търсене на сигурност, на здрава почва под краката се получи нещо много интересно. Трябва да вземеш програмата и още веднъж и още веднъж да провериш — това същото момиче ли е? Как може изпълнителката на тези супердинамични бухалки да играе така по музиката на Бах. Как може да е толкова различна?
Жулиета смяташе, че трябва да ни изгради всяка в определен стил без никакви отклонения от него: Мария — лирична, пластична, мека. Нешка — динамична, темпераментна, бърза. Румяна — темпо, темпо, темпо… Самата тя мислеше, че трябва да се появява навсякъде все с една и съща прическа. Казваше — това е нещо като герб. Не бива хората да се чудят кой минава, когато гледат много отвисоко в залата. Всъщност беше и трудно да се сбърка. Жулиета умееше да ходи така, че е каквато и прическа да се появи, все ще се знае, че именно тя минава. С никоя не можеш да я сбъркаш. Толкова царствена, величествена.
Колко съм й се молила да ми постави поне едно съчетание но бавна музика, да опитам да играя в друг стил. Колко се е молила Мария да опита нещо динамично. Жулиета само се смееше: „Вижте какво им се поискало — Нешка да стане лебед, Мария — нестинарка… Разберете, момичета, в това ви е силата. Че още като чуят музиката, хората знаят, че ще играе Мария или Нешка. Вас с никоя друга не могат да ви сбъркат. Имате си свой стил. Ясно ли е? И без повече приказки!“
Иначе държеше да сме с еднакви прически, търсеше упорито някаква външна прилика, създаваше я. Беше готова да ни облече както майките обличат близначките си. Казваше: „Е, в това е големият номер. Като ви гледат хората, застанали една до друга, да се питат коя е Мария, коя Нешка, а като играете, вече никой нищо не може да пита.“
Сега на мене ми се иска моите момичета да могат всичко и да са много различни във всяко изпълнение. Да се питат хората — ама възможно ли е това да е отново Диляна Георгиева? Всеки с амбициите си…
Но стана така, че в моя поход за налагане на Диляна още на първия турнир й помогна едно непредвидено обстоятелство. Играе Диляна, оценките хвърчат вече наистина необичайно нагоре, аз съм щастлива до немай-къде. Казвам си — ето колко глупави са всички страхове, че няма да ми приемат новата гимнастика. Приемат я и още как, щом на едно съвършено непознато момиче му вдигат оценки като че ли е някоя от звездите. Дебютантка, неизвестна, а и Илиана, и Лили могат да й завидят. И тъкмо се напервам извънредно много, една от съдийките бърза да охлади моя ентусиазъм. На почивката идва безкрайно изненадана: „Робева, какво сте направили с Лили Игнатова? Това е съвсем нова гимнастичка.“ Нямам време да й кажа, че това не е Лили Игнатова — вече я викат за състезанието. Нищо, по-добре да си мисли, че е Игнатова. Диляна има да играе още веднъж при нея. Накрая научавам, че не само тя, а почти всички съдийки са взели Диляна за Лили. Онези, които се бяха излъгали в Прага, когато още водех Диляна като фон на Анелия, бяха забравили да предупредят колежките си, че могат да изпаднат в такава грешка.
Да, това ми се беше случило вече веднъж, но тогава го разглеждах от веселата му страна. Сега ми помогна точно в момент, в който имах голяма нужда да признаят Диляна. Смяха се после на тази своя заблуда съдийките, но не можеха да кажат, че като не е Лили, а Диляна, по-малко им харесва. Не върви… Така разговорът премина на друга плоскост — новото чудо на Нешка Робева, безкрайни ли са възможностите на българската гимнастика и как повечето си мислели, че след тройката Раева—Игнатова— Раленкова не можем да имаме нещо толкова равностойно, защото е трудно да се предположи, че ще изскочи нещо чак като тази Диляна… Възторг, примесен с огромна доза завист. Нещо съвсем нормално, друго не мога и да очаквам. Усещам, че някои вече ги е яд за тази заблуда. Ако не бяха се объркали, можеха да кажат: „Ама каква все пак е тази гимнастика. Не прекалява ли Робева?“ Но щом я показва Игнатова, това вече е друго…
Не бях забелязала, че чак толкова си приличат. И сега мисля, че не е толкова голяма приликата, но често ги бъркат. Веднъж тази грешка се оказа полезна…
Всички турнири през тази година ме радват. Дори малките момичета излизат вече като представителки на голяма школа. Вземат нещо от големите — в походката, в самочувствието дори. Нямам нищо против тяхното самочувствие, но големите започват вече да гледат малко отгоре на моите страхове. Нешка нали си е паника… Какво иска? — тренираме, побеждаваме…
— Нешке, внимавай. В съветския отбор са привлекли двайсетина артисти, балетисти, хореографи, специалисти по джаз-балет… Готви се сериозен отпор. Старши треньор на националния отбор не е Албина Дерюгина, а Виктор Клименко. Мъжка, здрава ръка пипа там…
Зная. И какво от това. Какво повече да внимавам. И аз съм привлякла артисти, балетисти, хореографи, джазбалетнсти. Не са двайсет — толкова, колкото ми трябват. И какво да внимавам? По четиринайсет часа съм в залата. Не мога да направя; повече от това, което правя. Повече мога само да си треперя, въпреки че и от това мое треперене къде повече…
Опитвам се да го нарека чувство за реалност, чувство за отговорност, опитвам се да му дам някаква по-прилична форма, но си е страх. Ето това е истината. Никакво разкрасяване не може да я промени. Мога само да завиждам на моя ръководител — Нешке, внимавай… Ето предупреди ме. Свърши си работата. А на мене ми остава да си треперя малко по-силно, И не толкова от предупреждението, колкото от това, че то въобще не може да стигне до момичетата. Не им се тренира така, както аз смятам, че е необходимо, не са убедени, че някой може да ги застигне. Сигурни са, че са взели голяма преднина и, няма какво толкова да се драматизира това, което могат да направят в съветския отбор. И това е.
Напрежението стига своята кулминация на варненския лагер. Зная, че е неприятно да се тренира по цял ден, докато другите отиват на плажа. И мене ме привлича морето. Я на мене ми е тежко в тази гореща зала, но няма време за нищо друго.
На „Спортпалас“ сме. Тук през цялото време получавам съвети от рода на: „Нешке, усмихни се“, „Нешке, защо не дойдеш в ресторанта? Довечера се събират колеги“, „Нешке, бъди по-ласкава.“ Изобщо кой ме види, се смята задължен да ми дава съвети, като че всички носят някаква специална отговорност за моето добро настроение. Виждат ме всъщност съвсем малко — като минавам по коридора. Иначе съветите сигурно ще бъдат много повече…
Може би наистина е хубаво да съм усмихната и ласкава. Зная, че е хубаво, но не мога да заспя от умора и напрежение. Изчислявам, изчислявам и установявам, че времето не ми стига.
Броя дните до европейското първенство — не стига. Настоявам за по-голяма мобилизация, но сега пък на момичетата им се вижда прекалено. Срещам отпор. Не, нищо не казват. Вместо по-интензивни — по- отпуснати тренировки. Това вече започва да ми изглежда като неминуема катастрофа. Налага се да изгоня Илиана Раева. Тя се настанява в съседния хотел. Започват да ми докладват час по час какьв строг режим си е наложила, и кросове прави, и тренира сама. И изобщо чака да я повикам. Не виждам как така ще я повикам. Трябва да е разбрала, че този път съм я изгонила съвсем, завинаги. Илиана е човек, който може да поведе отбора и нагоре, и надолу. Чувствувам се обидена от много неща, особено от това, че са отишли в някаква варненска сладкарница, поръчали си по осем сладоледа и ги изяли за смях на цяла Варна. Точно така, защото не зная дали има вече човек, който да не знае. На мене поне двайсетина души ми го казаха. Осем сладоледа!
Че ми правят напук, е ясно, но как са успели все пак да изядат по осем сладоледа? Осъмвам и решавам, че положението ми става съвсем застрашително, щом не мога да заспя и цяла нощ си повтарям този идиотски въпрос — как могат да изядат толкова много?
Кой знае как изглеждам, щом непрекъснато ме съветват да се усмихвам. Не ми е до смях.
Сега Илиана седяла на хляб и вода в съседния хотел и ах, как много тренирала. Не я искам. Тя, точно тя, която можеше да ми помогне в този момент, като тръгне честно да се състезава с Ани по наситеност на тренировката, ще ми прави непрекъснато фасони, ще ми развива теории, че може и с по-малко, ще ми се прави на интересна…
Казват ми, че Илиана си е заминала, за София и едва сега разбирам, че не съм я изгонила за цял живот, както бях убедена през тези дни. Не мога да си простя, че не я потърсих. Ами ще си отиде, разбира се. Сигурно не са й стигнали парите. Как можах да не се поинтересувам с какво живее там Илиана.
Пак осъмвам. Ругая си се по цяла нощ и само чакам да стане пет часът, да съмне. То като съмне, какво ли, но излиза, че човек е по-спокоен, когато се ругае на светло. Не мога да си простя, че съм позволила на всички в „Спортпалас“ да видят колко ме е страх, колко ми е трудно. Че какво толкова ми струва да им се усмихна, като ги видя колко са загрижени за мене. Тук са колегите от спортната гимнастика. Те и без това непрекъснато чуват от председателя си, че не иска, няма да разреши в тяхната зала да е като в залата за
