спряно.
— Струва ми се, Алейкон, че изборът ти е бил погрешен — отбеляза с лека ирония Едон. — Вярно е, че парите на Перквейн са у благородниците, обаче селяните са много повече. На твое място щях да отчета това.
— Коман — каза загадъчно Лейта. — И Арган.
— Къде са? — попита Бейд.
— Начело на тълпата — каза тя, като погледна през прозореца. — Ей там. В ей онази каруца.
— Може ли да се доближим до тях, госпожо? — обърна се Халор към Двейя. — Струва ми се, че ще е добре да ги чуем.
— Разбира се, сержанте — отвърна Двейя и махна с ръка към прозореца.
— Твоите хора знаят ли какво се очаква от тях? — попита Арган. Беше облечен в закърпено червено расо и очевидно не се бе бръснал седмици.
— Прекалено много се вълнуваш — отвърна Коман. — Всичко е организирано така, както пожела.
Коман бе облечен в дрипи, позакърпени тук-там с груби конци.
— Само задавай въпроси, Арган, и веднага ще получиш очакваните от теб отговори — каза той. — Само дето не би било зле да поразпалиш малко тези селяци. Ентусиазмът им започна да гасне, а от тези грабежи в крайбрежните градове войската ти започна да намалява. Селянинът, който няма какво да губи, е готов да последва всекиго. Селянинът, който току-що се е сдобил с кесия със злато, иска да поживее достатъчно дълго, за да може да го похарчи.
— Мога да ги поразпаля повторно когато поискам, стари приятелю — отвърна убедено Арган. — С моите проповеди мога да привлека и птиците от дърветата, стига да пожелая. Генд наблизо ли е?
— Не е толкова близо, че да мога да го открия. Според мен е все още в Нагараш и се опитва да намери някакви извинения за смъртта на Яхаг. На Господаря тази смърт никак не му допадна.
— Колко неприятно! — каза с ирония Арган. — Нещата се развиват добре за нас, не си ли съгласен? Когато предложим в дар на Господаря храма на Двейя в Магу, той може би ще реши, че Генд не му е чак толкова потребен.
— Нека първо превземем Магу, а после ще празнуваме, Арган — отвърна Коман. — Алтал все още действува, а досега винаги надхитряше Генд. Ако искаш да превземеш храма в Магу, ще трябва да си имаш работа с Алтал. Не знам дали това ще ти е по силите.
— Виждам, че се радваш на голямо уважение във вражия стан, Алтал — каза Емдал.
— Мен просто ме бива и това е известно на всички — отвърна небрежно Алтал.
— Хайде, Коман — каза Арган, когато се озоваха на около километър от портите на Дейл. — Да отидем на това възвишение, за да могат всички да ме видят.
— Добре — съгласи се Коман.
— И имай грижата всички да ме чуят — добави Арган.
— Не се безпокой — отвърна Коман.
— Има нещо, което не успях да разбера — каза екзарх Емдал. — Тази тълпа се е проточила на километри. Никой не може да говори толкова силно, че да го чуят чак на такова разстояние.
— Коман ще има грижата за това, ваше високопреосвещенство — каза Лейта.
— Как?
— Нямам представа — призна тя.
— За целта съществува един малък номер, Емдал — каза Алтал.
— Ти самият владееш ли този номер?
— Вероятно бих могъл да направя същото, стига да пожелая. Ще трябва само да попитам Еми за думата, която трябва да се произнесе. Това има връзка с Книгите, а те винаги малко усложняват нещата.
— За някакво чудо ли говориш?
— В известен смисъл — да. Ако искаш, после можем да си поговорим отново на тази тема. Нека сега чуем какво ще каже Арган.
Когато разбитата каруца стигна върха на възвишението, русокосият Арган нахлузи по-плътно качулката на главата си, за да скрие лицето си, и се изправи. Хората на Коман започнаха да призовават тълпата да пази тишина. След като се установи известно подобие на ред, Арган отметна качулката и на лицето му се изписа благородно страдание.
— Братя и сестри! — извика с глас, треперещ от вълнение.
Сред тълпата се възцари тишина.
— Братя и сестри! — повтори Арган. — В нашата борба за справедливост изтърпяхме много неща. Сега е зима и студеният северен вятър хапе плътта ни, а замръзналата земя разранява краката ни. Боси и голи пресякохме цял Перквейн въпреки свирепата зима. Изпитваме глад и жажда, обаче не за хляб и вода. Стремим се към нещо много по-голямо. Знаете ли за какво се борим?
— За правда! — изкрещя един набит селянин.
— Добре го каза, братко! — съгласи се Арган. — Точно за правда се борим! Кой обаче е препречил пътя ни към нея?
— Благородниците! — изкрещя друг селянин.
— Така е — съгласи се Арган. — Пречат ни именно тези, които се наричат благородници. Не мога да видя нищо благородно в това, което правят с нас от векове. Богатата перквейнска земя е много плодородна и ражда изобилна храна. Каква част от нея обаче остава за нас?
— Никаква! — изкрещя една измъчена жена с чорлава сплъстена коса.
— Добре го каза, сестро! — съгласи се отново Арган. — За нас нищо не е предвидено. За нас не е предвидена нито закуска, нито вечеря. Нищо не получаваме. Трепем се цял живот за извличането на храна от богатата перквейнска земя, а не получаваме нищо. Онези, които се наричат благородници, не само че ни взимат всичко, но искат и още. А когато вече няма какво да им даваме, започват да ни бият с тояги и камшици. И то не толкова, за да задоволят алчността си, колкото за да утолят жаждата си за жестокост. На това благородство ли му казвате?
— Не! — изкрещяха хиляди гласове.
— Трябва ли да уважаваме тези долни негодници?
— Не!
— Сред цялото това изобилие ние продължаваме да гладуваме, братя и сестри, а тези, които се наричат благородници, ни измъчват по всякакви начини, защото вярват, че това е тяхно божествено право. В Перквейн е по-добре да си кон или куче, отколкото човек от народа. Нека обаче се замислим още малко, братя и сестри. Виждал ли е някой от вас благородник, който без усилия да отличи лявата си ръка от дясната?
Тълпата избухна в смях.
— Или сам да си завърже обувките?
Тълпата отново избухна в смях.
— Или сам да си почеше гърба, когато го засърби?
— Малко преиграва — отбеляза Емдал.
— Просто отчита равнището на слушателите си, ваше високопреосвещенство — обясни Алтал. — Селяните са твърде земни създания.
— Нашите неописуемо благородни благородници са прекалено тъпи, за да отличат деня от нощта — продължи ораторът. — Съвсем очевидно е, че някой или нещо ги тласка по пътя на потисничеството и неправдата. Кой според вас е виновен за това, братя и сестри?
— Църквата! — разнесе се силен глас от тълпата.
— Това беше умно — каза екзарх Едон.
— Да не искаш да кажеш, че си съгласен с този безбожник? — попита гневно Алейкон.
— Имах предвид ораторското му умение, Алейкон — обясни Едон. — Човекът си разбира от занаята, това е безспорно.
— Нима жестокостта и потисничеството са част от истинската Божия природа? — обърна се Арган към тълпата.
— Не! — отвърнаха десетина гласа.
