твоите желания.
— Така е.
— А Домът си играе с разстоянията, като използува вратите, нали така?
— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии си прав.
— Щом Домът си играе така с разстоянията, не може ли и да си играе с времето по същия начин? Ти ни каза, че Домът се намира навсякъде в един и същ момент.
— Така е. Продължавай.
— Следователно той съществува не само навсякъде, но и винаги, през цялото време. Това, което предполагам, е, че тук, в Дома, би могла да се открие врата, водеща към миналата седмица или към следващата година. Не съм ли прав?
В погледа на Двейя се появи смущение.
— Гер, все още е рано да задаваш такива въпроси.
— Еми, ти току-що каза „все още“ — каза гордо момчето. — Това означава ли, че след време ще научим отговора и на този въпрос?
Двейя присви очи.
— Сега е мой ред да ти задам един въпрос, Гер.
— Едва ли ще мога да ти отговоря, Еми. Не забравяй, че съм просто селско момче.
— Добре де, нека проверим. Разстоянието е равно на пространство, нали така?
— Ами… всъщност да.
— Каква е разликата между пространството и времето?
Гер се намръщи.
— Според мен няма никаква разлика. Те не са ли едно и също нещо?
Двейя си пое дълбоко дъх.
— С кого си разговарял в последно време, Гер? Откъде ти дойде наум тази мисъл?
— Просто ми хрумна. Когато ти каза „пространство“ вместо „разстояние“, направих връзка между някои неща. Еми, да не би да казах нещо нередно? Извинявай, ако съм те разтревожил.
— Не ме разтревожи, Гер. Просто ме изненада. Единството между пространството и времето е нещо, все още осъзнато от твърде малко хора.
— Започнах да си мисля за всичко това още откакто Елиар ми разказа за общия ви сън в Авес — обясни Гер. — Когато по-късно започнахме да използуваме вратите, за да прескачаме из пространството, ми дойде наум, че може би Генд използува своите врати, за да прескача из времето. И след като прескачането е винаги едно и също, не би трябвало да е от значение дали го вършиш в пространството, или във времето. Нещо ми подсказа, че между тях разлика няма, че те са едно и също нещо. В началото това не изглеждаше много смислено, но сега вече е ясно. Като се замислиш върху това единство, то обяснява много неща, нали?
— Мили Боже! — извика разтревожено Бейд.
— Да, какво има? — попита Двейя.
— Аз всъщност не исках… — смутено започна Бейд.
— Не би трябвало да използуваш с такава лекота думата „Бог“, Бейд — скара му се тя. — Това го разсейва. Да не би поради някаква причина да те смущава това, което току-що каза Гер?
— Това дете човешко същество ли е? — попита Бейд разтревожено. — Мислите му толкова много изпреварват моите, че мога да разбера само половината от това, което казва.
— Вярно е, че е малко необикновен — съгласи се Двейя.
— Необикновен или не, той си е нашият Гер — каза Андина и игриво разроши косата на Гер. — Той е просто рошаво малко момче, което съвсем определено трябва да се изкъпе.
— Миналата седмица се къпах — протестира Гер.
— Време е да се изкъпеш пак.
— Вече?
— Това няма да ти навреди, Гер — каза Андина и се засмя и прегърна момчето.
Глава 18
— Те няма да ти повярват, братко Бейд — каза Елиар на жреца. — Арумците са възпитавани да не вярват в нещата, които им казват хората от долината. Не вярваме във вашите войни. Не вярваме във вашите обичаи. Не вярваме и във вашите богове.
— В такъв случай животът ви е празен.
— Тази празнота се запълва с пари. Поне така съм чувал от сержант Халор.
— Навярно е много лош човек.
— Грешиш, Бейд — възрази Алтал. — Сержант Халор е много добър войник, познава достатъчно живота и не вярва на хората, които му обещават царство небесно, вместо да му платят в аванс. Арумците работят само за пари и това опростява нещата.
— Откъде ще намерим пари, за да наемем всички арумци?
— Имам една тайна малка златна мина, Бейд — отвърна Алтал. — В състояние съм да закупя цял Арум. Дори да го заплатя няколко пъти. Арумците са най-добрите войници на света и знаят как да обучават и други хора да се бият добре. На нас ни трябва точно такова нещо. Парцаливите армии на останалия свят се бият за вярата си, а тя може да се промени с всеки сезон. Арумците воюват за злато, което е неизменно. Взвод арумци може да обучи цяла армия за два месеца. Могат да научат тази армия и на стратегия и тактика. Елиар е само на петнадесет години, обаче вече разбира повече от тактика от повечето генерали от долината.
Елиар леко се намръщи.
— Когато ти преподава сержант Халор, щеш не щеш, слушаш го. Първото, което научаваш, е, че трябва да правиш точно това, което той ти нарежда. Възпитава главно с помощта на юмрук.
— Това е жестоко! — възкликна Андина.
— Не, не е — възрази Елиар. — Това всъщност е израз на обич. Сержантът ни учи как да оцеляваме, а това е именно проява на обич. Във войните загиват хора. Сержантът ни учи как да не се оказваме между загиналите.
— Това да не би да е нещо като любов?
— Чак любов не бих го нарекъл. Той държеше да оцелеем, за да разполага с достатъчно бойци за следващата битка. За всеки стратег най-важното е да запази хората си. Ако той се грижи за тях, те ще се грижат за него.
— Приключихме ли вече работата си в Дома, Двейя? — попита Алтал.
— Засега да.
— В такъв случай, най-добре ще е да поговорим с княз Алброн. Неговият род не е най-големият в Арум, но той ни познава, така че ще можем да започнем разговор по същество без досадни встъпления.
— Нашият княз е високо уважаван от вождовете на останалите родове, Алтал — каза Елиар.
— Сигурен съм, че е така, и отгоре на това с него се разбираме. Разбира се, малко го поизлъгах за Ножа, но вярвам, че ще можем да изясним този въпрос без усилия. Най-важното в случая е, че единствено един княз може да свика съвета на князете от Арум, а няма да разполагаме с време да посещаваме всеки отделен род в страната. Трябва да разговаряме с всичките едновременно, като Алброн ще има грижата за това.
— Най-добре ще е да минем през оръжейната, Елиар — каза Алтал на младия арумец по време на вечеря. — Струва ми се, че не би било разумно да се появим внезапно на улицата пред замъка на твоя княз. Генд вероятно има свои очи и уши навсякъде. Смяташ ли, че ще се справиш?
— Мисля, че да — отвърна Елиар. — Все още не съм се опитвал да правя това, не ще и дума, обаче имам чувството, че бих могъл сам да избера частта от помещението, в което искаме да влезем.
— Позволявате ли и аз да вметна нещо? — попита Лейта.
— Аз нямам нищо против — отвърна Елиар и отново напълни чинията си.
— Това е моя грижа, Елиар — възрази Андина. — Върни тази храна, аз ще ти напълня чинията.
