Премиерата мина при бурни аплодисменти. Дойдоха артисти режисьори да поздравят създателите на филма. По-късно спечели и „Златния ритон“. Нешка пита какво означава това:
— Нещо като републикански шампион — казва Дюлгеров.
— Само?
Дюлгеров е огорчен. При награждаването някаква колежка го обвинила, че си избрал тема, която не може да бъде отречена. Разбира се, че ще получи „Ритона“. Как не! Филм за Нешка Робева и нейните момичета! Какво може да се състезава с едно такова заглавие.
Струва ми се, че на такава забележка изобщо не бива да се обръща внимание. И е злобна, и е дребнава. Кой й е пречел на нея да си избере такава тема. И после въпросът не е само в темата. Тя беше избирана и преди него.
Не знаех, че Дюлгеров е толкова уязвим. Отрови си празника.
Аз не можех да разбера друго. Бях в командировка в няколко града няколко месеца след пускането на филма по екраните. В Пловдив се оплакаха, че прожекциите били през деня, когато хората са на работа. Във Варна ми казаха, че докато чуят, че има такъв филм, и вече го нямало. В Толбухин питаха какво е станало с филма. Отдавна прочели рецензии. Да не би нещо да са го спрели…
На едно обсъждане със зрители в кино „Дружба“ на Дюлгеров му беше отправен и друг упрек, на който той погледна вече доста по-весело. Стана една историчка и каза, че не можела да му прости, че си пилее таланта, за да прави филм за гимнастичките. Салонът се забунтува. „Не — казва момичето — филмът и на мене ми харесва, и мене ме развълнува, и аз нямам нищо против гимнастичхкте — напротив, горда съм с победите. Но не мога да простя на Дюлгеров, че си пилее таланта. Аз очаквам от него плодовете на неговата фантазия, очаквам сценарии, в които ще се е вложил творецът, очаквам да обогати българското кино със свое мислене, със свое търсене. Документално кино могат да правят и по-малко талантливи режисьори…“
Скочиха да й кажат, че и документално, и игрално кино могат да правят посредствени режисьори, но то няма да бъде същото. Дюлгеров каза, че съвсем не смята, че си е загубил времето и попилял таланта си, като е влязъл в залата на гимнастичките. Имал огромно желание да покаже как изглежда този български феномен Нешка Робева, защото нашата нация има нужда да се гордее с делата на децата си, и единственото нещо, което в случая го интересува, е дали настина е успял да запознае нашата публика с тази жена, с тези момичета, които всички толкова много обичат.
Успял! — казваше салонът. Благодарят му. Нека да разкаже нещо повече. Нещо невлязло във филма.
Дюлгеров разказва как наскоро бил на един турнир с отбора по художествена гимнастика. Нешка направила много силна композиция по музика на Бела Барток за въжето на Бианка Панова, но публиката не харесала тази композиция и сега Нешка ще я сменя. Изглежда, не се е харесала музиката на Барток.
— На Нешка харесва ли й? — питат от залата.
— Разбира се, щом е създала композицията си точно по нея.
— Кажете й да не обръща внимание на публиката. Тя трябва да възпитава вкус у зрителите, не те да й диктуват. Кажете й, че всичко, което е направила досега, е великолепно. Щом на нея й харесва, няма какво да сменя…
Излизаме от салона и около всеки от нас се натрупват още хора, които искат нещо да питат, нещо да кажат. Едно момче чака да си отидат другите и много настойчиво повтаря: „Кажете й, че тези момичета не я заслужават. Кажете й, че ние всички я обичаме и подкрепяме и знаем, че всичко, което прави, е съвършено, но нека да не се ядосва. Те понякога нарочно я ядосват. Аз работя с бащата на едно момиче от нейната зала. Всичко зная…“
Не искам да зная с кой баща работи, кой какво разказва и кой какво знае. В крайна сметка всички всичко знаят. А тези момичета не могат да я заслужават или не заслужават. Тя ги е създала и до голяма степен те са това, което е градила от тях в продължение на години. Защото те наистина растат повече при нея, отколкото при бащите и майките си…
Тръгвам си от тази среща с особено настроение. Ето една съвсем друга публика. Всъщност защо друга? Спортната публика просто няма възможността да говори, да пита, да казва какво би простила и какво не. Тя аплодира и така изразява и чувства, я настроения. Тук имат думата и хората си казват. Също така екзалтирани, крайни, непримирими както в спортната зала. А какво ли би било, ако след състезанието се даде думата на зрителите и кажат какво мислят, какво искат и какво не искат? Не искам да съм на мястото на съдииките в този момент…
След няколко дни, когато Нешка се връща от един турнир, й разказвам за срещата и за поръчението на хората от тази дискусия да не слуша публиката, да не сменя музиката на Барток.
Да прави всичко, което тя смята за най-хубаво, и то ще си е хубаво.
— Да, но то не може да бъде хубаво, ако не слушам публиката. Тя не ме подкрепи в този случай не защото не й харесва Барток, а защото Бианка още не е узряла за тази музика. Избързала съм. Случват се такива неща. Съвсем не си мисля, че съм безпогрешна. И точно затова винаги слушам какво ще ми каже залата. Няма по-точен, по-верен съдия. Вярно, казвала съм, че трябва да се възпитава вкус у публиката и към друга музика, да не се водим по шлагера на деня или по това, което непременно ще е най-популярно в дадена страна, но винаги съм избирала това, което гимнастичката може да почувствува пълно, това, което отговаря на замисъла ми за композиция, и решавам, че всичко е както трябва едва когато и залата го приеме. Възторжено! Друго не признавам. Ако нещо не ми достига в аплодисментите още в началото, когато показвам композицията, трябва да потърся причините. Понякога то е от недостатъчната подготовка. Композицията не е „улегнала“. Тогава не се безпокоя. Но продължавам да слушам залата при втората, третата поява… Няма публика, която да не е дорасла за хубавото…
Спирам се на Димитричка Маслева за треньор на ансамбъла и съм особено доволна. Работлива, толерантна, има виждане. Чудесна треньорка. Всеотдайна и с опит. Всичко, което й трябва на нашата зала. Дойде в София с по-голямото момче, по-мъничкото остави на мъжа си и свекървата. Разбирам — не е малка жертвата, но дума не е казала. Вярно е, възразяват ми, че няма треньорка в България, на която да предложа и да не дойде. Може и така да е. Аз съм доволна, че дойде Димитричка. Точно тя ми трябваше. Работата с ансамбъла върви леко, добре. Почти не се налага да се намесвам. Няма „това премахнахме, защото е много трудно и невъзможно да се изпълни… онова изменихме, защото така е по-удобно… друго забравихме, ама то е дреболия, защо да се вдига шум“. Димитричка работи по тази композиция с увлечение, дава блясък на всеки детайл. Едновременно с това се подготвя ансамбълът на малките. Отначало с него работят Диана Табакова и Камелия Игнатова, после Камелия отива да помага на Димитричка.
Защо са ми два ансамбъла? Единият за Валядолид, другият за Флоренция… Да, но всички, които идват да видят двата ансамбъла, казват, че повече им харесва композицията на малките. Променям композицията на големите. Викам пак тези, които искам да чуя — а сега? Отново композицията на по-малките. Правя нови промени, докато най-сетне чуя: „Е, сега вече е друго нещо.“ Ето и затова ми трябват две композиции. Струва ми се, че имам нужда да се състезавам вече сама със себе си. Ако я нямаше другата композиция, всички щяха да ми кажат още от самото начало: „Добре.“ А сега, когато има сравнимост, ми се наложи доста да преработвам. Нищо. Накрая всичко е наред. Работят момичетата. Все по-хубава става композицията им, все по-уверена играта.
И ето че в последната фаза на подготовката в ансамбъла настъпва някаква криза, каквато изобщо не съм очаквала. Виктория Димитрова, вече опитна състезателка, започва да прави грешка все на едно и също място. Не мога да разбера какво й става. Кризата се задълбочава от това, че Красимира Божилова става съвсем нервна и преди всяко изиграване на композицията повтаря: „Ето, сега Вики ще сбърка.“ И Вики обърква.
Забранявам на Красимира да притеснява Вики. Най-добре е изобщо да не й говори по време на тренировката. И резултатът от моята забрана е този, че на другия ден Краси казва на Мария Минчева:
