— Ще трябва да мине през Алгария, за да стигне Арендия.
— И ние така предположихме.
— Алгарите готови ли са да го посрещнат?
— Алгарите се готвят за война с ангараките поне от три хилядолетия насам. А също череките и драснианците. Алорните и ангараките пък съвсем не могат да се понасят.
— И аз така чух. Май ще трябва да мобилизирам легионите, за да са готови всеки момент.
— На твое място бих засилил тази „готовност“, Ран Борун. Зърнах някои от легионите по пътя си насам. Те са жалки и неподготвени. Постресни ги малко. Сега се връщам в Рива. Мисля, че трябва да укрепим защитата на Алгария. Ще те предупредим ако шпионите на Родар открият още нещо.
После се поклоних и си тръгнах.
Често използвах тази тактика при преговори с толнедранците. Предполагаемото всезнание на драснианските служби за разузнаване беше много полезно понякога. По-лесно е да излъжеш толнедранците, отколкото да им се обясни откъде в
През пролетта на 4865 г. Кал Торак поведе своите малорианци през моста към Мориндланд, а после тръгна на юг покрай брега. Като мина планините Гар ог Надраг, цялата негова армия изведнъж изчезна във вековния лес, който покрива севера.
През годините съм участвал в много войни и без съмнение може да се нарече мой провал това, че не предугадих как ще действа Торак. Всеки човек би избрал най-краткия и лесен път, за да стигне до бойното поле. Той едва ли ще иска да рискува живота на войниците си и не би желал те да са изтощени, когато започне битката. Торак обаче със сигурност не беше генерал, нито пък човек. Животът на неговите войници не значеше нищо за него, пък и имаше начин да ги накара да се бият, независимо колко изтощени бяха.
И така, аз и алорнските крале бяхме толкова убедени, че Торак ще следва пътя покрай брега към Мишрак ак Тул, та той наистина ни хвана неподготвени, когато преведе армията от северни мурги, надраки, тули и малорианци през планините на Западен Гар ог Надрак и я струпа при тресавищата на източна Драсния през пролетта на 4865 година.
Торак пътуваше в твърде глупава на вид желязна кула, окичена с абсолютно ненужни бойници и ефектни приспособления. Всичко това беше на колела, та трябваше цял табун коне и хиляди гролими, за да го дърпат. Потръпвам само като си помисля какъв труд е хвърлен, за да се прокара път за това безсмислено нещо през лесовете на Гар ог Надрак.
Почти на мига стана ясно, че Кал Торак идва не като завоевател, а като разрушител. Той нямаше намерение да окупира Драсния и да зароби населението й. Той искаше единствено да избие всички. Пленените драснианци незабавно бяха принасяни в жертва от гролимските свещеници.
Сега, от разстоянието на времето, мога да разбера към какво се е стремял. Неговата крайна цел беше, разбира се, Арендия. Но той си отпусна достатъчно време, за да изтреби драснианците преди да продължи към Алгария и Черек, за да стори и там същото. Арендия заемаше едва втора позиция в плановете му. Преди това искаше да изличи алорните от лицето на земята.
Погрешните ни предположения за неговата стратегия сериозно разклатиха нашите позиции. Ордите му сринаха Боктор преди още да сме събрали достатъчно сили на север, за да му окажат някаква сериозна съпротива. А след като бяхме малобройни и безпомощни, нямаше и нужда да се преструваме, че воюваме. Вместо това предприехме спасителна мисия на север, като прибирахме оцелелите бегълци. Бойните кораби на Елдриг качваха огромни тълпи от ужасени драсниански цивилни жители из островите и в делтите на реките Алдур и Мрин. Алгарската кавалерия пък обгради в защитен пръстен тези, които бяха побягнали на юг към езерото Атун и ги ескортира до относително безопасната Крепост на алгарите. Голяма колона бегълци от Боктор направи смайващо преселение на север от горящия град и стигна долината на река Дюсед, където тя служи за граница между Драсния и Черекския полуостров. За останалата част от населението единственият изход бяха мочурищата и малцина оцеляха.
Щом стана ясно, че няма начин да се противопоставим на армията, която Кал Торак хвърли срещу нас, ние се примирихме с мисълта, че сме загубили Драсния. Трябваше да извърша няколко наистина брутални неща, за да мога да спася колкото се може повече от прекрасните драсниански воини. Дори не се опитах да споря с покрусения от мъка Родар. Просто отведох него и копиеносците му на юг в равнините на Алгария. Бях сигурен, че по-късно те ще са ми нужни.
И така, в средата на лятото на 4866 г., Драсния загина. Когато отидохме там след войната, не успяхме да открием дори една-единствена неразрушена къща, а от целия народ бяха останали само няколко хиляди оцелели, които се криеха в мочурищата.
Когато всичко това приключи, Кал Торак поспря, за да прегрупира силите си. Нашата грижа беше да се опитаме да предугадим по кой път ще поеме по-нататък. Дали ще се промъкне през северните територии, за да завладее Черек, или пък ще поеме на югозапад, опитвайки се да стигне Арендия като стъпче Сендария? А може би ще поведе ордите си на юг към Алгария? Най-ужасяващата перспектива беше, като се има предвид числеността на армията му, да раздели войските на три и да поеме и в трите посоки едновременно. Подобна стратегия би ни обрекла на сигурна гибел. Чудя се как това не му хрумна на него самия.
Пета глава
Крал Елдриг Черекски беше възрастен мъж с побелели коси и брада. Той стоеше на прозореца и наблюдаваше пристанището на Рива, по което плющеше дъжд. Беше около две седмици след като бяхме успели да изтеглим и последните оцелели от Драсния.
— Ти го познаваш, Белгарат — каза той. — Какъв е начинът му на мислене? Какво ще предприеме по- нататък?
— Не питаш човека, който би могъл да ти отговори — каза горчиво Родар. В много отношения Родар от Драсния сега беше прекършен човек. Единствено жаждата за отмъщение го крепеше още. — Блаженият Белгарат нещо не сполучи с прогнозите си напоследък.
— Всичко свърши, Родар — каза твърдо Бранд с дълбокия си плътен глас. — Не сме тук, за да предъвкваме миналото. Трябва да решим какво ще правим занапред, а не какво е трябвало да направим миналия месец.
Фактът, че именно Бранд щеше да изпълни ролята на Детето на Светлината в това
— Със сигурност знаем, че най-напред ще приключи с Арендия — каза Ормик от Сендария. Ормик беше най-обикновеният наглед човек, когото някога съм срещал. Едва ли и тези, които го познават, биха го различили в тълпата. — Не означава ли това, че ще потегли на юг, щом прегрупира силите си?
— И да остави гърба си незащитен? — каза с насмешка Елдриг. — Едва ли. Мисля, че ще е пред портите на Вал Алорн още преди да е изминал и месец.
— Не очаквай от него да постъпи толкова разумно — казах му. — Случилото се в Драсния доказва това. Изобщо не трябваше да минава през горите на Надрак, но въпреки това го направи. Той не мисли като човек.
— Защо унищожи Драсния? — попита Родар със сълзи в гласа.
Свих рамене.
— Най-вероятно за разплата. Драснианците почти избиха надраките в битката през третото хилядолетие.
— Това е било преди две хиляди и петстотин години, Белгарат! — възпротиви се Родар.
— Торак има добра памет.
— Главният въпрос сега е дали ще раздели армията си или не — обади се Чо-Рам. Той точеше сабята си и звукът от триещия се в стоманата камък ме караше да настръхвам.
— Това не е в характера му — казах, — но този път не можем да сме напълно сигурни.
— Не те разбирам — каза Чо-Рам, оставяйки сабята и камъка на масата пред себе си.
— Торак не би си позволил хората му да останат извън неговия непосредствен контрол. Преди Войната на боговете ангараките бяха най-контролираният народ на света. Оттогава нещата малко се промениха обаче. Сега Торак вече има ученици и е оставил много от нещата в техни ръце. Ктучик е способен да предложи армията да се раздели, а Зедар със сигурност ще го направи.
