роля на търговията“, но аз знаех за какво всъщност става дума. Мургосите тръгнаха на запад, защото Ктучик им каза да го направят. Това нямаше нищо общо с търговията, фактът, че риванският род още не е прекъснат, вземаше застрашителни размери във всички пророчества. Затова Ктучик изпрати своите мурги да дебнат за Поулгара и престолонаследника, на чиято закрила тя беше посветила тази част от живота си.
Най-сетне, в началото на четиридесет и пети век събитията назряха. Поулгара заедно с тогавашния престолонаследник и жена му бяха в Султурн, централна Сендария. Името на младия човек беше Дарион.
(Сигурен съм, вече сте забелязали приликата. Поулгара
И така, Дарион беше дърводелец, при това добър. Бизнесът му процъфтяваше в една от страничните улички близо до езерото, а той живееше над работилницата заедно с жена си Селена и своята леля.
(Не ви ли звучи познато това?)
Бях във Вал Алорн, когато ме застигна вестта, че старият Горим на Улго е умрял и на негово място в пещерите под Пролгу има нов. Реших, че ще е добре да замина за Улголанд и да му се представя. Предпочитам винаги да съм в добри отношения с улгосите. Те са малко странни, но аз доста ги харесвам.
Та беше средата на есента, когато научих новината. Трябваше да побързам, ако не исках да се озова окован от снега насред планините. Затова се качих на първия кораб от Вал Алорн за Сендария — неговата цел „случайно“ беше столицата на Сендария, а не пристанището Дарин, да речем. Бих го нарекъл чист късмет, но малко се съмнявам, че е така.
Времето беше бурно, затова едва четири дни по-късно в един сив и облачен следобед аз стъпих на кея в Сендар. Купих кон и поех по толнедранския път, който води югоизточно към Мурос. По средата между Сендар и Мурос пътят съвсем „случайно“ минаваше през Султурн. Понякога ми е много досадно да ме водят за носа насам-натам. Приятелят на Гарион на моменти е толкова прозрачен.
Но така и така вече бях тук, при това доста натъртен от седлото — реших да се дегизирам и да послухтя наоколо няколко дни. Препуснах обратно към горичката на възвишението точно преди Султурн, слязох от коня и извиках във въображението си образ, който напълно се различава от истинската ми външност. После се преобразих. Конят малко се постресна. Новият му собственик беше доста висок, имаше катраненочерна коса и буйна брада.
Влязох в Султурн, наех стая в занемарен хан в западната част на града и слухтях наоколо до вечерта. Задавах безобидни въпроси и държах очите си отворени на четири. Поул и семейството й бяха все още тук и всичко изглеждаше нормално, така че аз се върнах в хана за вечеря.
Общото помещение в хановете неизменно е с нисък таван и тъмни греди. Масите и пейките са прости и без лакировка, а камината по правило пуши. В хана имаше около дузина посетители, местните хора пиеха бира от обковани с мед дървени бокали, а неколцина пътници ядяха безвкусна яхния, която е обичайното меню в хановете на Сендария от Камаар до Дарин. В Сендария отглеждат много ряпа, а яхнията от ряпа не е сред любимите ми гозби.
Първото лице, което забелязах след влизането си в хана, беше на мургос. Носеше дрехи по западна мода, но скосените му очи и белезите по лицето не оставяха никакви съмнения за неговата раса. Седеше близо до огъня и се правеше на типичен сендар с халба бира в ръка и разговори за времето.
Тъй като не можеше да ме разпознае в сегашния ми образ, аз се запътих към него, седнах на близката маса и казах на момичето, което сервираше, да ми донесе вечеря.
След като мургосът изчерпа запаса от теми за времето, мина по същество.
— Изглеждаш ми добре осведомен за тукашните дела — каза той на един полупиян сендар, разположил се на масата срещу него.
— Съмнявам се в Султурн да има и десет души, които не познавам — отвърна скромно сендарят, пресушавайки чашата си.
Мургосът му поръча нова.
— Тогава съм попаднал на подходящия човек — каза той, опитвайки се да се усмихне. Всъщност мургите не знаят как точно да се усмихват, затова изражението им в такива случаи наподобява по-скоро болезнена гримаса. — Мой земляк е минал оттук миналата седмица и видял една дама, която му грабнала окото.
Мургос да
— Наистина имаме красавици в Султурн — съгласи се сендарят.
— Приятелят ми бързал, затова не е имал време да се представи на дамата, както се полага. Но щом разбра, че тръгвам насам, ме помоли да разуча къде живее, как се казва и дали е омъжена — той пак се насили да се засмее, но и този опит не беше по-добър от предишния.
— Описа ли ти как изглежда? — попита сендарят. Ама че кретен! Дори съшитата с бели конци история да беше истина, той сигурно имаше някакво описание. Но в неговия случай това не беше проблем. Ктучик най-вероятно бе гравирал портрета на Поулгара от вътрешната страна на очните му ябълки.
— Каза, че била доста висока и много красива.
— На това описание отговарят много от дамите в Султурн. Даде ли ти повече подробности?
— Косата й била много тъмна — каза мургосът, — но това, което наистина впечатлило приятеля ми е, че имала бяла ивица точно над веждите.
Сендарят се разсмя.
— Така да беше казал — отвърна той. — Приятелят ти е бил запленен от господарката Поул, лелята на Дарион дърводелеца. Той не е първият, но най-добре му кажи да си търси късмета на друго място. Господарката Поул не се интересува от тези неща и прави всичко възможно хората да го разберат. Тя може да смрази гръмотевица от три мили разстояние.
Започнах да ругая под нос. Трябва да си поговоря с Поул по този въпрос. Каква полза да се крие, щом не си е променила името, външността и характера? Повече нямаше за какво да се заседавам. Мургосът научи каквото му трябваше, аз — също. Блъснах настрана паницата с водниста яхния от ряпа, станах и си тръгнах.
Улиците на Султурн бяха почти опустели и силен мразовит есенен вятър свиреше около ъглите на монолитните каменни къщи. Гъсти облаци скриваха луната, а малобройните фенери, които трябваше да осветяват пътя, примигваха и гаснеха, когато вятърът ги връхлиташе. Въпреки това аз не обръщах голямо внимание на времето. По-скоро ме интересуваше дали някой друг мургос не се е залепил за гърба ми. Обръщах се на няколко пъти, криволичех по тесните полутъмни улички и се добрах до работилницата на Дарион по по-дългия път.
Беше мръкнало и работилницата вече бе затворена. Но светлината от прозорците на горния етаж, където живееше семейството на Дарион, показваше, че са си у дома. Не почуках на вратата. Нямаше нужда да безпокоя съседите. Вместо това вдигнах мандалото и влязох. Попрепъвах се малко в тъмнината, докато намеря стълбите. Взех ги по две наведнъж, направих няколко несполучливи опита да отключа горната врата и накрая сполучих.
Вратата водеше към кухнята. Личеше си, че обзавеждането е дело на Поулгара, макар луната едва-едва да осветяваше. Беше уютна и весела и приличаше на всички останали кухни на дъщеря ми. Когато се промъкнах в стаята, Поул и малкото й семейство вечеряха на кухненската маса.
— Поул! — изсъсках остро. — Трябва незабавно да напуснете това място!
Тя скочи от мястото си, а очите й святкаха.
— Какво правиш тук, старче? — настоятелно запита тя.
Дотук с моята дегизировка.
Дарион също се изправи. Не го бях виждал от дете. Беше много висок, а широките му рамене ми напомниха за Драс Бичия врат.
— Кой е този човек, лельо Поул? — попита той.
— Баща ми — отвърна тя кратко.
— Благочестивият Белгарат? — потрепна гласът му.
— За „благочестив“ може да поспорим — отвърна сухо тя. — Казах ти да стоиш настрана от мен, татко.
— Това е извънредна ситуация. Поул. Трябва на мига да напуснем Султурн. Мислила ли си някога да
