наредено веднага след прерязването на лентата да унищожат експонатите, докато големите спазват паузата на приличието. Задача, изпълнена с огромно удоволствие.
Съжалявам много, че един толкова хубав спектакъл си остава при закрити врати. Колко ли хора, които обичат художествената гимнастика, биха искали да видят тази зала, огласяна всеки ден от Нешкиното „още, и още, и още“, сега, в този ден, завладяна от спонтанното „Още!“ на всички. Не могат да се наситят на празника си тези момичета и се вижда, че наистина са много необходими такива дни за пълно разтоварване.
Няма за какво да съжалявам. Екипът на Георги Дюлгеров е тук. Все някога много хора ще видят нещо от този чудесен празник. Но Дюлгеров е с по-амбициозни планове. Иска да направи игрален филм. Нещо като мюзикъл. Ние си нямаме такъв мюзикъл, какъвто ни се полага при такива гимнастички. Да не се използува това огромно богатство, е направо непростимо.
— Как така не се използува? Ами нали това са световните шампионки?
— Е, да, но ето Анелия се отказва, а колко още възможности има това момиче. И какво — ще трябва да си спомняме за „гимнастичката на бъдещето“, да чакаме тези спомени да избледнеят, когато можем да видим цялото богатство, което е натрупала, в един мюзикъл, където напрежението от състезанието и класирането е изчезнало и е останало само удоволствието от играта…
Дали Дюлгеров не се сеща, че стърже по раната? Не е възможно. Толкова интелигентен и деликатен човек не може да не знае какво казва и на кого го казва… Просто иска да приземи нещата. И освен това сигурно знае, че Нешка може да чуе такова нещо само от него, без да се разсърди.
Решавам да използувам влиянието на Дюлгеров. Отдавна говоря с Нешка за тържественото изпращане на Илиана Раева и тя все отлага. Все този отговор: „Точно сега ли намери, в най-големия зор.“ Трудно е да се намери време, което да не е „големият зор“, и затова отлагането взе да ми се вижда вече прекалено дълго.
След връщането от Япония бях писала за изпращането на Ямазаки. Защо пък ние да не изпратим Илиана. Да не би по-малко да е заслужила, та да не й направим и на нея един празник. Нешка само попита:
— Тези камъни в мойта градина ли са?
— В твойта, ами в чия друга.
И приключихме.
Сега може да се направи тържествено изпращане на Илиана и на Анелия заедно. Излишно е да чака Нешка Ани да се върне. От категорична — по-категорична. Какво да се залъгваме с отлагане.
Дюлгеров е напълно съгласен. Няма място за залъгване наистина. И Илиана, и Ани са вече актриси от неговия мюзикъл. Поне така се предвижда по бъдещия сценарий…
Веднъж приела и уточнила датата, Нешка се заема с подготовката на празника както с всичко, което и е присърце. Изпращането наистина беше един вълнуващ спектакъл, така че тези, които присъствуваха в този ден в зала „Септември“, да го запомнят. Най-много от всички — Илиана и Анелия.
Шестнайсет момичета играят лентата на Илиана по „Сиртаки“. От шестнайсетте момичета се иска да напомнят за темперамента, за артистичността на Раева.
Шестнайсет момичета играят топката на Анелия по „Лятно време“ на Гершуин. И тук става нещо интересно. Докато от онези шестнайсет с лентата се иска синхрон и повторение на композицията на Раева, тези с топката трябва да играят едновременно различни части от композицията на Раленкова. Всяка, това което най-много си е харесала. Един елемент, който да повтарят в тази минута и половина, докато трае композицията…
Дюлгеров е във възторг. Ами те вече правят мюзикъл. Това е фантастично! За колко кратко време какъв спектакъл! Нешка е изключителен постановчик. И тези момичета, вече съвсем готови за всяка гимнастика, за всеки танц. Виж само колко красиво е всичко.
Нешка благодари на своите момичета. Не им го е казвала досега, нека им го каже накрая. Колко горда е била с тях през всичките тези години за това, че никога не пожелаха да отидат при друга треньорка, въпреки че при нея им е било тежко.
Момичетата благодарят на всички, които са им помогнали през годините, прекарани в залата, и на тази, която ги е създала като гимнастички и извела до всички върхове, до които са можели да стигнат.
Илиана казва:
— Искам да и кажа нещо на Нешка, което не съм й казвала. Нека да знае, че в моето сърце има едно кътче само за нея. Никои никога няма да може да го заеме. То си е само за нея…
Тази Илиана все е крайна, категорична — „никой, никога…“ Колко им трябва на жените да ревнат…
Трийсет и две гимнастичкн обграждат Илиана и Ани и под звуците на музика на Петко Стайнов (музика, която в тази зала винаги са обичали) с ръченица ги изпращат до другите, мънинките, които чакат своите треньорки… Залата се нажежава до червено.
Изпращането става след международен турнир, така че чужденките дълго обсъждат този празник. Ясна Радославлевич казва: „И на кралици не устройват такива тържества.“
Каква заслуга имат кралиците по рождение. Тези сами си проправиха пътя нагоре…
Идва времето, в което вече ще видим и филмът на Георги Дюлгеров „За Нешка Робева и нейните момичета“. Тук са всички, които са правили филма — режисьори, оператори, композитори, звукооператори, монтажисти… Тук са и всички, които са вътре във филма. Тук е и художественият съвет. И Станка Шопова, помогнала да види бял свят една такава идея.
Всички участници са малко трескави, но най-трескав, разбира се, е Дюлгеров. Не можех да си представя, че този човек е толкова талантлив. Вярно — интелигентен, находчив, бърз ум, винаги зареден с идеи, необикновена фантазия… Не би трябвало да съм изненадана, а съм изненадана. Всичко надхвърля очакванията ми.
Толкова е истинска атмосферата в залата, толкова са точни момичетата, такава Нешка! По-вярно не може да бъде. Струва ми се, че нищо повече не бива да се прибави, нищо не може да се пропусне. Всичко е на мястото си, за да бъде картината пълна. Сега разбирам Нешка, когато казваше, че му завижда, че е могъл да си подбере такъв екип…
Толкова разкошни детайли е хванал Радослав Спасов, толкова тънка, чувствителна е неговата камера. Това означава все пак да дублираш Нешкиния работен ден. То не става с минал-заминал… Сега, когато всичко е готово, не мога да си представя друга музика освен тази, която е написал Божидар Петков.
Всъщност за всичко това се замислям много по-късно. Докато гледам филма, си плача. Втория път също. Третия малко се поуспокоих и само от време на време. Много ми е неудобно. Толкова годишна жена и да плаче. Вярно, и другите плачат, но защо пък и аз. Казвам й на Нешка: „Хайде, аз плача, защото ми е мъчно за тебе. Ти пък защо?“
— А ти защо си мислиш, че на мене не ми е мъчно за мене си?
Питам момичетата какво ново са видели във филма, какво не са знаели за себе си досега. За себе си — нищо ново, всичко си е точно така, но никога не са си представяли, че Нешка изглежда така на състезание.
Самата Нешка е потресена от тази гледка. Много вътре е бръкнала камерата. И тя не е подозирала, че може да изглежда така. Чувствува се неудобно, че всички ще я видят, зарича се, че няма да разреши повече никога да я снимат на състезание.
— Знаеш ли, когато Илиана казваше, че съм изглеждала жълта-зелена, ми се струваше, че на Илиана така й се е видяло. И малко се ядосвах, че не ме вижда такава, каквато съм — спокойна, овладяна, уверена. Не зная защо ми се струва, че така изглеждам, когато състезанието вече започне. Сега един мит, с който така дълго съм живяла, рухва.
Аз пък съм изненадана от нейната изненада. През всичките тези години тя изглежда все така по време на състезанията. Може би огромното й желание да бъде овладяна, уверена, спокойна й е създало усещането, че го е постигнала. Не знаех, че живее с такава представа за себе си. Ето че човек непрекъснато открива все нещо ново у другия. У себе си — също. Момичетата, погълнати от собственото си вълнение, са я виждали съвсем друга. Каква? Не, сега вече не могат да си спомнят каква. Този филм изтри всичките им досегашни представи.
Колегите на Дюлгеров — също трогнати от филма, изтъкват толкова много достойнства, че не може да не е щастлив.
