когото оставихме в Султурн, най-вероятно ще разкаже на своите хора всичко, което знае за теб, така че хиляди недобронамерени очи ще почнат да заничат във всеки мебелен магазин из Западните кралства. За твоята безопасност, за сигурността на жена ти и леля ти Поул е по-добре да си смениш професията.
— Сигурно си прав, Древни — съгласи се мрачно той.
— Погледни на нещата откъм добрата им страна, Дарион — казах. — Ще можеш да продаваш дърворезбите също толкова успешно, колкото и мебелите. Пък и няма да ти се налага да купуваш толкова много дъски.
Промених също имената им и принудих Поулгара да боядиса подозрителния кичур, макар че това едва ли щеше да има някакъв успех.
След това реших, че е крайно време да напусна Коту. Не умея дори да дялкам, така че присъствието ми в дърворезбарска работилница трудно би могло да бъде обяснено. Сбогувах се и отплавах обратно за Дарин, после продължих за Мурос и останах там, докато отмина зимата, преди да дръзна да навляза в Улголанд. Все още държах да се срещна с новия Горим, но не горях от желание да се хвърля през триметровите преспи само заради удоволствието от неговата компания.
През пролетта успях да избегна срещата с многобройните зверилища на Улголанд по обичайния начин — като се превърнах във вълк. Можех да се преобразя на сокол или друго хвъркато, но не бързах чак толкова. Пък и предпочитам облика на вълк.
Когато стигнах до развалините на Пролгу — всъщност Пролгу не беше разрушен, а изоставен — се отправих към една определена къща, дадох знак, че съм пристигнал, и улгосите ме отведоха в мрачните си пещери до обиталището на техния нов Горим. Традиционният дом на Горима се намираше в едно от най- мрачните разклонения на пещерите. Беше изсечен в скалата под формата на пирамида върху островче в центъра на плитко езеро. Водни капки се процеждаха от тавана на пещерата и падаха отгоре, а звукът отекваше по коридорите, изпълвайки ги с меланхоличния стон на вечната скръб. Струваше ми се, че това е скръбта на самия УЛ. Улгосите живееха в мрак толкова дълго, че дневната светлина ги плашеше, а слънчевите лъчи бяха агония за очите им. Този остров с неговите мраморни колони и мрачните си, лишени от слънце брегове, беше по-подходящ за обиталище на призраци, отколкото на хора. Към това се прибавяше и необходимостта улгосите да говорят тихо, защото пещерното ехо усилваше многократно всеки звук. Така посещението в Улголанд съвсем заприличваше на поклонение в мавзолей.
Аз обаче харесах новия Горим. Той беше хрисим и свят мъж и двамата си допаднахме. Както се оказа обаче, аз не бях единственият посетител на Улголанд напоследък. Човек на име Хорбан, член на толнедранския дипломатически корпус, беше пристигнал малко преди мен. В Тол Хонет на власт беше Втората хорбитска династия, а непрекъснатите слухове, че освен от чудовища Улголанд е обитаван и от хора, събудили любопитството на Ран Хорб XVI. Той изпратил братовчед си Хорбан да разузнае и проучи възможностите за търговия. Знаете ги какви са толнедранците.
— Той е печално необразован — каза ми Горим. — Изобщо няма и най-малка идея за това, което става със света. Можеш ли да си представиш, че дори не подозираше за съществуването на УЛ, когато дойде тук?
— Толнедранците са хора материалисти, блажени Горим — обясних аз. — Техният Недра е най-мирският от всички богове.
Горим въздъхна.
— Наистина е така — съгласи се той. — Какво да правим с този човек тогава, Белгарат? Всичко, за което той може да говори, е размяната на ненужни дреболии. Нарича това „търговия“ и по всичко личи, че тя е основна част от тяхната религия.
Аз се разсмях.
— Би могъл да го зарадваш, Горим. Няма да видиш мира, ако не го направиш. Позволи на толнедранците да дойдат в долината в подножието на планините, после накарай хората си да се срещнат с тях и да разменят някои дреболии. Ако правилно съм разтълкувал пророчеството, не е далеч времето, когато всички ние ще се изправим срещу ангараките. Легионите на толнедранците също ще бъдат въвлечени, така че е по-добре да свикнат с мисълта, че вие сте тук. Откритието на неразработен пазар може да ги привлече.
— О — каза той, — преди да съм забравил — имам послание за теб.
— Послание?
— От сеерите4 в Кел — той се усмихна малко накриво. — Мислехме, че всички връзки с нашите далийски братовчеди са прекратени отдавна. Но далите не са като останалите хора. Цяла вечност мина от последната среща с тях, а те още ни смятат за роднини.
— Да не би някой от сеерите да е дошъл чак до Пролгу? Та Кел е на другия край на света.
Той поклати глава.
— Това беше видение, Древни. Сеерите притежават способности, които ние дори не можем да проумеем. Като се събудих една сутрин, видях човек с превързани очи да седи на масата, а едно огромно писмо кръжеше във въздуха зад него. Той ми каза да ти предам, че обединението на Малория е почти завършено. Императорите са ангараки, а троновете им са в Мал Зет, но събитията в двата континента са направлявани от бюрократите в Мелсения. Дори далите са привлечени към делата в Малорианската империя. Сеер ми каза да те предупредя, че наближава времето, когато Торак ще излезе от доброволното си изгнаничество и ще възвърне старата си власт.
Кимнах с глава.
— Ние сами стигнахме до почти същото заключение. Въпреки това е добре да имаме потвърждение. Бяхме объркани, когато Торак не нападна веднага след убийството на риванския крал, но Едноокият Бог явно мисли с голяма перспектива напред. Чакал е в Ашаба да дойде неговото време и е оставил ангаракските императори да обединят Малория. Щом това стане, той ще вземе властта и ще нападне.
— Вие готвите ли се за това?
— Приятелю, готвим се за това, откак Торак разцепи света. Крия в ръкава си няколко изненади за него.
— Сеер ми каза също да те предупредя, че Ктучик е напуснал Рак Ктол. Защо ли го е направил?
— Търси Поулгара. От векове е пратил мургите си да преравят запада заради нея. Най-вероятно старите Хрътки са го оставили да свърши сам тая работа. Нали знаеш какво прави тя?
Той кимна.
— УЛ ме държи в течение.
— Така си и мислех — намръщих се аз. — Защо далите решиха така неочаквано да ни помогнат? Още от самото начало те са поддържали постоянен неутралитет.
— Трябва да приемем, че това е според изискванията на
Кимнах мрачно.
— Само това ми липсваше — още някой да мъти водата. И без това си е достатъчно мътна.
Останах в Пролгу около месец, а после продължих към Арендия да нагледам няколко семейства, за които се грижех от векове. Според пророчеството, не би трябвало да се тревожа за нищо, но предпочитам очите ми постоянно да са отворени на четири. Дори и най-съвършената машина се чупи понякога, а аз съм единственият механик наоколо, който знае как да я поправи.
Следвайки указанията от Во Астур, херцогът на Мимбрат се беше провъзгласил за крал на цяла Арендия, но това нямаше нищо общо с действителността. Мимбратските монарси не бяха нищо повече от марионетки. Външната им политика се диктуваше от Тол Хонет, а пътищата им се охраняваха от толнедранските легионери. Ала те нямаха никакво време да се замислят над това. Въпреки че астурианските градове и крепости бяха разрушени, астурианските благородници и съсловието на йеомените5 бяха оцелели, макар и в значително намален състав. Те се скриха в горите и взеха лъковете със себе си — за ловуване и забавление. Стреляха по дървета, сърни, а най-вече по мимбратските бирници. Сърните изяждаха, а бирниците оставяха да лежат там, където са ги покосили стрелите. И както можете да се досетите, семейството на Уилдантор вземаше дейно участие в това.
Огледах се и след като се убедих, че фамилията Лелдорин е заела полагаемото й се място и върши това, което се очаква от нея, си купих кон и поех на юг към Во Мандор.
Беше ранно лято и щом излязох извън мрачните лесове, които покриват северна Арендия, пътуването стана приятно. Великият западен път неимоверно облекчаваше задачата ми. Услужливите толнедранци даже
