пътя.
— Защо направи това? — попита Елиар.
— За да знаем къде точно се намира вратата.
— Аз знам къде е, Алтал.
— Не искам да рискувам. Изгубим ли тази врата, ще трябва да бием доста дълъг път до Дома.
Отидоха на южния скат на хълма и Алтал ги поведе към мястото, където бе копал предната пролет.
— Тук е. Почвайте да копаете. Трябва да стигнем дълбочина от метър и половина. Не изхвърляйте пръстта много надалеч — ще ни потрябва, за да зарием дупката, преди да си тръгнем.
— Защо? — попита Бейд.
— За да скрием златото, което ще остане тук.
— Няма ли да вземем всичкото злато?
— Надявам се, че не. Едва ли ще ни е нужно чак толкова много, за да платим на арумците.
— Колко злато има там?
— Нямам точна представа. При предишното си идване извадих около петдесет килограма. Вече знаем пътя дотук, така че ако ни потрябва още, ще дойдем пак. Да почваме.
След петнадесетина минути стигнаха до плочата, Алтал я повдигна, бръкна в дупката и извади едно кюлче. Издуха праха от него и показа на другите тъмножълтия метал.
— Боже Господи! — възкликна Бейд.
— Красиво е, нали? — каза Алтал. — Дръжте го за малко, докато направя факла. Нямам представа какви са размерите на това подземие. Там долу е наистина тъмно.
Подаде кюлчето на Бейд, произнесе думата „лап“ и в ръката му се появи факла. Той я запали, скочи долу и я вдигна.
Подземието бе дълбоко около три метра и навсякъде се виждаха купчини злато.
— Боже мой! — тихо промълви Алтал.
— Има ли достатъчно? — попита го Елиар отгоре.
— Едва ли скоро ще свърши — отвърна Алтал. — Ще ви подавам кюлчетата, а вие ги трупайте до отвора. Бейд, ти ги брой. Двеста и петдесет би трябвало да покрият текущите ни разходи.
— Толкова ли много злато има? — попита развълнувано Бейд.
— Тези кюлчета ще са съвсем нищожна част от него, братко Бейд. Тази сутрин ще забогатеем, господа. Искам това злато да е в Дома и дупката да е зарита преди залез-слънце.
Глава 19
— Защо не го оставим на кюлчета? — попита Елиар, след като тримата вече бяха в кулата и внимателно разглеждаха богатството, което току-що бяха вкарали в Дома.
— Повечето хора не са виждали златни кюлчета — обясни Алтал. — Затова пък монетите им са добре познати, тъй като ги ползуват ежедневно.
— Навярно си прав — съгласи се Елиар. — Защо обаче трябва да са именно перквейнски монети?
— Перквейнските монети се възприемат като стандартни в целия свят — каза Бейд. — Чувал съм, че теглото им напълно съответствува на обявеното, и освен това в перквейнските монети от благородни метали няма примеси, за разлика от монетите на други страни.
Елиар огледа кюлчетата и попита:
— Това няма ли да ни отнеме доста време?
— Няма — успокои го Алтал. — Последния път, когато го направих, Еми ме научи на някои хитрини.
— Кога беше това?
— Непосредствено преди да те откупя от Андина — каза Алтал и си почеса ухото. — Първо обаче ще направя малко здрави бурета. Двадесет хиляди златни монети са твърде много, за да ги прибера в кесията си.
— Сега зает ли си, Алброн? — обърна се Алтал към младия княз на следващия ден, след като приключиха закуската.
— Не. Защо питаш?
— Има нещо, което бих искал да ти покажа.
— Добре. Къде е?
— Не е много далеч оттук — отвърна неопределено Алтал.
— Сигурно вече си видял, че навън вали сняг.
— Това няма значение. Ще тръгваме ли?
В коридора до оръжейницата на Ройд ги очакваха Елиар и Бейд. Елиар застана мирно и отдаде чест на княза.
— Какво кроиш, Алтал? — попита Алброн. В гласа му се бе прокраднало съмнение.
— Искам да ти докажа, че наистина разполагам със средствата, необходими за наемането на родовете на Арум.
— Да не би да криеш златото си в моята оръжейна?
— Не съвсем. Ще трябва обаче да минем през нея, за да стигнем до мястото, където го съхранявам. Преведи ни през вратата, Елиар.
— Слушам — каза Елиар и отвори вратата.
Прекрачиха прага и се озоваха в стаята в кулата на Дома.
— Това не е оръжейната ми! — възкликна Алброн и се огледа удивено.
— Това е наистина друго място, Алброн. Не се вълнувай. Тук си в безопасност.
— Просто използувахме един пряк път, за да дойдем тук, ваше височество — каза Елиар. — Тук няма опасности. Това е вероятно най-безопасното място на света.
— Алброн, поканих те тук, за да ти покажа ей това. — Алтал посочи дървените бурета, подредени до извитата северна стена. — След като видиш какво има в тези бурета, ще се върнем в замъка ти.
Алброн, все още удивен от видяното, продължаваше да държи ръката си върху дръжката на меча си.
— Що за… — започна, но гласът му секна внезапно, когато Бейд вдигна капака на едно от буретата и извади оттам шепа жълтици. После разтвори пръсти и дрънчащите монети се изсипаха отново в бурето.
— Красиви са, нали? — промърмори Алтал.
— Да не би всички тези бурета да са пълни със… — Алброн отново не довърши мисълта си, защото Бейд извади от бурето още една шепа златни монети и пак ги пусна да издрънчат вътре.
— Защо не се увериш сам, Алброн? — подкани го Алтал. — Ако искаш, отвори всички бурета и изсипи съдържанието им на пода. Нали заради това дойдохме тук? Не е важно как сме дошли. Това е дребна подробност, която няма защо да те вълнува. Целта на тази сутрешна екскурзия е да ти докажа, че не се опитвам да измамя нито теб, нито останалите вождове. Наистина разполагам със злато и наистина съм готов да го похарча. Провери монетите. Ако искаш, захапи ги, ако искаш, удари ги в стената, за да се увериш, че наистина са златни. Бе ми наредено да те запозная със своите пълномощия и реших, че това е най-бързият начин да го направя.
Алброн замислено огледа една златна монета, после каза:
— На тегло е наред. При това е сечена съвсем скоро. Всичките ли са еднакви?
— По-добре се убеди сам. Може да ти отнеме известно време, но не бързаме.
Алброн пусна монетата в бурето, после отвори няколко други бурета и зарови ръце в жълтиците.
— Пълномощията ти са много убедителни, Алтал — каза накрая и се засмя. — Чувствувам се като малко момче в магазин за сладкиши. Толкова много злато може да те замае.
Алброн продължи с наслаждение да пъха ръцете си в златото.
— Много е приятно на допир.
— Нали вече се убеди, че ти казвам самата истина? — попита Алтал.
— Убедих се, естествено — каза Алброн, измъкна ръцете си от буретата с известна неохота и погледна към северния прозорец. Там се виждаха ледените планини отвъд края на света.
— Не сме в Арум, нали?
