— Прощавай — извини се той.
— Хората няма ли да се изненадат, ако изведнъж всичките се появим просто ей така, от нищото? — попита Лейта.
— Има ли някакъв заобиколен път? — попита Алтал.
— А защо да не влезем направо през вратата? Така или иначе ще минем през врата, така че това ще е по-естествено и за нас, и за хората от другата страна.
— Един вид, отсамната страна на вратата да е тук, а другата от противоположната страна, така ли? — попита Гер.
— Добре го каза, Гер — похвали го Лейта.
— Благодаря — отвърна Гер и леко присви рамене. — Нищо чудно обаче при други обстоятелства да е по-добре да се появим внезапно, сякаш от нищото.
— Защо?
— Защото ще е по-зъбавно — ухили се Гер. — Ще ми е много приятно да видя как всички ще се ококорят. — После се обърна към Алтал. — Така би било много лесно да се ограбват хората, нали, господин Алтал? Появяваш се изведнъж от нищото, грабваш нечия кесия и изчезваш. Така можем да ограбим безброй хора по света. При това без да напускаме Дома.
— Знаеш ли… — започна Алтал замечтано. — Всъщност…
— Няма нужда да обсъждаме тази тема — отсече сухо Двейя.
Андина сложи пълна чиния пред Елиар и каза:
— Яж, преди да е изстинало.
— Да, Андина — отвърна Елиар и взе лъжицата си.
В изражението на Андина, докато наблюдаваше как Елиар се храни имаше нещо, което накара Алтал да отмести поглед встрани.
— Ха, Елиар, ти кога се върна? — попита червенобрадият Ройд, когато влязоха в оръжейната.
— Току-що, Ройд — отвърна Елиар.
Алтал усети лек световъртеж, когато премина през вратата. Изпитваше странно чувство при мисълта, че по този начин прекосява хиляди километри.
— Отпусни се, Алтал — измърка нежно котката Еми, заела обичайното си място в качулката на наметалото му. Алтал си даваше сметка, че е смешно, обаче котката Еми наистина му бе липсвала през последните няколко седмици.
— Не бях сигурен дали опитът ще е успешен, Еми. Едно е да гледаш през вратата към местност, разположена на стотици километри, съвсем друго е да ги изминеш с една-единствена крачка.
— Не ми ли вярваше?
— Разбира се, че ти вярвах Еми, но…
— Само си се преструвал, че ми вярваш.
— Еми, едно е да се каже нещо, друго е да се направи.
— Ще свикнеш с това, Алтал. А сега внимавай. Страх ме е Елиар да не издаде някоя тайна.
— Виждам, че сте се срещнали с нашето момче, господин Алтал — каза Ройд. — Открихте ли ножа, който търсехте?
— Да. Работата се оказа малко по-сложна, отколкото предполагах, но вече всичко е наред.
— Май вече не пътувате сам — отбеляза Ройд, поглади червената си брада и погледна Андина и Лейта.
— Това са мои приятели, с които отдавна не се бях срещал — отвърна Алтал. — Княз Алброн дали в момента е в трапезарията?
— Би трябвало — отвърна Ройд. — Обикновено закуската му продължава дълго. Казва, че може да свърши половината работа за деня, преди да стане от масата. Убийците, изпратени от братовчед ви, създадоха ли ви неприятности в долината?
— Не особено големи — отвърна Алтал. — Успях да им се изплъзна.
— Бихте могли да благодарите на нашия вожд за това — отвърна Ройд. — Той нареди да бъдат задържани всички хора, които разпитват за вас или за странния нож. Определено станахте симпатичен на княз Алброн, господин Алтал.
— Струва ми се, че си допаднахме. Той успя ли да залови мнозина от агентите на братовчед ми?
— Е, неколцина се явиха — отвърна Ройд. — Яви се един здравеняк с чело два пръста, който създал на нашите хора известни проблеми, доколкото успях да разбера. Наложило се да се съберат десет души, за да успеят да го укротят.
— Нима?
— Казва се Пекал или нещо от този род.
— Да не би да е Пехал?
— Точно така, май беше Пехал. Та хората, които го плениха, му сложили желязна халка на врата и впрегнали шест вола, за да го довлекат дотук. Впрягът от два вола се оказал недостатъчен.
— Той все още тук ли е, Ройд? — попита с интерес Елиар.
— Не. Успя да избяга. Някои казват, че изгризал вратата със зъби. Извадили сте късмет, че не сте попаднали на това създание, господин Алтал. Приличаше повече на животно, отколкото на човек.
— Знам — каза Алтал. — Срещал съм го. Приятно ми беше да си поговорим, Ройд. Ще се опитам да се обадя на княза преди да е приключил закуската си. Имам едно малко делово предложение за него.
— Алброн винаги е готов за делови разговори.
Алтал и спътниците му излязоха в коридора.
— Любопитна работа — каза Бейд. — Алтал, сигурно много си ядосал Генд, щом е изпратил по петите ти главния си палач.
— Това не е сигурно, Бейд. Възможно е Пехал да е действувал на своя глава. При последната ни среща не се отнесох много мило с него. Нищо чудно да ми е лично обиден.
— Може ли да понося Еми? — попита Андина. Големите й тъмни очи бяха изпълнени с очакване.
Алтал внезапно изпита неоправдана ревност и изсумтя:
— По-добре да си остане на мястото. Може да ми даде някакви указания, докато разговарям с княза.
— Това е несериозно обяснение — отвърна сърдито Андина.
— О, не ме занимавай повече с това — сопна й се Алтал.
Влязоха в трапезарията. Княз Алброн още не бе станал от масата.
— Дали не ме лъжат очите? Това, изглежда, наистина е господин Алтал! — възкликна князът и стана от масата.
— За мен е голямо удоволствие да те видя отново, княже — каза Алтал и изящно се поклони.
— Сега може би вече ще разберем какво се е случило в Остос — каза Алброн. — Виждам, че Елиар е все още с теб.
— Да, той ми бе от голяма полза. Да не забравя — все още не съм ви заплатил за неговите услуги.
— Нека оставим това за после. Какво си направил там? Хлапетата, които върна тук, разправяха невероятни глупости.
— Може би ще е по-добре да обсъдим това насаме, княже — отвърна предпазливо Алтал. — Има много неща, които искам да споделя с теб, а някои от тях наистина са странни.
— Елиар, ти забрави ли задълженията си? — чу се строг глас от другия край на масата и Елиар примигна и бързо каза:
— Извинявайте, сержант Халор. Не исках да преча на разговора.
— Това не е никакво извинение. Докладвай!
— Слушам! — каза Елиар, изпъна се и отдаде чест на княз Алброн. — Редник Елиар се явява по служба.
Князът отвърна на поздрава му и каза:
— Виждам, че все още растеш, Елиар. И че доста си пораснал.
— Тъй вярно.
— Свободно, момче — каза Алброн и се усмихна. — Майка ти ми каза, че в края на миналото лято си я
