Вождът Твенгор, огромен, плещест и брадат, пристигна в замъка на Алброн мъртвопиян. Племенникът му, княз Лейвон, яздеше до него и го придържаше, за да не падне от коня. Твенгор пееше пиянски песни и гласът му ечеше над долината. Лейвон бе грубоват млад човек, определено губещ се в сянката на прочутия си чичо.
Последен пристигна вождът Гвети и Алтал веднага забеляза, че всички останали вождове правят всичко възможно, за да го избегнат. Гвети имаше много голяма глава и малко лице, заемащо едва една четвърт от нея, и заради това изглеждаше изпит. Изпъкналите му очи непрестанно шареха, имаше и тик на едната буза. Гласът му наподобяваше блеенето на овца.
— Мислех си, че ще приличат на Алброн, а пък те се оказаха същински варвари — намръщено каза Андина.
— Да не би вече да не сме съвсем уверени в ораторските си способности, мила? — попита я Лейта.
— А, не — отвърна Андина. — Но ще трябва да променя подхода си. Алброн е сравнително цивилизован, обаче гостите му едва ли ще са в състояние да улавят нюансите. Очевидно ще трябва да им набивам с чук в главите това, което искам да им кажа.
— С нетърпение очаквам да чуя словото ти, Андина.
— Ще ти призная, че и аз съм нетърпелива — отвърна Андина.
На другата сутрин след пристигането на Гвети облечените във фустанели вождове на Арум и техните многобройни свити се събраха на закуска в гостната на Алброн. Шумът бе доста по-силен от обичайния. Алброн обичаше да се пази тишина по време на хранене, обаче някои от гостите му бяха шумни хора. След закуската князът предложи на вождовете и техните съветници да се съберат в някое по-спокойно място, за да обсъдят причината, поради която е свикал съвета.
Помещението, в което ги отведе, се намираше в задната част на замъка, далеч от шумната трапезария. Стаята бе надеждна, добре охранявана и не се намираше в някоя от кулите. Според стара арумска народна легенда преди години нечии гости били подложени на поголовна сеч в една кула, така че по традиция всички срещи на вождовете се провеждаха в някое приземно помещение. В центъра на стаята имаше маса, около която бяха поставени големи столове за вождовете, а зад тях по-малки, предназначени за техните съветници. Двадесетте бурета, които Алтал и Елиар бяха донесли от Дома, бяха наредени дискретно в един ъгъл. В другия край на масата, срещу столовете на вождовете, бяха подредени столове за Алтал и неговите приятели.
— Каква е тази работа, Алброн? — попита Твенгор с гърления си глас. — От цял век не е свикван съвет.
— Обади ми се владетелят на един от треборейските градове-държави — отвърна Алброн. — Изглежда, господа, че се очертава възможност за работа.
— И ти си решил да споделиш поръчката с нас? — изблея Гвети. — Да не си се побъркал?
— Въпросният владетел иска да наеме повече войници, отколкото мога да предложа аз, Гвети — отвърна Алброн. — Още по-точно, за целта не биха стигнали войниците на всички ни, взети заедно. Накратко, за всички здрави мъже в цял Арум ще има достатъчно работа. И достатъчно злато.
— Приятно ми е, когато се говори за злато — каза Гвети и на изпитото му лице се изписа замечтана усмивка.
— Вероятно тези чужденци са пратеници на владетеля, за когото ни говориш — каза Колейка и погледна Алтал.
— Време е да засегна и този въпрос — каза Алброн. — Жителите на низините имат някои странни обичаи. Колкото и необичайно да ни се струва това, там долу се приема в реда на нещата престолът да се заема от жена.
— Та това е извратеност! — възкликна Твенгор. — Ще те изслушам, Алброн, но да знаеш, че ми падна в очите.
След това гостът впери кръвясалите си очи в буретата и добави:
— Защо не търкулнеш едно от тези бурета насам? Малко бира ще ни помогне да преглътнем по-лесно това, което ще ни кажеш.
— Тези бурета не са пълни с бира, Твенгор — отвърна Алброн с усмивка. — Съдържанието им обаче би могло да ти помогне да преглътнеш по-лесно факта, че владетелят, който иска да ни наеме, е жена.
— Аз си тръгвам — каза намръщено Колейка и стана.
— Една много богата жена, Колейка — добави Алброн. — Не е ли добре да чуеш предложението й преди да си тръгнеш?
— Твоите хора едва ли ще те заобичат повече, ако се откажеш от много злато, Колейка — отбеляза Лейвон. — Когато вождовете допускат груби грешки, могат да избухнат и бунтове.
Колейка почеса издадената си челюст.
— Добре — каза той и седна. — Добре. Обаче нищо не обещавам.
— Мен пък никак не ме смущава възможността да работя за жена — изблея Гвети. — Стига да е богата. Бих работил дори и за някоя богата коза, ако ми предложи достатъчно злато.
— Коза? — Гласът на Андина бе изпълнен с възмущение.
Лейта докосна ръката на малката си приятелка и каза:
— Мълчи засега.
— Мисля, че е време да пристъпим към деловата част — продължи спокойно Алброн. — Младата дама, която сякаш изгаря от желание да издере очите на Гвети, е ариа Андина, владетелката на Остос. Тя би искала да ни каже нещо, свързано със злато.
— Ще ползувам някои от твоите доводи, Алтал — промърмори Андина. — Може после да се наложи да попромениш собственото си слово. — След това се изправи. Огромните й черни очи бяха изпълнени с пламъци.
— Хубавка е, нали? — каза Таури на Смегор. — Би могла да предложи нещо повече от злато.
— И аз така мисля — ухили се пъпчивият Смегор.
— Приличам ли достатъчно на коза, за да удовлетворя вашия вкус, княз Гвети? — попита Андина.
— Може би не използувах подходящите думи — изблея Гвети. — Ще откриете ли в сърцето си сила да ми простите?
— Не веднага, княз Гвети — отвърна Андина. — Може би ще трябва да ви оставя днес без вечеря, преди да обсъдим този въпрос утре. — После огледа всички вождове със сияйните си очи. — Да не губим време, господа. Искам да ви покажа нещо преди да си поговорим. Елиар, би ли имал добрината да отвориш едно от тези бурета?
— Веднага, ариа — отвърна Елиар, стана и махна капака на едно от буретата.
— Изсипи го на пода — заповяда Андина.
— На пода ли?
— Да, Елиар. На пода.
— Щом заповядваш.
Елиар взе бурето и бавно го наклони. Порой от ярки жълти монети задрънча по плочите.
— Красиви са, нали? — обърна се Андина към слисаните вождове.
Те не отговориха. Повечето от тях бяха престанали даже да дишат. Елиар изсипа и последната монета.
— Изсипи още едно — нареди му Андина.
— Слушам — каза Елиар и обърна още едно буре. След третото Андина му даде знак да спре и каза:
— Засега това е достатъчно. — После погледна купчината жълтици и с хитра усмивка се обърна към арумските вождове. — Успях ли да привлека вниманието ви, господа?
— За останалите не знам, но на моето внимание можете да разчитате — отвърна със задавен глас Гвети.
— Може би днес все пак няма да ви оставя гладен, княз Гвети — отвърна тя със звънкия си глас. — Виждате, господа, че няма да ви е трудно да постигнете разбирателство с мен. — Гласът й се промени и зазвуча предизвикателно. — Смисълът на тази малка демонстрация бе да онагледя желанието си да наема войници. Проявявате ли интерес към това?
