на наблюденията си от вчерашния, от завчерашния ден. Обикновено „любимият“ елемент трябва да се повтори 20 пъти, „отвратителният“, който ти е създавал грижи вчера — 30. Неприятно нещо е планът, още повече че всяка знае, че няма да напусне залата, докато не го изпълни. Понякога се случва някоя вместо в 20 да си тръгне в 22 часа. Това за мене е още по-неприятно, защото веднъж като останеш с една, друг път с друга, се набират и умора, и протести вкъщи. Често остава някоя от колежките ми. И те са недоволни, но… дневният план е абсолютно задължителен.
Някога, когато започвах треньорската си работа и отивах при колеги с опит с една молба — да ми кажат какво най-много им е помогнало, какво попречило — все едно от кой спорт са, има общи принципи, началникът на гимнастиката в „Левски-Спартак“ ме изпрати при един млад колега от спортната гимнастика. Питам го какво е постигнал, защо смята, че трябва от него да се уча. Казва ми: „Иди. Ще видиш. Много интересен треньор.“ Не можах да разбера какво му е интересното. Нищо не можа да ми каже и за да спася и него, и себе си от неловкото положение, пожелах да видя плановете му, въпреки че вече бях убедена, че няма да видя нищо интересно. „Плановете ми са в главата“ — казва той и посочва главата си. Сега разбрах обидата на колегите си от спортната гимнастика в дружеството, че това момче, дошло-недошло, им беше станало началник. Старши треньор на опитни, доказали през годините своите качества треньори само защото бил интересен. С какво, на кого, защо? Как се търпи такова дилетантство? Треньор, на когото плановете били в главата! После разбрах, че това в някои спортове е доста разпространена практика.
Мнозина смятат, че моето голямо предимство е умението да поставям оригинални, трудни, ефектни композиции. Да намирам музика, която завладява залата, да намирам пълния синхрон между музика и движение. И това, но то няма да бъде нищо без умението да се съставят такива планове, които ще осигурят отработване на всеки детайл в композицията. Да се съставят и непременно да се изпълняват. Понякога месечният план може да „закъса“ — контузия, грип, всичко се случва, въпреки че много държа да не им се случва на моите момичета, все пак понякога се налагат отсъствия. Дневният план не търпи никакви възражения. Щом си в залата — жива, здрава, всичко до последната подробност трябва да бъде изпълнено. Ето това смятам като условие, без което не може. Зная, че не мога да накарам Лили да обикне плана. Чак толкова амбициозна не съм, но се опитвам да я накарам да приеме неговата абсолютна задължителност. Не мога да обясня много логично защо в последно време все повече си мисля, че точно Лили ще стане треньорка, каквато на мене ми се иска да видя едно от моите момичета, затова въпросът за значението на плана при нея добива нова стойност…
И така, отшумяха празниците. Прочетохме колко сме страхотни. Понарадвахме се на радостта, с която ни посрещнаха в родината, поставихме новите композиции. Сега вече идваше ред на сериозната работа. На неприятния план, който всеки ден ти казва какво да правиш. Колкото е хубаво времето на новите постановки, защото е среща с дълго носена мечта, среща с бъдещето на гимнастичките (бъдеще от една година!), толкова е трудно след това времето на изработката на детайлите и цялото. Прибавили сме много нови, трудни елементи, които изискват сериозна работа. В плана е включена и необходимостта от усъвършенствуване на някои качества.
Когато ме питат не може ли с по-малко работа (а за съжаление често ме питат), казвам, че не може. И ако след всяко състезание става все по-трудно, а не по-леко, то не е защото ми е приятно да ги гледам колко им е трудно. От тях на следващото състезание се иска да имат не само нови композиции, а и те да са нови. Да могат повече, да са още по-гъвкави, още по-пластични, още по-динамични, още по-отскокливи. Хитро нещо е победата. И е много сладка, и е много коварна. Така те впримчва! Господар си й, докато воюваш за нея на състезанието. През цялото останало време си й роб.
Опитвам се да обясня, че сега, след Мюнхен, от нас ще очакват много повече, че съперничките ще се втурнат да ни догонват. Те пък ми напомнят, че и след Амстердам, и след Мюнхен са писали, че българките са изпреварили останалите с пет години.
Не зная как се изчислява с колко години сме изпреварили, но и ние много направихме между Амстердам и Мюнхен…
Излишни спорове. Излишни и вредни. Новата победа им е дала самочувствие, което пречи на работата. Разчитах много на амбицията на Илиана. Та нали точно тя, а не друг твърдеше, че ако някой й е „изял“ първото място, то е тя самата, което показваше, че си е дала точна сметка къде, кога, защо е загубила. Очаквах, че точно тя най-много ще се стегне, защото никоя повече от нея не се стреми към шампионската титла. Носи си лидерството в кръвта Илиана. Иска винаги, навсякъде, във всичко да е първа. Болезнено изживява всяко чуждо предимство. Прекалено й е ясно, че Анелия победи, защото повече работеше, много бързо напредваше. Казвах им, повтарях им, че трябва нея да гледат. Не ми вярваха. После им се наложи да видят как бързо, как невероятно бързо се променяше Ани. Буквално пред очите им всеки месец израстваше нова гимнастичка. Ни помен от свитичкото момиченце с вдървени раменца. Ни помен от онази затвореност, плахост. Как растеше самочувствието й с всяка нова композиция. Повтарях непрекъснато — не гледайте нашите съдийки, не подценявайте Ани. Вече никоя не мислеше да я подценява, но много я бяха изтървали, много напред беше отишло това мълчаливо момиче, трудно се достигаше. Е, очаквах точно Илиана да се втурне да я догонва и в тази надпревара двете да увлекат и другите.
Дали Илиана не реши, че е невъзможно? Достраша ли я? Струва ми се, че точно такова нещо на нея не може да й се случи. Прекалено честолюбива е, за да се откаже от един такъв двубой от страх. Просто не може да си позволи да се страхува от такава съперничка като Анелия. Въпреки нейната победа на Илиана й е трудно да понесе дори мисълта, че някоя е по-голяма от нея. Реши да противопостави чар и малко хитрост. С ефектни, но немного трудни елементи, с повече артистичност, с прочутото Илианино вдъхновение, с неповторимото си умение да владее залата… да победи тази опасна съперница. Илиана като че ли не можеше да приеме, че ще догонва точно с работа Анелия. Как ли не й обяснявах, че това вече не може да мине, че точно със своята невероятна работоспособност Ани наваксва и прочутите Илианини предимства, които само на пръв поглед не се поддават на тренировка. Е, вярно, има си един Илианин чар, който никой не може да постигне с никакви тренировки, но вече не стига. Когато другите ще вървят така много напред в техниката, в трудността, в гимнастиката няма да може да им противопостави чар. То е предимство при равни условия. Слуша Илиана, но много не вярва. Чувам, че щяла да ми докаже, че и с по- малко работа можела да стане по-голяма гимнастичка. Не, на мене не го казва. Не я питам вярно ли е. Наблюдавам внимателно тренировките й. Ту се втурне да догонва Ани в тренировките, ту се отпусне. Анелия сякаш не забелязва кой колко тренира около нея, като че не се интересува кой какво прави в тази зала. Работи и продължава да се променя все повече.
Решила съм през тази година да налагам Диляна, а трябва да работя през по-голямата част от времето с облекчена програма. Крехко, нежно момиче. С голям заряд, много темперамент, много динамична, с много сила в играта, но повече болна, отколкото здрава. Страхувам се да не започне да си внушава, че е болна, защото това е друг вид заболяване, което се лекува много трудно. Но не мога нищо да направя. Просто намалявам от време на време натоварванията. След боледуване се хвърля така в тренировките, че най- много тогава треперя да не получи някоя травма. Бързо наваксва и това е единственото ми успокоение. Всъщност Диляна има още време. За Ставангер тройката е ясна. Диляна трябва да узрее, да се успокои, да намерим точната мярка. Засега искам съдийките да приемат нейната нова модерна гимнастика. Толкова хубаво я поднася, че не бива да не я приемат.
Казвам си го за кураж, но не мога да отрека, че доста ме е страх. Не ми се иска да отхвърлят момичето ми. Това е моята надежда за следващите години, около нея ще се гради следващият отбор. Поне така си представям нещата в онзи период. Трябва да я приемат. Успокоявам се, като си казвам, че имам време за нея. Не е страшно и ако кажат: „Как е възможно, каква е тази гимнастика, каква е тази гимнастичка! Не се ли самозабравяте, Робева?“ Тези мисли ми минават понякога в нощите, когато не мога да спя. През деня виждам бухалките по Моцарт и рокът да стават все по-силни, все по-завладяващи. Как няма да ги приемат! В луд възторг ще изпаднат. Давам си кураж, после си треперя, но това няма значение.
Ако не приемат бухалките, какво ще кажат за композицията с топка? На нея ще трябва само десетки да се вдигат. Не могат нищо да ми кажат. Не могат грешка да ми намерят. Класика. Не, не преувеличавам. По- късно единствената яростна противничка на Дилянината гимнастика — италианската съдника Аброцини, като отричаше напълно бухалките и казваше, че такова нещо не може да се приеме (въпреки че публиката горещо го приемаше, другите съдийки не възразиха), призна, че композицията с топка е нещо съвършено.
И така, не посмях да пусна Диляна само с модерна гимнастика. Осигурих й солиден тил, а от това
