— Хайде, Алтал, тръгвай — нареди тя и му посочи вратата.
— Слушам, госпожо.
Елиар отведе Алтал и Гер през специалната си врата до една пътека, водеща към планините на южен Арум.
— Оставил съм конете ви ей там — каза младежът и им посочи един близък гъсталак.
— Чудесно, Елиар — каза Алтал. — А сега изчезвай, защото Генд вероятно е някъде наблизо, а не бих искал да те види.
Елиар кимна и каза:
— Ще ви наблюдавам от прозореца. Ако ти потрябва помощ, просто ми се обади.
— Добре — отвърна Алтал.
Елиар се обърна и изчезна.
— Това винаги ми се струва зловещо — каза Гер. Отново беше облечен в парцали. — Чудесно знам какво прави, но като го виждам как ей така просто изчезва, винаги настръхвам.
Алтал се огледа, за да се ориентира, и каза съвсем сериозно:
— Ето как ще действуваме, Гер. На около километър пред нас би трябвало да има кръстопът. Аз ще вървя по пътеката, а ти мини през гората заедно с конете и ме чакай на този кръстопът. Ще се срещнем там и ще се престорим, че отдавна сме планирали да направим това, което сме намислили.
— Защо трябва да постъпваме така? — озадачено попита Гер.
— Защото в кръчмата на Набжор Генд ми каза, че ме е следил. Нищо чудно да е някъде наблизо. Може и да не е, но не искам да рискувам. Когато напуснах Магу, бях сам и без кон. Ако Генд ме е следил, не искам да се случи нищо, което няма логично обяснение. Ако просто се тътри подир мен, вероятно е полузаспал и бих искал да си остане в това състояние. Ако се събуди, може да започне да забелязва неща, които предпочитам да не забележи.
— Страшно те бива за такива неща — каза Гер.
— Аз съм най-добрият — каза скромно Алтал. — Да не забравя: Андина и Лейта се опитват да те учат да говориш правилно. Забрави това, което си научил, и започни да говориш отново като селско момче. Ако го направиш, Генд може би няма да разбере колко си умен.
Гер потъна в гората, а Алтал продължи да върви по пътеката, като се опита да си припомни всички подробности от това, което се бе случило преди двадесет и пет века, за да може мъничко да ги промени. Продължи да си повтаря думата „мъничко“, докато вървеше напред.
На кръстовището завари Гер, седнал върху пън. Конете бяха вързани наблизо до един храсталак.
— Виждам, че си получил посланието ми — извика Алтал.
— Получих го. Не си си избрал добър вестоносец, Алтал. Беше доста пиян, когато ми обясняваше какво искаш, така че не бях съвсем сигурен дали съм го разбрал добре.
— За толкова малко време друг не успях да намеря. Струва ми се, че си разбрал достатъчно, щом си вече тук.
— Наложи ми се доста да се чудя какво иска да ми каже. Оттук накъде ще вървим?
— Към Хуле, там се чувствувам най-добре. Цивилизацията ми омръзна. Да си виждал някъде наблизо кръчми? Наложи ми се доста да вървя, така че съм жаден.
— На няколко километра оттук има кръчма — каза Гер. — Дето има село, има и кръчма.
— Прав си — съгласи се Алтал. — В такъв случай да се качваме на конете и да тръгваме.
— Справих ли се добре, Алтал? — попита момчето, когато се доближиха до конете.
— Справи се чудесно, Гер. Ако Генд ни е подслушвал, е чул това, което ние искахме да чуе.
— А ако не ни е подслушвал?
— Ще имам грижата и това да стане, когато отидем в кръчмата.
— Няма да ти се наложи да правиш такова нещо — обади се безмълвно Елиар. — Генд е на седем-осем метра от теб заедно с Хном.
— Значи всичко се развива както трябва — отвърна също така безмълвно Алтал. — Благодаря ти, Елиар.
— Няма за какво — отвърна гласът на Двейя. — Да не забравя: поощрих Хном да мисли за жажда, така че вероятно ще стигнат в кръчмата преди вас.
— Поощри го?
— Някой ден ще ти покажа как се прави и това, любов моя. Никак не е трудно.
— Гер, да вървим — каза Алтал на глас и пришпори коня си.
Кръчмата бе в общи линии такава, каквато я бе запомнил Алтал, с изключение на един дръглив сив кон и едно кафяво конче с измъчен вид, вързани до входа.
— Сивият кон е на Генд — каза Алтал на малкия си приятел, когато слязоха от седлата. — Да вържем и нашите на същото място.
— Добре — съгласи се Гер. — Аз ще мога ли да пия медовина?
— Не — отвърна категорично гласът на Двейя.
— Прощавай, Еми — каза Алтал. — Ако детето не пие нещо, може да събуди подозрения у Генд. Нека пие, пък аз ще имам грижата да не пие много.
— Ще си поговорим после и за това, Алтал — отвърна тя заканително.
— Винаги ми е приятно да събеседвам с теб, Еми — отвърна той покорно.
Вързаха конете и влязоха в кръчмата.
— Ей там са — каза Гер тихо, като направи знак с брадичката си.
— Добре. Да не сядаме прекалено близо до тях.
Седнаха на една грубо скована маса до вратата и Алтал поръча медовина.
— Много хубаво наметало имаш, приятелю — каза кръчмарят.
— Пази ме от вятъра — отвърна Алтал и повдигна рамене.
— Колко взима?! — чу се гласът на един от другите посетители. Въпросът бе отправен към негов събеседник, който очевидно току-що бе казал нещо изумително.
— По цяла унция злато взима — отвърна човекът. — Освен това Гости Големия търбух държи няколко души с брадви, за да не забравиш да си платиш преди да минеш по моста.
— Че това е направо безсрамно!
— За предпочитане е пред плуването или пред това да обикаляш пет дни. Този мост на Гости си е направо узаконена кражба. Всичките златни мини са от другата страна на реката, обаче никой не може да стигне дотам или да се върне, ако не плати това, което му каже Гости.
— Моля да ме извините — каза Алтал. — Не ви подслушвам, обаче с моя млад приятел сме тръгнали за Хуле. Ако мостът, който току-що споменахте, се намира на пътя ни, вероятно ще трябва да си намерим заобиколен път.
— Ако си тръгнал за Хуле, няма да имаш проблеми, пътнико. Пътят за Хуле е от отсамната страна на реката и за него не се плаща нищо. Кесията ти ще олекне само ако решиш да отидеш от другата страна на реката. Оттатък има злато и Гости Големия търбух се е погрижил всеки, който е решил да търси злато, да си плати за това.
— Как е могъл един племенен вожд да се сдобие с такова име? — попита Алтал. — Според мен то не е признак на особено уважение към него.
— Би трябвало да си виждал Гости, за да разбереш това — намеси се друг постоянен посетител. — Прав си в смисъл, че подобно име би се възприело като обида от повечето други родови вождове в Арум. Гости обаче се гордее с търбуха си. Дори се смее на глас, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.
— Ако взима по една златна унция на човек за минаване по моста, би трябвало доста да се е позамогнал.
— Той си е направо богат — каза човекът, който бе съобщил размера на таксата. — Много, много богат.
— Да не би да е накарал хората си да построят моста веднага след като е разбрал, че в планината има злато?
— Не. Моста го построи преди въобще да се разбере за златото. Цялата история започна преди няколко години. Имаше една война, по време на която загина бащата на Гости. Гости го наследи, макар че на
