положението на Даниела. Прекалено силен натиск — трябва да победиш. Е да, но то не става така.
А това, което не можах да простя на нашите съдийки, е подигравката, която си позволиха с две големи български гимнастнчки, на които би трябвало да бъдат благодарни. Вече беше ясно, че са решили да откажат Илиана. Сега се видя, че нямат нищо против да пожертвуват и Анелия, стига да е съвсем сигурно влизането на Даниела в тройката. Как да тръгна на световно първенство с гимнастичка, която атакува републиканската титла с второразредна програма, до гимкастички, които играят силно.
Още веднъж не признавах класирането. Повече от всякога. Тръгнах си от тази зала с болка, с обида и с твърдата решимост още утре, още при първата атака да кажа всичко, което мисля, и всичко, което ще направя.
И ето че на изхода се сблъсках с Райчо Раев и за втори път не можех нищо да му кажа. За втори път бях така безсилна.
Илиана беше съсипана. Много й дойде. Нищо вече не можеше да я върне. Беше ми мъчно, че точно Илиана, която направи толкова много, за да прокара път към победите на това поколение гимнастички, Илиана — ярката, силната, обичаната от публиката Илиана, трябва да се оттегли с толкова огорчение.
Онези, които се надяваха, че ще откажат и Анелия и ще ме поставят в безизходица, се бяха излъгали. У Ани имаше още много сили за борба. Точно сега тя влизаше в този свой период, в който изпреварва гимнастнчките от своето време и прекрачва в друго. Е, нямаше начин да обърне сериозно внимание на несериозните съдийски оценки. Анелия просто се престори, че не признава това пето място или по-точно, че няма никакво значение какво място са й отредили няколко жени, които не знаят какво точно искат. Влезе в залата и започна да работи, като че ли нищо не се е случило. Ни дума за това състезание.
Как бих искала Илиана да приеме нещата като Ани! Но не! Толкова са различни…
Диляна — окуражена, окрилена, отхвръква бързо нагоре, мъчи се да заглуши болката ми от отказването на Илиана. Гледам ги тези трите ден след ден. Отново имам силна тройка. Да са живи и здрави…
Някога си мислех да прехвърля Тереза Карнич в ЦСКА. Съвсем сериозно. Тогава, когато Тереза беше силна, а на всяко състезание системно, методично я ощетяваха, докато накрая все пак успяха да я накарат да се откаже, въпреки цялото й упорство. Като я гледах как се бори и колко несправедливи са към нея, и каква гимнастичка още може да стане, си казвах, че е най-добре да я пратя в друго дружество, за да я запазя. Пак аз ще си я готвя. Друго дружество да взима точките и да престанат да тормозят момичето. Не се реших, защото си представях как ще ми я противопоставят, как ще започне да побеждава и Лили, и Ани, дори и Илиана и Валя. А попадне ли в тройката, ще ме провалят на световни и европейски първенства.
Спомних си какво беше някога в нашия отбор, когато се разедини, когато искаха да накажат Жулиета за това, че си е позволила да отиде толкова много напред. Как само я наказваха! Жестоко. Спомням си кризата, която преживя в Хавана. Мислехме, че няма да оживее. Как тежко понасяше Жулиета непрекъснато да й показват колко е зависима все пак от съдийките. Как непрекъснато се лансира тази, която не е при нея.
Колко често съм й казвала на Лили да си избере друга треньорка. Аз ще й помагам. Как съм й благодарна, че не пожела да послуша съвета ми, казан в най-големи ядове. Представям си я Лили при някоя от колежките. Ще я съсипят от толериране, а останалите — от ощетяване.
Ето ги и сега. Аз, не друга, подготвям Даниела. Аз, не друга, избирам музиката, търся композицията, правя постановките, изработвам детайлите. Аз се чудя как да търся това, което е хубаво в гимнастичката Даниела. И ще ми я противопоставят. И смятат за достатъчно основание това, че е от друго дружество. И никак не се замислят, че на другия ден точно тя, грубо толерираната, трябва да тренира в една зала с грубо ощетяваните.
Е, сега вече мога да го кажа. Една от причините за българските победи в последните години е, че трите гимнастички са от един отбор, че трите тренират при мене. Няма какво да ми противопоставят нашите съдийки.
Идваха в Амстердам, идваха и в Мюнхен да питат какво да отговорят на колежките си коя е най-силна от българките. Загубвах всичките си запаси от търпение и добро възпитание: „Само да науча, че някоя от вас е споменала едно име…“ Не казвах какво ще направя, защото не знаех, но при този въпрос толкова настръхвах, че която се е осмелила да го зададе, излизаше заднешком от стаята. Когато идваше нова, гневът се подновяваше. Казвах — и трите, ако някоя те пита, ако не те пита — нищо не казваш. Няма да простя на никоя, която ще си позволи да отдели едно име от трите. И какво наистина ще направя, като няма да простя?
Научиха се да не питат коя от трите. И това, защото на трите аз съм треньорката. Една да не беше моя, нямаше какво да ме питат. Отиват и казват, че точно тя е фантастичната.
Загубих всякаква надежда, че Илиана ще се върне. Маргарита вярва, че като й кажа каква е страсбургската публика…
Гледаме с Илиана един концерт на София Ротару по телевизията. „Бедата не е в това, че ти не ме обичаш, бедата е в това, че аз не мога да те разлюбя.“ Публиката ръкопляска много. После певицата пее друго: „Напразно се стараеш, напразно се измъчваш, напразно чудеса от подвизи правиш, обичам друг“, и залата е десет пъти по-възторжена.
— Ясно ли ви е, другарко, какво обича публиката. Не страдащата, а побеждаващата жена. Побеждаващия човек…
— Ясно ми е, малка другарко. Точно това ми е ясно, още преди ти да се родиш. За мое огромно съжаление нищо не може да се промени. Не мога да те накарам да се откажеш да мислиш за първото място, колкото и да ти обяснявам, че онази зала в Страсбург е зала точно за тебе. Била съм там. Игра Стоян Делчев и видях как могат да оценят красивото онези хора, но ти искаш да ти обещая само едно: не възторга на публиката — него ти обещавам, имаш го. Ти искаш друго. Шампионската титла…
— Познаваш ли Наско Сираков? Някакъв футболист… — пита ме Нешка.
— Не някакъв, а една от големите надежди на българския футбол.
— Така си и знаех. Значи го познаваш. Що за човек е?
— Познавам го, защото чета вестници и от време на време гледам футболни мачове. Но от разстоянието, от което ги гледам, не мога да разбера какъв човек е. Малко сприхав, разправя се със съдиите. Показват му от време на време жълти картони. До червени, доколкото ми е известно, досега не се е стигнало.
— Оказва се, че много ти е известно. А известно ли ти е, че се хвалел, че ще се ожени за Илиана, а тя твърди, че изобщо не го познава. Но, разбира се, и тя чула за тази женитба, та се събудило любопитството й, отишла на мач, видяла го. Казва същото. И на жълтия картон попаднала и вече успя да се ядоса. Видяла, че е и много хубаво момче, разбира се. Най-хубавият футболист…
Пристига и Илиана с този въпрос:
— Познавате ли Наско Сираков?
— Още ли твърди, че ще се ожени за тебе и не се е появил? Сватбата вече наближава, а женихът никакъв го няма.
— Вас човек с нищо не може да ви изненада. И можете ли да ми обясните що за човек е това. Страхотна скица. Ще разправя на цяла София, че ще се ожени за мене, и не е направил никакъв опит да се запознае дори.
— Толкова си любопитна, че се чудя как не си отишла да се представиш.
— Другарко, толкова не ме познавате! Мога да бъда страхотно търпелива…
Беше ми ясно, че тактиката на Наско вече е успяла. Оставаше отблизо да е толкова привлекателен, колкото отдалеч.
Никак не се изненадахме, когато наскоро ни поканиха на годеж, а след това и на една чудесна, щастлива сватба. После дойде и една чудесна малка Славея и Илиана се оттегли от залата, вече забравила
