слушам, „ах“ и „ох“, да се ядосвам и да се старая да не ми личи. Когато хвалят някое момиче, търся и сама достойнствата му, допълвам събеседницата. Не искам да изглеждам влюбена само в своите.
В крайна сметка аз съм треньорка с набито око — виждам и достойнствата, и недостатъците на целия този елит, с който ми предстои да се състезавам. Не върви да изтъквам недостатъците, не е красиво, затова споменавам само за качествата. В тези дни почти никоя треньорка, съдийка, с която се срещам (а те сега като че ли по-охотно ме срещат и спират за разговор), не пропуска да ми каже: „Много са напреднали вашите съпернички.“
Само югославската съдиика Бранка Кутурович има куража да ми каже какво е положението. Да, вярно е, не са ви настигнали. Все още твоите момичета са по-добри. Но трябва да разбереш — вие побеждавахте много нахално. Какво е това — всички златни и всички сребърни медали в Амстердам и 14 от 16 възможни в Мюнхен. Не казвай, че сте си ги заслужили… Разбира се, че сте ги заслужили. Кой ще ви ги даде иначе. Но е много. Прекалено много. Обидно много за всички останали… Сега на всички им се иска да ви спрат и да поощрят всяка, която се е доближила до българките. Ще ти е трудно това състезание. Нешо, душо, умна си, ще го разбереш. Немой да се косиш.
Бранка ми го казва откровено и с болка за мене. Другите злорадствуват, предвкусват удоволствието от това да видят как ще изглеждат развенчаните кумири. Е, няма да стане. Всичко в мене се бунтува. Повтарям си за кой ли път — няма да стане… и този път няма да се дадем, а после вече ще видите…
Решавам, че трябва да си гледам тренировките и да избягвам всякакви срещи и с наши, и с чужди специалисти. Не искам да гледам и тренировките на другите. Видях ги. Сега цялото ми внимание трябва да бъде погълнато от моята тройка. Трябва да им дам самочувствие, въпреки че ме е яд, като си помисля какво можеха да бъдат сега, ако не бяха се успокоили толкова много от победата в Мюнхен. Не можех да се примиря и с това, че дадох основание на всички да говорят дори преди състезанието…
На нашите тренировки прииждат все повече хора. И журналисти, и треньори, и публика.
Анелия умее да се концентрира, да се мобилизира — все едно, че е сама в цялата вселена. До нея в тези дни може да стигне само моят глас, но аз съвсем рядко се обаждам. Няма нужда. Усеща напълно детайла. Когато нещо не стане както трябва, съсредоточава вниманието си върху него, повтаря колкото е нужно. Създава впечатлението, че не познава какво е страх и с това респектира съперничките сн.
Илиана Раева никак не крие, че забелязва публиката. Играе артистично, пълно, така че да й се възхитят и тези, които утре ще се състезават с нея. Усмихната, бодра, ведра — да ти е драго да я гледаш. И печели публиката още тук, на тренировките.
Лили е ту блестяща, ту вяла. Играе така, че в залата се чува едно „ааа“. Нещо трепва в мене в тези минути. Дали няма да стане този път наистина Лили шампионка? Ако може да изиграе така четирите уреда на състезанието… После нещо се наплашва, свива се, изджапва следващата композиция и усещам как страхът пропълзява по гърба ми. Ами ако точно така изиграе четирите композиции?
Два пъти сочена за фаворит номер едно, два пъти вицешампионка, сега ту събира всичко у себе си, за да отговори на тази трета настойчива прогноза, ту се срива, като вижда чудесното съперничество и партньорство на Анелия и Илиана. Как исках да го видя през цялата година в тренировъчната зала. Как си мечтаех точно за това. Сега на тренировките тези двете сякаш очертават големия двубой и Лили не може някак си да се вмести. Освен това наблюдава внимателно Даля Куткайте и с учудване вижда по-голяма част от своите елементи в нейните съчетания. Взела е и от Илиана, но от Лили повече. Прави ги разкошно и това е още по-обезпокоително. Отново в това напрегнато време голямата ми грижа е Лили…
Да, предстоеше наистина голяма битка. Този път на Анелия се падна да започне и завърши състезанието. Коварен и благодатен жребий. Може да те унищожи, може да ти даде големия шанс. И не зависи само от тебе, въпреки че за такъв жребий се искат изключително здрави нерви.
Какъв мощен старт. Е, узря Ани за голяма битка. Толкова съм щастлива от това начало. И веднага си казвам — как смееш да се радваш, когато ти предстоят още единайсет старта. Я се стягай и не се разсейвай. И все пак не мога да потисна напълно тази радост. Ето така искам да играят винаги. Все едно в началото, в средата или в края па състезанието. Идва ми да разцелувам Ани, но това пък съвсем не може. Нищо не бива да нарушава магията на концентрацията.
Най-сетне пристигат да ми кажат оценката — 9,8. Много висока за онова време. Питам: „Ани, искаш ли да знаеш колко?“ Тя бърза да се отдалечи в другия край на залата — да не би да не дочакам отговора й и да кажа. Едва когато е отишла достатъчно далече, кимва: „Не!“ Разбрах! Разбрах преди твоето „не“, Ани, и съжалявам, че те накарах да избягаш. Няколко минути объркване от това голямо изкушение. После поема дълбоко дъх, нормализира дишането, нормализира ритъма на тренировките. Повече никога не попитах: „Ани, искаш ли да знаеш оценката?“
На Ани й беше добре, когато може да запази тази изолация, която установихме в Мюнхен и винаги спазвахме след това. Затова не можех да търпя някой да се доближи до нея в състезателните дни. Обича да е сама и макар че наоколо гъмжи от хора, и макар че съветската група шумно ликува след всяко изпълнение на тяхна гимнастичка (идват, поздравяват, вдигат я на ръце, викат „молодец“), Ани успява да постигне максимална вътрешна изолация, дори когато шумните овации са само на две крачки от нея. Това може да изнерви Лили. Не Анелия. Не и Илиана.
Илиана не се изолира. Тя поглъща цялата атмосфера. Тази тренировъчна зала е наистина прекалено шумна. Шумна не само за Лили, а и за мене. И чудесна за Илиана. Тя обича така — някой много да се радва, а пък тя да играе по-хубаво. Умира си за такива предизвикателства. Вместо да я стреснат, като че ли обагрят още повече изпълненията й. По-вдъхновена става тренировката й. Цялата настръхва от предусещането за голямата битка. И каква сияйна усмивка при всяко нахлуване на възторжените почитатели, викащи „молодец“!
Не зная защо в тази зала допускаха толкова много хора. Обикновено в тренировъчните зали по време на състезанията е тихо. Всеки се занимава в своя ъгъл. Може би организаторите нямаха опит, а от техническата комисия никой не се сети да въдвори малко ред.
Оставих Илиана да плува в тези бурни води, търсех някакво тихо кътче да отделя Лили. Много трудно, но все пак успяваме за първия старт да намерим и подходяща обстановка, и подходящо настроение. Лили играе така, както предвиждат журналистите — като бъдещата шампионка. Започвам да си мисля, че съм родена под щастлива звезда. До срива на Лили. От много желание да не сгреши — сгреши. Така става обикновено. И ме е яд, и ми е жал. И нямам време ни за едното, ни за другото. Илиана ще завърши състезанието в днешния ден.
Засега трябва да забравя голямото удовлетворение, което ми донесе играта на Ани, възторга и разочарованието от Лили и да се съсредоточа изцяло в Илиана. Колкото и самоуверена да изглежда, Илиана има нужда точно в последния момент да усети, че й вярвам, че съм изцяло с нея, че за нищо друго не мисля, че тя, точно тя е центърът на вселената поне за мене. Илиана изисква някак си пълна всеотдайност, без да казва нищо, защото в такъв момент няма място за никакви приказки. При нея не можеш да „маркираш“. Трябва като Анелия да се изолирам от всичко, да пожелая с всичко, което има у мене, пълен триумф на Илиана. Толкова! Илиана с по-малко не се задоволява. Не знам как успявам да изгоня от съзнанието си и тренировъчната, и състезателната зала, и всички хора, и всички мисли и да остана само с една — играй, Илианче, така както само ти можеш! Толкова й трябва на Илиана, кимва щастлива и тръгва.
Изключителна битка между Анелия и Илиана. Застрашително хвърчат оценките на Куткайте. Гимнастичка с много данни, но още не е от класата на суперсилите в това състезание. Все пак наистина ярко се откроява от останалите. Съвсем естествено е нея да подкрепят. Застрашително напира и Девина. Лили не издържа.
Аз за себе си дълго не мога да реша коя от двете на това състезание е по-силна — Раленкова или Раева. По-късно, като разглеждам видеозаписа, виждам, че много по-прецизно, много по-чисто играе Ани. Но видеозаписът е документ за контестации, а в състезанието има нещо, което тази хитра машинка видеомагнетофонът не може да хване. Това е вдъхновението, с което играе Илиана. Това умение да наелектризира залата, този възторг, който идва към нея и тя го връща на зрителите. Като се прибави това, че Анелия също узрява за артистична игра, идва въпросът, коя ще застане на върха — шампионката от Амстердам или шампионката от Мюнхен? Първата вечер замръквам с яд за Лили, с надежда, че една от другите две ще успее. Коя? А Куткайте?…
Илиана приключи състезанието като убедителна водачка. Щастлива със силната си игра, с обичта на публиката, с това, че е първа, въпреки че има още силни гимнастички да играят. Почти е убедена, че е
