— Но то е само една дума!
— Само една е думата, която ти можеш да прочетеш. Алтал прочита друга дума. Елиар, Андина и Лейта прочитат други думи. Моята Книга е много особена. Тя съобщава на всеки от вас една-единствена дума, а после вие прекарвате целия си живот в опити да разберете нейния смисъл. Книгата на Дейвос се намира тук, където е в безопасност. Моята Книга трябваше да излезе извън Дома, така че от съображения за сигурност я замаскирах. Защо според вас Пехал и останалите не бяха в състояние да задържат поглед върху нея? Та всички те и преди бяха виждали ножове, а като този има хиляди други. Не нож видяха те пред очите си, а моята Книга. Именно тя ги ужаси. Те не можеха да я погледнат, защото тя им бе съдник.
Междувременно Елиар бе извадил Ножа от пояса си и внимателно го разглеждаше.
— По нищо не се отличава от обикновен нож, Еми — каза младежът.
— Точно такъв бе моят замисъл.
— Каква е на цвят? — попита Гер. — За твоята Книга ми е думата. Книгата на Генд е черна, а Книгата върху масата е бяла. Каква е на цвят твоята Книга.
— Златна, естествено. В крайна сметка тя е най-важната от трите Книги.
— Можем ли да я видим? В истинския й облик, искам да кажа — каза възбудено Бейд.
— Все още не, Бейд. Все още е рано за това. Преди да й върна истинския облик трябва да се случат няколко неща. Точно тях ще обсъдим сега. Ако започнем да изпълняваме плана на Гер и чрез Видение накараме Генд да помогне на Алтал в ограбването на Гости, Генд ще трябва да отиде в крепостта на Гости. А където отива Генд, там отива и Книгата на Дейва.
— Сега разбирам — каза Гер. — Докато Алтал и Генд са в крепостта на Гости, Алтал ще се промъкне и ще открадне неговата Книга.
Двейя поклати отрицателно глава.
— Не. Алтал ще открадне Черната книга едва когато се срещне с Генд в странноприемницата на Набжор в Хуле.
— Защо тогава не си спестим целия театър в крепостта на Гости? — попита Бейд. — Защо не оставим по-голямата част от миналото на мира и не съсредоточим усилията си върху открадването на Черната книга в момента, когато Генд се окаже в Хуле?
— Защото ако Генд установи, че Книгата му я няма, веднага ще тръгне по следите на Алтал. Трябва да открием начин, по който да го забавим. Според мен една имитация на Книгата може да ни е от полза. Аз мога да направя фалшификата, но преди това трябва да видя и да докосна оригинала.
— Ако вече имаш Книгата тук, защо трябва да си правим труда да я връщаме на Генд? — попита Алтал. — Ти ми дай фалшификата, аз ще го пъхна в дисагите му и той въобще няма да си даде сметка за подмяната.
— Не е така, любов моя — възрази тя. — Рано или късно Генд ще отвори Книгата и ще почне да чете. И веднага ще разбере, че тя не е истинската. Не искам да направи това преди да те е наел да откраднеш Бялата книга. Няколко дребни промени в миналото няма всъщност да се отразят особено върху настоящето. Ако обаче Генд съобщи на Дейва, че трябва да напусне Нагараш, за да си възвърне Черната книга, няма да успеем въобще да разпознаем настоящето. Поради това трябва да разполагаш с копие, което да оставиш на мястото на Книгата, която ще открадне, а такова прилично копие мога да направя само аз. Освен това така ще ни бъде много по-забавно.
— Забавно ли? — попита Бейд с недоумение. — Та нима трябва да търсим някакво развлечение във всичко това?
— Алтал винаги се справя по-добре със задачите си, когато се развлича, Бейд — отвърна Двейя с усмивка. — Всъщност това по начало важи за повечето хора.
После погледна усмихнато Алтал.
— Доколкото си спомням, при нашето запознанство сключихме с теб малка сделка. Аз ти обещах да те науча да използуваш Книгата, а ти в замяна щеше да ме научиш как да лъжа, мамя и крада. Не си спомням и дали не се обзаложихме за нещо.
— Да, спомням си, че проведохме разговор на подобна тема — потвърди Алтал.
— Какво ще кажеш, приятелю? Моят малък план достатъчно ли е непочтен, за да ти хареса?
— Толкова е непочтен, че ме кара да изпитвам известно неудобство — отговори Алтал.
— Значи успях да се справя? — каза тя, имитирайки един от любимите въпроси на Гер.
Той се засмя.
— Успя да се справиш, Еми. Всъщност успя да се справиш чудесно.
— Оставаше и да не се справя! — каза тя и отметна глава. — Нима не знаеше, че съм съвършена?
— Все още не мога да разбера смисъла на това начинание — каза Андина. — Какво ще направим с Книгата на Генд, след като Алтал я открадне? След като не изгаря в огъня, как ще я унищожим?
Изражението на Двейя стана сериозно.
— Ще я донесем тук — отговори тя. — Това е смисълът на целия план. Когато и трите Книги се окажат една до друга в едно и също време на едно и също място, ще се случи нещо много важно.
— Така ли? — каза Бейд? — Какво е то?
— Не мога да ти отговоря съвсем определено, защото досега това не се е случвало. С братята ми сме имали дребни разправии, но никога не сме замесвали в тях Книгите. Книгите са въплъщение на първични сили и никой не знае какво ще се получи, когато се съберат на едно място. Ако бяха само две, това можеше и да се предскаже. Тъй като обаче са три… — Двейя повдигна рамене и разпери ръце. — Кой може да знае?
— В такъв случай няма ли да е по-добре да не рискуваме? — попита разтревожено Бейд.
— Вече нямаме избор, Бейд — отвърна Двейя. — Не знам защо Дейва пожела този път да замеси и Книгите, но го направи. Остави ни без избор още в момента, когато нареди на Генд да наеме Алтал, за да открадне Книгата на Дейвос. Не ни остава друго освен да се включим в играта и да чакаме да видим какво ще се случи.
Глава 42
И тъй се случи, че през един ден в началото на есента Алтал крадецът и младият му другар, яхнали конете си, се озоваха в гористите планини на Арум и слушаха нежната песен на Ножа. Сърцето на Алтал бе изпълнено с щастие, защото отново бе облечен в дреха от великолепна кожа.
В една златна утрин двамата се отбиха в крайпътна кръчма, скрита в планините, за да се освежат и да си отпочинат от изнурителния път. Влязоха в помещение с нисък таван, изпълнено от златната светлина на слънцето, седнаха на една красива и ярко осветена от лъчите му маса и поръчаха на кръчмаря да им донесе светла пенлива медовина.
Наблюдателният Алтал се огледа и в другия край на помещението видя човек с познато лице. Крадецът се озадачи, защото въпреки всичките си усилия не можа да си спомни чие е това лице и кога се е срещал с притежателя му. Косата на познатия непознат бе права, черна и мазна, а малките му хлътнали очи бяха изпълнени с огън. До него бе седнал нисък мъж с хитро лице и угоднически обноски.
И други люде имаше в това място, и тези люде бяха в добро настроение и си говореха за един арумски племенен вожд, известен с невероятното име Гости Големия търбух.
— И аз съм чувал за него, и останах изненадан — рече Алтал. — Стори ми се странно дори и един незначителен вожд да позволи на съплеменниците си да се обръщат към него по този начин, защото подобно име на вдъхва уважение.
— Това е само една от многото странности на Гости, пътниче — рече един от мъжете, заседнали в кръчмата още от сутринта. — Напълно си прав: подобен прякор би обидил всекиго от арумските князе. Всекиго, освен Гости. Той наистина много се гордее с търбуха си и със смях се хвали, че не бил виждал краката си от години.
Мъжът бе развеселен и веселите му очи издаваха добро настроение.
— Хората казват, че бил невероятно богат — рече крадецът Алтал и внимателно се подготви да чуе отговора на мъжа.
— Думата „богат“ не е достатъчна дори за началото на описанието на съкровищата на Гости — рече друг от посетителите.
