излъчваше власт и сила. Радвах й се и малко ме побиваха тръпки. Ох, как ще й смъкна царската тога и ще й облека отново одеждите на Пепеляшка! Ох, как ще тренира това момиче, на което така му хареса победата, славата!
Когато победи Анелия в Мюнхен, по-горда от самата Илиана, не даде да се разбере, че това изобщо означава нещо за нея.
Сега Лили е готова да подскача и всички се радват на нейната радост, всички я обичат, всички от всички страни й пожелават още дълго да побеждава… Лили е толкова по детски щастлива, че колкото пъти я погледна, се усмихвам, въпреки че положението на това състезание отново се оказа критично, Дълги спорове за финала на лентата на Анелия, искат да й намалят оценката, разправии, намаляват, но не толкова, колкото са искали. Изобщо объркана работа. Отново я изравняват с Даля Куткайте — този път на второ място. Този път шампионката е на недосегаема висота. Доволна съм. Нямаше да е такава радостта на Лили, ако бяха изтикали някоя до нея. А и нямаше никак да е справедливо. Толкова безспорна победителка беше. Илиана отново е с пет стотни зад Раленкова и Куткайте. Затова пък на шампионата игра така, че югославяните й устроиха една специална церемония. Когато напускаше залата, след всеки уред ставаха на крака, вдигаха високо ръце и ръкопляскаха в такт с всяка крачка на Илиана. Не бях го виждала никога никъде. Така все по-високо изправяше глава кралица Илиана, все по-силно играеше. И никой от нас още не знаеше, че това ще й бъде изпращането на тази голяма гимнастичка…
В Белград стана и един малък инцидент, за който все пак трябва да разкажа. Заварвам водача на нашата група да се кара на Анелия за грешките. Избухвам грозно, невъздържано. Казвам, че забранявам на всеки да се доближава до гимнастичките ми по време на състезание, питам кой му е разрешил и изобщо се държа невъзможно грубо. Не се помня от яд. После си мисля, че ако някой му е говорил, че съм конфликтна, опака, дръпната, сега се е убедил напълно. Моят ръководител ме гледа слисано. Успява студено, през зъби да попита:
— Ти наистина ли мислиш, че аз нямам право?
— Наистина. Имате право след два дни, като се приберем в София, да ме уволните. Тук — никакви права, що се отнася до гимнастичките по време на състезание. Само аз имам право. Никой друг.
Тръгвам си настръхнала, ядосана до немайкъде.
Когато свършва състезанието, се сещам, че това не може да ми се размине току-така. Този човек ми е прекият ръководител. Кой ще ме търпи да се държа така. И аз на негово място… После си казвам, че не съм права за грозното избухване, но по принцип съм права и ще трябва, ако се наложи, да обясня.
Права съм! По време на състезание никой, абсолютно никой не може да се меси. Оставяш треньор и състезател да се оправят и с предстартовите си трески, и с успокояването, и с мобилизацията, и с концентрацията. Изградили са си някакъв стереотип, който не бива да се нарушава. Проверили са в много състезания кога какво трябва да се направи. Нали затова са тези международни турнири, в които участвуваме. Там се изработват тактика, стратегия, линия на поведение. Там треньорът проверява кой от какво се влияе. Думата, жеста, дори мълчанието — кога, колко да бъде — треньорът го знае. И никакви странични хора с никакви съвети, с никакви забележки, с никакви добри пожелания дори не искам да ми се мяркат. Разбира се, той се обижда, като казвам странични хора. Нетактична съм. Нямам време да подбера думата. Не е страничен. Ръководител е. Има много права. Само това — не. Нека да не казвам „никакви странични“. Никакви други освен мене. Не защото се смятам за нещо изключително. Защото практиката е показала, че така трябва. Когато някой друг ми трябва, викам го. Преценявам, че ми трябва, и го моля да дойде. Така виках Елена Игнатова преди състезанието в Мюнхен…
Много крехко нещо е наистина състезателят преди старта. Навремето Диана Йоргова разказваше, че все се чудела, че дава по-добри резултати на състезанията в чужбина, отколкото в България. Обяснила си го, като се ядосвала на Валери Брумел, че с никого не говори, никого не поглежда, когато влиза да се храни. За да не го заговори някой, се вторачва в някаква книжка. Все чете. И докато му се ядосвала, се питала защо все пак го прави. Едва ли само от надменност. Ами да, съвсем естествено — не иска да се разсейва. После си спомнила как, когато е на стадион „Васил Левски“, поне десетина души ше минат и ще кажат: „Хайде, Дианче, успех…“, „Хайде, Дианче, стискам палци…“, „Хайде, Дианче — рекорд…“ И включваш и този, и онзи в състезанието и по някое време започваш да се притесняваш — колко хора ми пожелават успех, какво ли ще направя? И състезанието отишло… Затова в чужбина, където не я познават, се съсредоточава само в опитите си и резултатът естествено е по-добър.
Очаквах, че началникът ще ми се сърди, ще си имам разправии, ще трябва да обяснявам… Нищо такова. Ни дума вече по този въпрос.
Още в Белград реших, че ще се заема с подготовката на ансамбъл. Не ми харесаха нашите ансамблистки. Нищо ново не показаха. Все в един стил. Сменят музиката, а композицията на практика не се променя особено. Имам вече идея за един ансамбъл. Искам да изпробвам силите си. Разбира се, и на ум не ми идва, че мога да кажа — българският ансамбъл в Белград не ми хареса. Само казвам, че искам да подготвя една композиция, за да се явя на конкурс. Нищо лошо. Нали поддържаме конкурсното начало. При това Златка Пърлева ще има предимството, че ще застане срещу мене с опитни състезателки, а аз с почти деца. Не казвам и че искам да се противопоставя на някои „принципи“. Досега все се изтъкваше, че Златка прави чудеса от състезателки без качества и ги противопоставя срещу руските берьозки, изваяни, с отлична постановка на краката, с достатъчно часове по класика зад гърба си. И тя — какво да прави? — крие недостатъците на нашите момичета в бързина, трудност и риск. Само че ако руските берьозки наситят малко повече композицията си с трудност, и отиваме… Както стана и в Белград.
Исках не да крия недостатъци, а да показвам качества. Българските гимнастички трябваше да имат и достатъчно часове по класика зад гърба си (какво им пречи да ги имат!), и добра постановка на краката (също нищо не пречи), и да се явят български тополки срещу руски берьозки — стройни, красиви, изящни и с предимствата на българската школа — трудност, динамика и риск. Исках също да играят една с друга, да има ансамбъл, обща тема, която увлича всички, не всяка за себе си. Не са само престрояванията, които правят ансамбъла. Много работи исках, но не можех да ги кажа. Казвах само — искам да насрочите конкурс.
Такова искане имах и преди три години. Насрочиха конкурс. Аз срещу един колектив от ЦСКА и „Славия“. Вместо три пъти играха осем пъти двата ансамбъла, защото съперничките ни все грешаха, но в осемте изигравания стана съвсем ясно, че не могат да се сравняват двата ансамбъла. Казаха ми, че моята композиция е много хубава, но приемат композицията на другия колектив, защото музиката повече им харесва. Музиката беше на Красимир Тасков, моят ансамбъл играеше по музика на Гершуин. Нищо против Красимир Тасков. Той не беше виновен, че е написал толкова хубава музика.
Прибрах се и Стойчо, който не беше присъствувал, ми разказа какво е станало. Без подробностите, разбира се, но ме беше предупредил. Не бях послушала и сега можех да си ближа раните и да слушам колко съм глупава, и как никога няма да ми дойде умът. Защо си спомням сега за онзи случай? Не аз, Стойчо ми го припомня. И още — напомня ми, че ансамблите на Златка са били или на първо, или на второ място. Ако аз се класирам на второ, ще си спомнят нейните първи места, само първите, и ще ми го натякват цял живот. Все едно какво ще направят трите от индивидуалното, всички ще говорят за ансамбъла. Ами я си представи какво ще кажат, ако си след второ място, което не е изключено, защото искаш да тръгнеш само с дебютантки. И защо ти е този ансамбъл? Малко ли са ти грижите по индивидуалното? И сега си по четирннайсет часа в залата. Откъде ще намериш време и за ансамбъла?
Стойчо продължава да ми обяснява как сега всички ще съжаляват Златка и ще говорят за това, как на Нешка нищо не може да й стигне. И как от жажда за слава се е провалила. И как Златка, след като толкова много е дала, трябва да се оттегли заради амбициите на Нешка. Заради безкрайните амбиции на Нешка. И „Я се виж на какво си заприличала…“
Тук вече Стойчо прекалява. Не се казва на една жена „Я се виж на какво си заприличала“, колкото и амбициозна да е. Обяснявам му пак, че ансамбълът на Златка не ми хареса, че го виждам много по-силен и при това положение съм направо длъжна да го взема и да го покажа по-силен, най-силен, най-добрият ансамбъл, който някога се е играл. И в крайна сметка нищо не могат да кажат, защото предлагам конкурс, и пак могат да кажат, че музиката не им харесва. Между другото преди три години, когато музиката на Гершуин не можа да издържи конкуренцията на нашия пианист, все пак взеха всички ефектни елементи от нашата композиция, така че конкурсът пак беше полезен.
