Гледам младата треньорка и все повече ме обзема носталгията по състезателката Илиана. От какво толкова се умори? Вярно, не й беше малко.
Европейското първенство в Мадрид. Така възторжена, така благодарна, че вече отива на голямо състезание. Ни следа от страх, Илиана бърза да се покаже на света. Публиката я прие горещо, съдийките — повече от студено. Нищо. Момичето не се отчайва. Пред него е всичко.
Никога Илиана не е тренирала както за Лондонското световно първенство. И какъв триумф въпреки четвъртото място. Един златен и един сребърен медал. И това не е толкова важно. Как само игра Илиана! Този протест на лондонската публика, който й поднесе златния медал, изглежда, ще си остане и за нея, и за мене между нещата, за които ще си спомняме с най-голяма благодарност.
В Амстердам като че съдбата беше прекалено щедра, та затова побърза да си вземе в Мюнхен и Ставангер. Напрежение за пет големи състезания, десетки турнири между тях, в които тръгваш все за първото място. Има от какво да е уморена и не й се сърдя, но ми е мъчно. Узрява все повече, все по-хубава става, още не й е времето да се отказва. Освен това в Белград ще отида с две вместо с три момичета. Поканата е поименна — за първите осемнайсет от световното първенство. Никак не ми се иска да съм с две вместо с три, но сега вече е късно…
Наблюдавам треньорката Раева и изведнъж кипвам:
— Ама ти къде гледаш? Защо я пускаш да продължава, защо не акцентува? Колко пъти не виждаш, че тя маркира точно там, където трябва да подчертае. Къде й е главата, къде й е ръката…
Илиана ме поглежда стреснато. И на ум не й е минавало, че нейната, а не моята си тренировка гледам точно когато тя се е отнесла нанякъде. И чувам това „Да, другарко“, от което ми идва и да се разплача, и да се разсмея едновременно.
Откъде можех да зная, че не само на мене, а и на самата Илиана й се иска да играе в Белград. Така бях повярвала, че се е вживяла в треньорското си ежедневие…
И ето че Стойчо ми записал някакво интервю по програма „Христо Ботев“… „Има ли нещо, което може да ви върне в залата като състезателка?“ „Можеше допреди два месеца. Само Нешка можеше, сега никой. Късно е…“
Вече зная, че не е късно. Вече зная, че ще наваксаме. Пак ще наваксаме с тази Илиана, която ми къса нервите, но пък е толкова хубава, че не мога да не я покажа в Белград. В Белград ли? Та дотогава остават само два месеца. Не е играла близо три. Невъзможно? Ами, ще видим…
Илиана е отново у дома. Гладуваме и двете. Трябва да отслабва само тя, не аз, но много добре зная, че започна ли и аз да гладувам, Илиана няма накъде да върви. Ще смъква килограмите и ще играе. Райчо Раев носи кокошка и преди да съм се скарала, бърза от вратата да предупреди: „Спокойно, нося я за Стойчо, че като ви гледа човек само как гладувате, може и той да отслабне. И отиде, съсипа се хубавият мъж.“ Райчо е донемайкъде щастлив, че момичето му отново ще играе. Страшно обича да е в залата и всички да му казват: „Ей, страшна е тая твойта дъщеря.“ Още повече обича да слуша непознати хора, които не знаят, че до тях е седнал бащата…
Не ми се разказва как се наваксват пропуснати три месеца за два. През това време поне десетина пъти тържествено се отказваме и на другия ден започваме, като че нищо не е било. През това време вече много хора негодуват, че съм приела да се върне Илиана и освен това, че се занимавам толкова много с нея. Предупреждават ме, че всичко е напразно. За да ме ядосат и накарат да кипна и да се откажа, все по-често подхвърлят: „Казват, че на колене си я молила да се върне.“ Това „казват“ трябва да ме накара да си помисля, че Илиана е измислила тази позорна сцена с коленете, да кипна и да я изгоня, но отговарям: „Вярно, паднах на колене, плаках и ридах и Илиана ме съжали и се върна.“ Гледат ме ужасени. Какво й става на Нешка? Нищо ли наистина не може да я накара да се откаже?
Защо им е да се откажа? Преди Ставангер, когато се върна, от федерацията се възпротивиха срещу това да я взема на индивидуална подготовка. Мотивът — ще ми попречи, няма да ми стигне времето, ще се преуморя (трогателни грижи). Най-интересното е, че и Илиана уговарят да не се съгласява в никакъв случай с тази индивидуална подготовка. Нея пък — с никакви аргументи. Просто така — да не се съгласява. Само че тя се съгласява.
Защо са против Илиана? Надяват се, че като се откаже тя, ще отвори място на Даниела. Отново се изправям пред този проблем. Откровено казано, и аз много бих искала ЦСКА да има гимнастичка и в тройката, и в ансамбъла, да се успокоят духовете. Но ще има тогава, когато тази гимнастичка е действително по-силна.
И все пак, ако се откажа сега от Илиана, Даниела не може да я замести. Във федерацията поне знаят, че така ще заминем с две, не с три гимнастички и това е много различно. Защо тогава?
Въпреки всичко твърдо съм решила, ако Илиана не успее да се подготви до турнира за Световната купа, да участвувам с две състезателки. Не бих рискувала да я показвам в слаба форма, защото, както върви сега, я виждам вече в Страсбург. Илиана успява да навакса пропуснатото. Още веднъж показва, че е голям боец не само на състезанието, но и в тренировъчната зала. И смъкна килограмите, и се подготви, и се яви.
Няколко дни преди да заминем за Белград — една продукция за публиката в зала „Емил Марков“. За втори път виждам Лили Игнатова да играе така четирите си уреда. Залата скандира: „Лили. Лили!“ Момичето на земята не стъпва. Казвам й: „Браво, Лили, ако така играеш и в Белград…“
Лили ме поглежда с големите си очи така, че не зная как да продължа тази глупава фраза. И аз ли ще седна като всички други да я тормозя с тези прогнози за победа. Казвам: „Ако така играеш в Белград, ще бъда много, много щастлива.“
Лили се усмихва — благодарна, доволна, щастлива сега от тази зала, която продължава да скандира „Лили, Лили!“
Най-сетне идва ред и на този толкова отлаган белградски турнир. Слава богу, тук вестниците нищо не пишат за нас предварително. Това е период, в който не ни обичат. Има си такива приливи и отливи на тази съседска любов и нелюбов. Нищо, имаме доста приятели, които непрекъснато ни канят на гости, засвидетелствуват ни и обич, и грижа, искат да смекчат колкото се може повече официалната студенина. Аз съм доволна, че ни няма в прогнозите. Малко по-спокойно е.
В залата за тренировки са направили паравани. Нещо като павилиони в огромна зала. Тренираме и момичетата от съветския отбор присядат да погледат. Не мога да разбера какво й стана на Анелия. Седем пъти играе бухалките без грешка, почти без пауза, няма време да й кажа да смени уреда, да спре, да разбера защо го прави, когато разбирам. Кубиляне бърза да си прибере момичето, но Даля Куткайте сякаш не може да се откъсне от тази гледка. Изплашена, възхитена, пребледняла, най-сетне отива зад паравана — Анелия хвърля бухалките и се стоварва останала без сили на пейката.
Охо! Моята кротка, тиха, мълчалива Ани. Моята чудесна Ани! Много ми се иска да го разцелувам този таралеж. Само се усмихвам. Усмихва се и кимва и Ани. Не ме е страх от този турнир. За първи път чак толкова не ме е страх…
Не зная какво пишат тука вестниците против България, но отначало публиката е доста студена. Само една българска групичка подхвърля самотно и зиморничаво „Хайде, наш’те!“ После се разразява такава буря, че ще ми бъде винаги приятно да си спомням белградската зала. Викат, и тропат, и скачат на крака да поздравят всяко от нашите момичета. Стопили са се ледовете, забравена е балканската, съседската вражда. Хората в залата се радват на красотата.
Дойде най-сетне големият ден на Лили Игнатова. Освободена вече от грижата за първо място, игра за удоволствието, че играе. Залата почувствува това и я подкрепи така, както зала „Емил Марков“. Блестяща! И което е най-хубавото — ведра, весела, щедра победителка. Имало е случаи да си казвам — щом Илиана, щом Анелия се променят след победата, какво ли ще стане пък с Лили. Исках да победи, за да се измъкне от това като обречено второ място. Знаех колко важно е да се преодолее този комплекс и мъничко се страхувах. Излиза, че не съм си познавала момичето. Толкова лъчезарна, естествена, искрена, когато е щастлива. Подариха й пръстена на кралица Мара от IV век (отливка, разбира се, но с толкова салтанати, ще речеш, че носят самата реликва). После, когато подариха пръстена на кралица Мара и на шестте ансамблистки от СССР, вече нямаше никакво съмнение — имат много отливки. Но когато го даваха на Лили, още не знаехме, че ще дават още шест. Югославянките под секрет ни казват, че това е много ценен подарък, а Лили тича веднага и ми го подарява. На другия ден подарява на Илиана златния си медал от обръча, защото Илиана заслужавала, пък не й го давали…
Когато победи Илиана в Амстердам, стъпваше горда. Наистина същинска кралица. Вече всяка крачка
