Алброн направи гнуслива гримаса.
— Негвал. Не мога да докажа подозренията си, но според мен е потомък на общия ни любимец Гости Големия търбух. Боговете са ми свидетели, че сигурно е почти толкова дебел, а и навярно толкова умен. Не е добре със здравето обаче.
— От какво заболяване страда?
— Преяжда до смърт — отговори Алброн. — Толкова е дебел, че не може да мине през обикновена врата, и издава звука на пробит мях при най-малкото физическо усилие. Сигурен съм, че няма да се яви на съвета, а ще изпрати сина си Колейка. Колкото баща му е дебел, толкова пък той е слаб. Има голяма долна челюст и почти не говори. Той е истинският вожд на рода, обаче си дава вид, че за всичко трябва да получи разрешение от баща си. Така има възможност да провери накъде духа вятърът преди да се обвърже с нещо.
— Какво излиза? Че арумците не сте толкова прости, както е прието да се мисли, така ли?
— Така е, Алтал. Ти обаче разполагаш с едно преимущество: двадесетте бурета със злато. Разигравай тази карта колкото се може по-усърдно. Давай им възможност непрестанно да виждат злато. Подрънквай с него, докато говориш, и те ще се съгласят с всичко, което кажеш. Ти си интересен събеседник, съдружнико, обаче те ще намерят златото ти за много по-интересно. И най-тъпият човек на света става невероятно очарователен, когато прехвърля жълтици от едната си ръка в другата.
Зимата изглеждаше безкрайна, снежните бури се редуваха една след друга. Алтал си уплътни времето, като въведе Гер в едно изящно изкуство — джебчийството. Детето, не ще и дума, имаше бързи рефлекси, но понякога се разсейваше.
— Слушай ме внимателно, Гер — смъмри го веднъж Алтал. — Последното ти движение бе невероятно тромаво.
— Извинявайте, господин Алтал. Просто ми дойде нещо наум и се разсеях.
— Какво точно ти дойде наум?
— Генд се опитва да промени всичко в света, като се връща във „винагито“ и си играе с нещата, които наистина са се случили, нали така?
— Да, така казва Двейя.
— Щом Генд може да прави това, не можем ли да го правим и ние?
— Вероятно ще можем да го правим, стига Двейя да ни позволи.
— Това няма да е трудност. Ти можеш да накараш Двейя да направи почти всичко, което пожелаеш. Винаги, когато я докоснеш, започва да мърка. Същите са и отношенията между Андина и Елиар. Не знам какво точно става с хората, когато пораснат. Както и да е, ако Генд започне да променя нещата във винагито, ти можеш просто да тръгнеш подир него и да ги промениш отново, нали така?
— По всяка вероятност да.
— Няма ли в такъв случай да е по-лесно да се върнеш във винагито и да убиеш бащата на Генд? Така Генд ще престане да съществува, нали?
Алтал примига.
— Това е най-лесният начин да убиеш всеки. И всъщност не го убиваш. Убиваш само баща му — намръщено каза Гер. — Но пък, разбира се, в такъв случай не би имал и основания да го убиеш, нали? Какъв е смисълът да убиеш човек, който въобще не е живял? Не това обаче ме разсея, когато бръкнах в джоба ти. Тогава си помислих, че трябва да съществува някакъв начин да се измами Генд. След като той се връща назад във винагито, не можем ли ние да отидем напред? Искам да кажа, че ако сега стане едно нещо, то през следващата седмица ще стане друго нещо.
— Това се нарича „причинно-следствена връзка“, Гер.
— Сигурно — отвърна разсеяно Гер. — Да кажем, че ти взимаш камък от едно място и го поставяш на друго място. Следиш ли мисълта ми?
— Следя я.
— Нека предположим обаче, че ти отиваш напред във винагито и връщаш камъка точно там, където си е бил. Не би ли се получило, че въобще не си го премествал? В това нещо започвам да напипвам някакъв проблем. Така би излязло, че ти в определен момент едновременно правиш нещо и не го правиш.
— Гер, от такива приказки започва да ме боли глава.
— Остави ме да продължа. Почти съм сигурен, че мога да открия решение на проблема.
— Какво имаш предвид?
Гер го изгледа с недоумение.
— Нима не разбираш? Ако направим това на Генд, сиреч, ако направим така, че той в определен момент да направи нещо и същевременно да не го направи, той ще застине като камък. След това ще можеш да го използуваш като закачалка за шапки. Почти сигурен съм обаче, че в случая нямаме движение по права линия. По-скоро става дума за кръг. Ако променим нещо, което се случва където и да било в големия кръг на винагито, то ще промени и всичко останало, нали? Това не е ли най-зъбавното нещо на света? Излиза, че във всеки момент може да променим всичко, което някога се е случвало.
— Защо все на мен се случват такива работи? — изстена Алтал и закри лицето си с ръце.
Рано на другата сутрин в замъка пристигна окалян арумец и докладва на Алброн, че княз Делур ще пристигне на следващия ден.
— Не е ли малко подранил? — попита Алтал. — Някои от проходите са все още покрити със сняг.
— Това не би смутило Делур, приятелю — отвърна Алброн. — Неговият род е най-многобройният в цял Арум и той обича да ни напомня това. По всяка вероятност е наредил неколкостотин души да разчистят пътеки в проходите. Твърде стар е, за да язди, и затова пътува или с носилка, или с шейна. Природните стихии не го вълнуват. Той вярва, че е нещо като крал на Арум, и иска да пристигне пръв и да държи обстановката под контрол.
— Вождовете на другите родове ще му обърнат ли внимание?
— Ще обърнат много повече внимание на твоето злато, обаче трябва да го спечелим на своя страна, тъй като разполага с много бойци. Това ще предизвика у него готовност да се присъедини към нас, а твоите бурета със злато просто ще узаконят сделката.
— Тези бурета са предназначени точно за това, Алброн. С двадесет бурета злато може да се спечелят много спорове.
Княз Делур бе висок старец със снежнобяла коса и дълга бяла брада. През по-голямата част от времето съзнателно стоеше изправен, сякаш на гърба му бе вързан прът. Когато обаче се разсееше, веднага се отпускаше и стойката му се променяше под тежестта на годините. Дрехите му бяха от скъпи кожи, а стоманеният шлем силно наподобяваше корона, тъй като бе опасан от широка златна лента.
— Радвам се да те видя, сине Алброн — каза старецът с глас, който не издаваше никаква сърдечност.
— Моят дом е почетен от твоето присъствие, велики вожде — отвърна Алброн и се поклони. — Не те очаквахме толкова рано.
— Посланието ти събуди голямо любопитство у мен, сине мой — отвърна старецът, после погледна лукаво придружителите си. — Пък и видях, че мъжете от моя дом се измъчват от липсата на физически усилия, и реших да им направя една разходка, която да укрепи телата им и да прочисти мозъците им, за да могат да ми служат по-добре. Те непрестанно ме уверяват, че това служене е единственият смисъл на живота им.
Тази иронична реплика накара Алтал да се замисли. Реши, че характеристиката, дадена на госта от Алброн, не е съвсем точна. Делур очевидно съвсем не бе толкова изкуфял, колкото си мислеха останалите племенни вождове. Алтал реши, че ще е по-добре сам да наблюдава стареца и да си състави лично мнение за него.
— Да влезем в замъка — каза Алброн на госта си. — Времето е студено и неприветливо, а горящите огньове в гостната ще се радват да те посрещнат и стоплят.
