— Не, не сме. Далеч сме от Арум — засмя се Алтал. — Алброн, не си мисли, че можеш да обсадиш този замък. Просто няма да го видиш.
— Е, не си помислих такова нещо. Или поне не си го помислих сериозно. Алтал, не е разумно да се показва на един арумец толкова много злато, събрано на едно място.
— Би ли искал да огледаш и други части на Дома?
— Струва ми се, че да. Ти успя да разпалиш любопитството ми.
— Добре. Нека първо направим една обиколка и докато се разхождаме, ще обсъдим сделката.
— Ние ще ви изчакаме тук — каза Бейд.
— Тъкмо щях да ви помоля за това — отвърна Алтал и поведе Алброн към вратата.
Спуснаха се по стълбите и Алтал показа на облечения във фустанела арумски княз столовата и спалните.
— Разкошни са — отбеляза Алброн.
Алтал повдигна рамене и каза небрежно:
— А, това са просто помещения за хранене и спане.
— Днес май си в особено настроение, приятелю — отбеляза Алброн.
— Домът променя настроението ми — отбеляза Алтал и поведе Алброн по един дълъг коридор. — Настроението ми винаги се променя, когато съм тук.
— Често ли посещаваш това място?
— Сега идвам за трети път. Първите ми две посещения обаче бяха доста продължителни.
— Отговорът ти е неясен.
— Това ми е известно. Няма как обаче да говоря иначе. Домът е нещо като храм и ми бе категорично наредено да не говоря много за него.
— Кой ти дава заповеди? Младият жрец ли?
— Не. Той е мой подчинен. Заповедите, предназначени за мен, идват от най-високо място. Ти си скептик, Алброн, и ми бе наредено да не поставям под въпрос твоя скептицизъм. Не те доведох тук, за да се опитвам да те привлека към своята вяра.
Продължиха да вървят по коридора и да надничат в стаите. Всички до една бяха празни.
— Тази къща е много особена — каза Алброн. — Сякаш няма край, а почти всичките й стаи са празни.
— Празни са само тогава, когато не са ми потребни. Ако дойдат гости, мога да ги обзаведа.
— Имаш ли прислуга?
— Не. Не ми е потребна.
— Получаването на информация от теб може да се сравни с изцеждането на камък, Алтал — укори го Алброн.
— Съжалявам, но в момента съм скован от редица ограничения. Пазене на фирмени тайни и така нататък. Вярвам, че ме разбираш.
Алброн се замисли, после каза:
— Всичко това би трябвало да ме кара да бъда нащрек, приятелю, но поради някаква необяснима причина съм спокоен. Нямам представа къде съм и как се озовах тук, но това ни най-малко не ме смущава. Освен това започнаха да ми идват наум някои странни идеи.
— Така ли?
— Дойде ми наум, че може и да си истинският Алтал.
— Нима вече из околностите броди някакъв фалшив Алтал?
— Много забавно — отвърна сухо Алброн. — Всъщност, когато за пръв път ми каза името си, ти не се пошегува. Нали съм прав?
— В известен смисъл, да.
— Ти си същият този Алтал, който е обрал Гости Големия търбух преди три хиляди години, нали?
— Всъщност оттогава изминаха само около две хиляди и петстотин години. Не ги прави повече, отколкото са в действителност.
— Как успя да живееш толкова дълго?
— Научиха ме да усъвършенствувам дишането си — сухо отвърна Алтал. — Сигурен ли си, че наистина желаеш да научиш какво действително се случи?
— Разкажи ми, пък аз после сам ще преценя в каква степен да ти вярвам.
— Добре, Алброн. Аз бях крадец. Това бе във времената, когато хората още не умееха да произвеждат стомана. Моят късмет ми бе обърнал гръб и много страдах от това. Преминавах през Арум и чух, че Гости бил много богат. Отидох в неговата крепост и цяла зима го развличах с най-различни шеги и истории. Когато настъпи пролетта и снеговете започнаха да се топят, го ограбих. Повярвай ми обаче, че в случая съвсем не става дума за двадесет бурета със злато. Гости се оказа дебел самохвалко, който искаше хората да мислят, че е богат. Прословутите му богатства се оказаха почти изключително медни монети.
— И аз съм се съмнявал в слуховете за богатствата му — призна Алброн.
— Вече няма защо да се съмняваш повече. Както и да е, след като успях да избягам, попаднах на един човек на име Генд, който ме нае да открадна една Книга. Тя се намираше в този Дом, така че дойдох тук. Когато пристигнах, се оказа, че тук ме очаква богинята Двейя. Тогава не знаех, че е богиня, защото имаше облика на котка.
— Да не би да е същата котка, която се гуши в качулката на наметалото ти?
— Точно тя е. Нарекох я Есмералда, защото очите й са зелени като изумруд. Когато започна да ми говори, си помислих, че съм обезумял. После тя ме научи да чета. Прекарах дълги години в изучаване на Книгата, която Генд ми бе наредил да открадна. Благодарение на това, че дълги години изучавах Книгата, успях да се сдобия с много умения, които останалите хора не притежават. През миналата пролет с Есмералда, или Еми, както й викам, напуснахме Дома, тъй като трябваше да открием някои хора. Става дума за Елиар и за останалите ми спътници. След като ги открихме, се върнахме в Дома, за да получат образование. Тогава Двейя ни разкри истинския си облик.
— Просто не мога да повярвам, че слушам всичко това — каза Алброн и разтърси глава. — Което обаче е по-лошо, почти ти вярвам.
Алтал го стрелна с поглед.
— Аз съм превъзходен разказвач, Алброн. Това ми помагаше да намирам достъп до богаташите. Развличах цяла зима дебелака Гости, за да го ограбя.
После се огледа. Коридорът изглеждаше празен. Той обаче бе сигурен, че не е празен.
— Вероятно ще си имам неприятности — рече. — Като възпитан човек, съм длъжен да споделя с теб нещо: този разговор с положителност е манипулиран.
— Манипулиран? Как?
— И аз не знам как, но ти ми задаваш уместни въпроси, а аз ти давам верни отговори. Когато Двейя тази сутрин ми каза да те доведа тук, реших, че иска само да ти покажа буретата със злато. Вече не съм съвсем сигурен в това. Може би златото е послужило само като примамка, за да те доведа тук, за да можем да проведем точно този разговор. Сега съм почти сигурен, че тя е някъде наблизо и те захранва с въпроси, а мен — с отговори. Поради някакви причини тя иска ти да узнаеш какво се е случило тук. Няма намерението да те привлича към своята вяра, но иска да разполагаш с определена информация.
— Не ставаш ли прекалено мнителен, Алтал?
— Разсъди сам, Алброн. Нормален човек би ли повярвал в невероятната история, която току-що ти разказах?
Алброн се засмя глуповато.
— Всъщност… — започна и не довърши мисълта си.
— Алтал, престани! — раздаде се гласът на Еми в главата на Алтал и той се засмя.
— Кое ти е толкова забавно? — попита Алброн.
— Току-що получих ясно потвърждение на подозренията си — отвърна Алтал. — Категорично ми наредиха да престана.
— Нищо не чух.
— Няма и как да го чуеш. Еми разговаря с мен направо тук. — Алтал се почука по челото. — Тази идея й хрумна още преди да напуснем Дома миналата пролет. Прекарах близо половин година, през която тази
