художествена гимнастика. Това години, години е голямата тема на ръководството на спортната гимнастика — че няма да допуснат да заприличат на нас. И не допуснаха.
Чудя се как да си върна Илиана, без да й погазвам, че ми е необходима, защото усети ли го, ще си вирне още повече носа и оправяне няма. Необходима ми е не само защото с нея тройката ми за Ставангер ще е по-силна. Самата Илиана е много силна и съм убедена, че има и още да играе, и да пали залите с играта си, и да дава друг блясък на този спорт. Не ми се иска едно такова богатство така да се оттегли, да не завърши истински славния си път. Илиана е боец, трябва да има възможност да изпита силата си. Рано е да си отива. Как съм могла да си помисля, че я гоня завинаги! Не мога да си обясня как си го вярвах. Та момичето седя в този хотел и чакаше да му подам ръка. Нали затова ми казваха парламентьорките колко строг режим спазва. Сега ми беше мила и Илиана, и тези нейни съпернички, които искаха да си я върнат в залата.
Все повече се успокоявам. Добре де, Илиана е. Искала, да се върне, аз искам да си я прибера. Все ще се намери някакъв начин да не пострада нито нейната, нито моята гордост. Пък и да пострада, не е чак толкова голяма беда. Сега на гордост ли ще си играем…
Пристига Маргарита и ми разказва какво е говорила с Илиана. Тъкмо тръгвам на тренировката вече весела, Диляна ми сервира друг номер. Казва ми, че не може да издържа на тези тренировки, и напуска.
И защо точно Диляна, когато тренира по облекчена програма? Да беше Ани, да беше Лили, разбирам, но Диляна! При това никакви признаци през последните дни, че нещо й тежи. Напротив, беше в отлично настроение. Връщам се ден след ден на този лагер. Не, няма нищо. Точно Диляна е това „спокойно“ островче, което не ми създава грижи.
Чуденето ми не продължава дълго. Ами да. В съседния хотел на почивка са майка й и баща й. Какво са решили? Сега, когато вече си е заминала Илиана, да ме поставят натясно? Сега е моментът да ме видят на колене. И за какво им е? Ще трябва да отида при тях да преговарям, да ми кажат какво искат. Никак не ме интересува какво искат. Никак не ме интересува какво не може да понася Диляна. Който иска, да си върви. Който остава, ще работи както аз искам в тази зала. Решавам, че настроението ми е много бойко и започвам деня все едно, че нищо не се е случило. Но явно всички вече знаят всичко. Женска зала. Как да не знаят. Сигурно вече знаят и какво си мисля, и какво не си мясля дори.
Раздавам плановете и чакам другите да кажат: „Много е!“ Всичко вече очаквам. Всякакъв удар зад гърба. Нищо не казват. Взимат съвсем спокойно плана и всяка тръгва да го изпълнява. И ето сега точно ми се струва, че онова момиченце Лили ще ме разплаче. Защото вместо да ревне пред този план, който никак не е малък. Лили поглежда листчето, като че ли точно за такава програма на деня си е мечтала, и започва една тренировка, каквато винаги съм искала.
Лили, Лиленце, как можеше да ме повалиш с един удар. Колко съм ти благодарна в този ден, детенце…
Нешка трябва да прекъсне засега разказа си. Отива да поставя нови композиции на Бианка и Величка Бонева. След няколко дни ще продължи. А сега и аз искам да се намеся. Както се разбра, пристигнала съм във Варна точно в разгара на най-драматичните събития. Дойдох да помогна на Тодор Благоев да си свърши работата по филма „Шест вариации“. Наистина се налагаше да отида с него. Нешка съвсем не беше склонна да му съдействува. Още повече в такъв момент. Виждаше й се прекалено недисциплиниран, а тя недисциплнннрани хора не може да понася. На мен пък ми се виждаше много талантлив и смятах, че могат да му се простят някои пропуски в дисциплината.
Благоев си беше издействувал четири снимачни дни. Обясняваше ми колко скъп е всеки ден, как трябва максимално да се използува и как му е невъзможно да вземе нито ден повече, така че много, е необходимо да дойда и да убедя Нешка да освобождава от време на време някое от момичетата. Представях си как ще настръхне, как ще каже: „Сега ли намери? Нали знаеш какво ми е…?“ Но си представях как на него ще му каже: „Абсолютно невъзможно, нищо не ме интересува! Някой да ме е питал кога да се осигурят тези четири снимачни дни…“ И така нататък. Наистина трябваше да тръгна.
Имах и друга причина. Дойде Илиана преди два дни и ми разказа цялата история така, както я вижда. Всъщност стора ми се, че от всичко най-важно за нея е какво мисля — дали наистина завинаги я е изгонила Нешка. Не можеше да повярва на такова нещо. Интересуваше се и кога ще й мине и изобщо какво да прави.
— Знаете ли, че Нешка ме изгони?
— Зная.
— По телефона ли ви каза?
— Не, по радиото…
— Никак не е смешно. Този път съвсем сериозно ме изгони и май завинаги. И вие, разбира се, сте изцяло на нейна страна. Друго и не мога да очаквам.
— Правилно, друго и не очаквай…
— И вие ли мислите, че е завинаги?
— Не съм казала такова нещо…
Така обикновено започват разговорите с Илиана — опипва почвата, гледа да измъкне повече полезна информация, а после се отпуска.
Зная, че когато Нешка започне да ме разпитва за разговора с Илиана, ще започне с това: „И ти, разбира се, повярва на всичко, което ти каза. Не мога да си обясня тази твоя слабост към Илиана.“.
И аз не мога да си я обясня. Обичам я дори когато казва:
„Другарко, не можете да си представите колко съм лъжлива! Не зная какво ми става понякога и защо толкова много лъжа…“
Както и да е, това, защо обичаш някого и не обичаш друг, е много стар, много неизяснен, много забулен въз всякакви тайни въпрос. Илиана сега не ме занимава със своята правда и напразно Нешка ще произнесе своите пълни с горчивина обвинения: „Разбира се, всичко, което ти каже Илиана, е чиста истина…“
Илиана сега е погълната от друга пикантна новина. Обаждал й се четири пъти у дома един от членовете на Бюрото на БФХГ да я уговаря да направи сериозно оплакване срещу Нешка. Отначало пред Бюрото на федерацията, после пред Бюрото на ЦС на БСФС. Да отиде при председателя, да му разкаже каква невъзможна атмосфера за работа създава Нешка Робева. Илиана му казвала, че точно в този момент мислела и колкото повече мислела, толкова повече установявала, че била наказана напълно основателно. Няма никаква грешка в другарката Робева. Цялата грешка си е в самата нея. Ще трябва още да поразмисли и своите грешки да потърси… Усещала, че отсреща човекът не можел да я търпи въпреки цялата любезност, която събирал неизвестно откъде. Може би на Раева не й е ясно — става въпрос да стане инициаторка на един нов подход към работата. Става въпрос не да се напакости на Робева, а само да й се даде един малък урок… Не, Илиана съжалява, но не може да помогне в този малък урок.
— И знаете ли, другарко, като не можа да се справи с мене, започна да дебне Райчо Раев. — Така от много обич и не знаейки какво съответствува на нея, Илиана казва на баща си. — Кога е успял да го хване и да си определи среща с него, не зная, но Раев пристига зелен от яд.
— Досега се чудех колко си права ти, колко Нешка. Сега не ме интересува. Щом този толкова настоява да застанеш срещу треньорката си, заминаваш, извиняваш се, изобщо оправяй се както знаеш. Подли работи няма да търпя!
— Страшен е Райчо Раев, много си го обичам. От него предател не става. А как мислите, ако замина сега за Варна, тя няма ли пак да ме изгони? Казах му на Раев, че идвам да се посъветвам с вас, и той се съгласи, че това е най-доброто.
Малка хитруша. Стовари ми целия случай така подкупващо. И защо ли наистина толкова много я обичам? Дали затова, че точно тя беше първата, която след толкова години „суша“ ме накара отново да се чувствувам истински горда в една зала за художествена гимнастика? Едва ли. Имам чувството, че това си е близко дете, израснало ден след ден пред очите ми. То си е и така…
Сега Илиана е дошла да се посъветва с мене. Каква висока чест. И чува точно това, което иска да чуе.
— Никъде няма да ходиш. След два дни заминавам. Нека първо аз да говоря. Като се върна, ще ти кажа какво е положението.
Възнаградена съм с най-сладката усмивка, каквато човек може да си представи. И като че ли вече
