шампионка, но и не съвсем, разбира се. Ще трябва да изчака края на състезанието в невероятно вълнение. За нея сега най-важното е, че тя игра силно. Остава да се види какво ще направят Раленкова и Куткайте. Другите се простиха с амбицията за титлата. Тогава 9,9 се виждаше рядко, 10 — никак, така че Илиана имаше пълно право за своята надежда.
И ето че започна едно небивало съдийско наддаване. Даля Куткайте изпревари Илиана с пет стотни. Оставаше обръчът на Анелия. Трябваше й десетка, за да се изравни с Куткайте. Бях така огорчена, така отчаяна, че дори когато Ани игра за десет и получи десет, не можах да се зарадвам достатъчно.
И така — две шампионки: Раленкова и Куткайте. На пет стотни зад тях Раева, четвърта Девина, пета Игнатова… Това беше така несправедливо, че се чувствувах като отровена. Знаех, че моето лошо настроение ще се коментира горе-долу така: „Нешка е недоволна, че не е взела всичките медали.“ За нашия отбор единайсет, за съветския — седем. Такава беше равносметката на това състезание. И не тя ме безпокоеше. Напротив, смятам по-нормално медалите да се разпределят дори между повече страни. Да има истинска битка. Да има много силни съперници, и за всеки медал да трепериш, и всяка победа да е много изстрадана и затова още по-ценна, но ако всичко е заслужено получено. Могат да са и по-малко медалите. Не искам непременно 14 от 16, въпреки че нямам нищо против, хубаво е.
Това, което не мога да търпя, е такива съдийски обяснения: „Ами после се вдигна базата и така стана.“ Добре де, кой я вдигна тази база? Нали вие сте там не да вдигате и смъквате базата, а да раздавате абсолютната справедливост. Нали сте там, за да отделите класата на гимнастичките. Че какво е виновна Илиана Раева, че на вас ви се вдигала базата…
Тази тирада, разбира се, не я произнасям никъде. Няма такъв форум и никой не ми е дал думата, и никой не се интересува от мнението ми. Виждам насреща си Виктор Клименко, сияещ от щастие. Малко ли е такъв дебют. Дошъл-недошъл и вече има европейска шампионка. Трябва да го поздравя. Поздравявам го, и то съвсем искрено. Действително много е направил, щом за една година можа така да ме затрудни. Друг е въпросът, дали ме е настигнал. Оказва се, че това не е нужно сега. Трябваше само да направи промени, които да се видят. Видяха се. И се видя, че между Мюнхен и Ставангер не съм успяла да се движа с темповете, с които се движех между Амстердам и Мюнхен. И нека никой не си мисли, че се заблуждавам — съвсем точно го видях, защото едва ли някой по-внимателно е наблюдавал всички детайли на тази борба. После ще си стоя дълго пред видеозаписите и ще си ги пускам отново и отново, въпреки че вече зная всичко наизуст. Все откривам по някой нов детайл.
Независимо дали някога ще се открие форум, който да изслуша треньорите, все пак искам да използувам предоставената ми възможност, за да повторя нещо, което винаги ме е вълнувало — не на всекиго парче от баницата на едно спортно състезание. Уважавам тази благотворителност по Коледа и подобни празници. Мисля, че американците имаха някакъв такъв ден — Ден на благодарността. Хубаво, в този ден американците могат да си измислят каквито си искат благотворителност — и такива, които се приемат с ентусиазъм, и такива, които се подлагат на обществен присмех. Различно е и от това да се разпределят храна и жилища, та да се съобразим с нуждите. Ако става въпрос за нужда, всеки, дошъл на едно състезание, има нужда от победата, но тя точно трябва да идва според заслугите. Никога не ми се е случвало да получа нещо незаслужено, нещо така даром дошло, нещо неизстрадано, неизтрудено, недоказано… Не съм добра, не съм сговорчива на тази тема и това си е. Нямам нищо против да деля победа, ако такава е истината на терена. Но когато е само на съдийските маси, много ми тежи. За мене състезанието си има своите канони — точни, ясни, категорични. Дори в нашия спорт, в който няма метър и хронометър.
Все пак въпреки някои отклонения накрая като общ баланс има една справедливост, неясно откъде дошла при толкова много пристрастие. Справедливост по-скоро към отборите. За съжаление не към отделни състезатели, жертва на жребия и понякога дори на съдийски комбинации. Като казвам справедливост към отборите, имам предвид това впечатление за сила, за предимства, което се наслагва по време на състезанието и не може в крайна сметка да не си каже тежката дума.
Нешка замина за една седмица в Испания. Там работят три български треньорки. Обещала да им помогне и сега има една пролука точно преди Новата година. В този разказ за 1982 г. пропусна едно събитие, което тогава много я развълнува. Федерацията по художествена гимнастика чествуваше 30- годишнината от основаването на своя спорт. Голямо тържество в Народния дворец на културата „Людмила Живкова“. В доклада — около 40 минути, се изреждат заслугите на всички, които са участвували през тези трийсет години в създаването, развитието, победите на художествената гимнастика. На всички — деятелки, треньорки, състезателки, съдийки. На всички без Нешка Робева.
След това се прожектират кадри от фонда на Българската телевизия. Всичко, което имат от някога, кадри от Амстердам, от Мюнхен. Направено нещо като малко филмче за Жулиета Шишманова и другите треньорки по нейно време. За Мария Гигова, Румяна Стефанова и Красимира Филипова, за Кристина Гюрова, Светла Колчевска, Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова… За всички без Нешка Робева…
После продукция на сегашните гимнастички. Изпраща една след друга своите момичета Нешка на сцената, публиката ръкопляска. Защо не се споменава, че тези момичета са подготвени пак от нея? Започват да шушукат в залата, да питат какво се е случило, какво е направила Нешка, защо не я споменават. В България ли е? Да, в България, в същата зала, зад кулисите.
Тръгвам след края на „празника“ да търся Нешка. Поне двайсетина души ме спират да попитат: „Какво става? Защо не споменават Нешка, какво се е случило?“
— Нищо не се е случило. Какво може да се случи? Обикновена женска завист, зная ли аз вече как да го нарека.
Ни следа от Нешка. Изглежда е побързала да избяга. Няма я и у тях. Намирам я у дома. Бяла като платно.
— Можеш ли да ми обясниш защо толкова ме мразят? Знаех, но не знаех, че е толкова. Добре, мразят ме, ненавиждат ме, но то не е причина да ме няма никаква на такъв празник. Побързах да избягам от залата, преди да са излезли хората.
— Напразно. Всички те търсеха, искаха да те видят. Това, че не са те споменали, не е твоя вина, кой няма да го разбере. И наистина не ми е ясно как така ще бягаш от залата.
Капчица кръв не беше останала по лицето й.
Бях доволна, че замина за турнира в Прага. Състоя се и второ тържество, вече в по-тесен кръг. Специалистки, деятелки. И се разбра как около сто жени имат страхотни заслуги за този спорт.
Слушах ги и чаках поне тук да кажат няколко думи за старши треньорката на националния отбор. Нито дума.
Когато след турнира за купата на „Студентска трибуна“ съобщиха, че Робева получава приза „Жулиета Шишманова“, публиката й устрои наистина вълнуващ празник. Минаваше Нешка и след всяка нейна крачка ставаха, докато цялата зала се изправи на крака и дълго, дълго аплодираше треньорката. Връщаме се от това толкова тежко състезание в Ставангер и си мисля дали сега ще има хора на аерогарата. Ще има, разбира се, винаги има, но по-малко ли ще са, отколкото след Мюнхен? Как се приема нашето представяне сега? Чувам тези въпроси в самолета. Подвикват си една на друга съдийки, треньорки. Гимнастичките си мълчат. И те като мене сигурно си го мислят, но на нас никога не ни е било удобно да си зададем на глас този въпрос.
Аерогара София при завръщането от голямо състезание! Това е наистина най-хубавият ни час от годината. Само за Лили сега не е. Добре, че взе златен медал на лента на шампионата, иначе съвсем щеше да се смачка. Така се поокопити все пак. Илиана след Мюнхен се чувствуваше по-зле с второто си място, отколкото сега с тези пет стотни разлика, които я изпратиха на трето. Там сбърка, тук игра много силно и знае, че у нас да си играл силно, най-много се цени. Колко са ти вдигнали съдийките, публиката забравя, как си издържала — това е най-важното. Така, че Илиана чака спокойно пристигането. Ани? Нея човек не може да я разбере. Сигурно е щастлива с новата си победа. Не й личи.
Не, не бяха по-малко хората на аерогара София. Напротив, повече бяха. И защо ми се струва, че са по- възторжени дори и от завръщането от Мюнхен.
