Разбира се, много ясно ми беше, че сега вече няма да се оставя да ме подиграват по този начин. Само намекнах за това и Стойчо е готов да ми се присмее. Бил чувал много мои закани. Добре, че бил той, за да може някой все пак да чуе. Колко пъти съм казвала, че не сме туристическо бюро и че ще искам предварително да зная кой отива като съдия, кой като водач и защо. И ще попитам защо пък веднъж мене не ме попитаха. Когато смятам, че някой турнир е особено важен и искам да имаме стабилен, опитен съдия, а ден преди заминаването разбирам, че ще идва някоя, за която никак не ми е ясно защо въобще е съдия и какъв съдия е и прочее. Та в такива случаи добре, че бил той, за да чуе все пак някой протеста ми…
Вярно е, утвърдило се е мнението, че съм конфликтна, избухлива. То си е така. Мога да избухна съвсем нетактично и грубо, както в Белград, но иначе доста търпя — хайде да не усложняваме и без това сложното положение, мир да е, много важно кой ще замине. Не това е най-важното. Така се успокоявам, като ми попремине ядът, затова Стойчо е прав, че той най-често е единствената публика на тези избухвания и закани. И все пак сега наистина нямам никакво намерение да отстъпвам. Искам българският ансамбъл да изглежда в Страсбург така, както сега го виждам.
Искам и оставам соло, както никога в нищо не съм била. Всички са против това. Всички без никакво изключение. И Маргарита…
Да, и аз. Откога чакам да взема думата, но не искам да прекъсна Нешка. Рядко може човек да я хване за такава дълга „серия“ от спомени. Искам да се върна малко назад.
В редакцията се получават писма от цялата страна. Момичета, момчета искат да кажа на Илиана да не се отказва. „Кажете й, че от нея по-хубава няма. Кажете й, че никой не може да ни развълнува като нея. Кажете й, че гимнастиката ще загуби най-хубавото, което е имала.“ Няма какво да й казвам. Нося й писмата в залата. Илиана жадно чете, но нищо не казва. Само пита:
— Нали мога да ги взема?
— Ами да, те са за тебе…
Пристига Борис Арнаудов, редактор от Радио София, точно когато ми носят пощата. Давам и на него да прочете днешните писма и Борето задава вечния си въпрос: „Можем ли с нещо да помогнем?“.
Има журналисти, които се интересуват преди всичко от това, какво впечатление ще направят, колко шум ще вдигнат около себе си. Борето все иска да помогне, ако може. Редактор е в „Хумор, сатира и забава“ на програма „Христо Ботев“. Решава да покани Илиана на едно интервю в Радиото. Другите въпроси й дава да види предварително, а този, последния — „Има ли нещо, което може да ви върне в залата като състезателка?“, задава накрая така, като че ли току-що му е хрумнало. Илиана поема дъх, точно както когато тръгва към поредното изпълнение. „Можеше допреди два месеца. Само Нешка можеше, сега никой. Късно е…“ Бях помолила Стойчо да запише интервюто.
И пак се появиха такива настоявания: „Защо не й кажеш на Нешка да не си губи времето с Илиана.“ Както преди две години — да не си губи времето с Анелия. Нешка си губи по същия начин времето и с Даниела и щом не я включва в тройката, значи, че още не е готова. Това поне би трябвало да е ясно. Никога не е настоявала за състезателка без перспективи. Струва ми се, че Нешка прави прекалено много компромиси в името на това мир да е, но те не оправят нещата. Само един компромис не може да направи — да остави някое талантливо момиче, което ще носи радост с играта си в залите по цял свят, защото на някои „специалкстки“ много им се иска не тази, а онази да е в отбора. Та Илиана Раева прокара пътя към победата на това поколение гимнастички и още е силна, и още кара залата да настръхва с всеки свой жест, А освен всичко за Белград наистина щяхме да заминем с две, а не с три, което е съвсем различно.
И както си заставах винаги на страната на Нешка срещу всичките и опонентки, изведнъж се озовах на тяхна страна. Бях против това да вземе ансамбъла. Не защото не вярвах, че ще направи най-хубавия ансамбъл, който някога са виждали залите. Бях абсолютно сигурна. Точно беше влязла в невероятен творчески период. Беше ме страх от интригите, от това, че няма да издържи. Беше ме страх със страха на Стойчо, че не станат ли Нешкините ансамблистки шампионки, всичко, което се е насъбнрало срещу нея, ще се излее, ще я залее. Ще издържат ли тези деца, нестъпвали още на голямо състезание? Едно да сбърка, да повлече другите и…
— Ще издържат — казваше Нешка. — Нали ще ги подготвя така, че да издържат. Освен това години не съм работила с гимнастички, на които толкова нм се работи. Искам да си припомня отдавна минали времена. Мисля, че точно това ми е най-нужно сега — да виждам ентусиазъм отсреща си. Ти не знаеш каква почивка са за мене тези часове с ансамбъла.
Бяхме си сменили местата. Обикновено тя е неспокойна, а аз успокоявам, старая се да дам кураж. Сега тя ме успокояваше.
— Ами Златка?
— Какво Златка? Предложих й конкурс, тя се оттегли. Има достатъчно талантливи деца в „Славия“. Поле за изява, стига да иска, голямо. Разбираш ли? Когато може българският отбор да бъде по-силен, не мога да мисля за нищо друго.
Толкова ли наистина си вярваше с този ансамбъл, или успокоявайки ме, се успокояваше? Истината е, че работеше с увлечение и в едно успя да ме убеди съвсем — че си почива, докато работи с ансамбъла. За нея отдавна вече не може да има друга почивка освен работата, която доставя удоволствие. Ако не е в залата, ако не е с момичетата, непрекъснато ще мисли за тях. В тези десетина години веднъж си взе три месеца отпуск, когато се роди Аглика, но и през това време „прескачаше“ до залата. Три седмици не беше на работа, защото беше на легло с бронхопневмония. После веднъж си взе три дни, защото наистина вече не можеше да се държи на краката си от умора. През първия ден глади, чисти, през втория притичваше час по час до телефона и на третия вече беше в залата. Стойчо твърди, че има такова заболяване. Заболяваш от работата си и не можеш нито да прекъснеш, нито да си починеш, нито да видиш близките си. Твърди, че било много опасно и почти неизлечимо, ако не се вземат сериозни мерки…
Спомням си веднъж я посрещаме на аерогарата след някакъв турнир. Стойчо беше защитил предишния ден блестящо дисертацията си, вълнуваше се: „Ще видиш, че Нешка е забравила. Ще видиш, че сега ще започне да разказва коя как е играла и въобще няма да си спомни, че за мене това е толкова важно.“ Навива се, изнервя се, говори срещу това всепоглъщащо треньорство. Първите думи на Нешка бяха: „Вчера през целия ден си мислех как ли се чувствуваш, как са приели дисертацията ти. Сигурно с много похвали, но ти си бил притеснен.“ Толкова щастлив отдавна не бях го виждала…
С ансамбъла някак се примирих. Какво ти примирих. Толкова много ми харесваше, че вече нямах търпение да го видя наистина на световно първенство, да чуя как залата ще гръмне. Но когато каза, че взема за помощник-треньорка на ансамбъла Деспа Кателиева, вече не знаех какво да мисля. То бива да забравяш минали неприятности, но това вече беше прекалено. Нали точно Деспа беше онази помощничка, която самата Нешка отстрани още докато работеше с първия ансамбъл. Нали точно тя казваше, че никога не иска да има нищо общо с такъв човек. Нали после Деспа й го връщаше като съдйика на всяко състезание. Толкова ли наистина не си спомня.
— Но нали някоя трябва да ми помогне. Нали трябва да се изработят детайлите. Нали виждаш, че е много и с индивидуалните, и с ансамбловото. И нали вече си съгласна, че заради тази композиция все пак трябваше да взема ансамбъла…
— Добре, де, съгласна съм, но защо точно Деспа?
— Защото има опит. Не е мързелива. Освен това надявам се, че ще бъде лоялна, щом й се дава възможност да работи с такъв ансамбъл. Кой няма да оцени, когато му се предостави такъв шанс? После осем години са много време — човек може да поумнее. — Толкова съм ядосана, че казвам:
— Не виждам ти самата да си поумняла много за това време.
И ако тогава Деспа й беше наложена, сега има възможност сама да избира. И какво избра! Казвам й:
— Послушай ме, ще съжаляваш после, ако не ме послушаш…
— Късно е, от утре Деспа е в залата.
Така прави винаги, когато знае, че ще срещне отпор. Съобщава новината, когато всичко вече е решено.
Отначало Деспа се държеше образцово. Работи. Никакви интриги. Самата лоялност. Ведра, приветлива, точна, дисциплинирана. Нешка не може да се нахвали. Не ми напомня колко съм била несправедлива, а тя — колко далновидна. Много е великодушна — само подчертава, че за осем години човек все пак може много да
