеше, че великото изкуство при постановката на съчетанията е да скриеш недостатъците, да не личат, никой да не може дори да предположи за тях. Ако състезателката има лоша фигура — никой да не я види, ако има бавни ръце — да се движат краката, ако не може да скача — да се виждат ръцете. И Жулиета наистина успяваше да го направи. Понеже непрекъснато я атакуваха да се откаже от Румяна Стефанова, защото е ниска, Жулиета я караше да играе в такова темпо, че човек да не може да спре погледа си на особеностите на фигурата й. „Трябва само да запомнят, че е чернокоса“ — казваше Жулиета.
Аз не искам моите момичета да имат недостатъци. Нищо, нищичко не искам да крия. Те трябва да са най-хубавите момичета. И са! Какво ще ги крия. Искам да ги показвам. В цялата им красота, в целия им блясък.
На Анелия й липсваше динамика. Създадох й я. Отначало със ситна техника, която трябваше да налага впечатлението за динамика, докато Ани с много труд набави качествата, които й липсват, В същото време невероятната пластика на Раленкова трябваше да става все по-невероятна, изумителна, недостижима. Отчайваща за съперничките, които искат да я догонят точно там, където природата й е дала сила.
Илиана не можеше да скача. Няма не може. Не признавам такива извинения. Всичко трябва да може. Макар че винаги съм твърдяла, че художествената гимнастика не е скок на височина, все пак държа моите момичета да не отстъпват на съпернички, които издигат като оръжие скоковете. И те действително не отстъпват. Отначало японската треньорка Камо ми казваше: „Да, но и съветските гимнастички, и моите скачат по-добре от българките.“ Отдавна вече не ми го казва. Без да, но…. От хореографа Людмил Коцев изисквам да ги научи на много, на разнообразни (това вече е наше предимство) и непременно високи, леки скокове. Това е положението. Няма „не мога“.
Илиана се опитва да ми докаже с колко други свои предимства компенсира липсата на високия скок. Признавам й сто хиляди предимства, но искам непременно и разнообразието, и лекотата, и непременно, непременно, ама съвсем задължително — височината. Искам да видят всички как ще полетиш, бе момиче! Разбираш ли колко точно на тебе, при всичките ти качества ще ти отива това, за което вече те смятат неспособна. Не искам никой да ме атакува никъде. И не ми казвай, че не можеш да понасяш часовете на Коцев по класика, защото аз пък не мога да понасям такива примадонски оплаквания.
Все пак налага се да доказвам на Илиана, че няма невъзможни неща. Поемам специално подготовката на нейните скокове.
Лили всичко може. И динамична, и пластична, и отскоклива, и артистична. Само едно не може — да гледа сутрин спокойно плана за деня. Раздавам всяка сутрин на всяка какво трябва да прави. Анелия се оттегля и веднага започва. Диляна — също. Анелия някога ще промърмори колкото да ме ядоса — „Пак ли“?, като много добре знае, разбира се, че „пак“, Лили през ден е готова да ревне. При това аз не увеличавам всеки ден натоварванията. Обикновено планът днес е както вчера. Толкова години не можах да разбера защо й се плаче на Лили почти всяка сутрин, като че е очаквала точно този ден да кажа: „Днес няма да тренирате!“
Илиана прави с огромно удоволствие това, което леко й се удава. Шлифова до блясък всеки детайл, като си представя как публиката ще ахне, като види новото. Анелия упорствува и отработва упорито точно това, което не върви, не става, за да усети сладостта на победата над себе си. По-късно, едва след години забелязвам, че и, тя започва да се върти около това, което вече си може, и ми се налага да я карам непрекъснато да търси новото. Диляна няма търпение за детайла, но иначе изпитва наслада от това, че играе. Лили обича само времето, в което се поставя композицията. Иначе да я оставиш цял ден в някой ъгъл да гледа как другите тренират, като че ще й хареса най-много. Нея през целия ден и по ъглите си я търся: „Какво правиш, Лили, докога ще се мотаеш? Хайде Лили, я да видя тетрадката…“
Още от самото начало всяка си има своя тетрадка. Аз записвам извършеното в моята тетрадка, те в своята. Не зная какво ще вземат моите момичета от мене, когато станат треньорки, но това, което се опитвам да им внуша като абсолютно задължително условие, е планът. Зная, че точно него ненавиждат, че всяка би предпочела да тренира по вдъхновение това, което й харесва, това, което и се удава. В плана всеки ден е записано кое по колко пъти трябва да се прави. Преценила съм къде какво е нужно въз основа
