Баща й не беше способен да й отвърне. Поулгара го държа прикован на мястото му близо четвърт час. Очите му се разширяваха все повече и повече, а лицето му побледня като на мъртвец. След няколко минути започна да я моли да спре.
Но тя не престана.
Той започна да хълца, а дъщеря му невярващо впери поглед в него. Сигурен съм, че искаше да скрие очите си с ръце, но крайниците му сякаш бяха вкочанени и той не можеше да помръдне. После започна да стене. Даже изкрещя на няколко пъти, но Поул беше безмилостна. Тя го остави скован, докато не преживя целия ужас. Когато накрая го освободи, той падна от стола и остана на земята, хълцайки неудържимо.
— Какво направихте с баща ми, лоша госпожо? — попита момиченцето.
— Ще се оправи след няколко минути, скъпа — ласкаво й отвърна Поул. — Той просто имаше кошмар, това е всичко.
— Но сега е ден, а той дори не беше заспал.
— Случва се понякога и денем, Маясерана. Но ще се оправи.
На Елдалан беше нужен близо половин час, за да възвърне самообладанието си. А когато дойде на себе си, той вече беше готов да слуша.
— Няма да настоявам за лична среща между теб и мимбратския крал — казах му. — Това би предизвикало напрежение.
— Той не е крал — поправи ме Елдалан разсеяно.
—
— Ще бъде, както казваш, Древни — изведнъж той стана изключително сговорчив. Определено нямаше желание Поулгара да му показва нищо друго.
Двамата с Поул продължихме към Во Мимбре, града с жълтите стени. Мимбратските поети са писали всякакви безсмислици за техния „Златен град“, но голата истина беше, че кариерите в района, откъдето идваше материалът за строеж, даваха жълт камък. Затова в цвета на стените нямаше нищо мистично или пък забележително.
След разрушението на Во Астур през 3822 г. мимбратските херцози започнаха да наричат себе си „кралете на цяла Арендия“, но това беше чиста измислица. Пълномощията на трона във Во Мимбре се простираха до края на арендския лес.
Арендите не са такива инати като толнедранците по някои въпроси, затова когато двамата с Поул стигнахме Во Мимбре и се представихме, бяхме незабавно ескортирани до тронната зала на „крал“ Алодриген XII. Алодриген беше малко по-възрастен от Елдалан и доста по-едър от него. Мимбратите започват да носят ризница още от деца и огромната тежест на стоманата помага да се натрупат мускули по телата им. Тя обаче не развиваше умствените им способности.
Пак трябва да прибягна до тази дума — „съвпадение“. Но така „се случи“, че и Алдориген имаше осемгодишно дете — син на име Кородулин. Не е ли твърде любопитно това?
Алдориген беше не по-малко упорит от Елдалан, затова Поул беше принудена да повтори спектакъла си. Кралят се съвзе за времето, което беше нужно и на астурианския му колега. Но иначе астурианците и мимбратите постоянно твърдят, че се различават коренно едни от други. За да съм съвсем откровен обаче, трябва да призная, че никога не съм могъл да ги различа, макар мимбратите още да използват древния си език, а астурианците — не.
След като Поулгара върна в съзнание Алдориген, аз поговорих с посланика на Сендария и уредих няколко посредници да предават информация между Мимбре и Астурия. После двамата с Поул продължихме, прогизнали от влага, към Тол Хонет.
Скептицизмът на Ран Борун относно намеренията на Торак се беше изпарил след случилото се в Драсния. Сега той поне беше склонен да ни изслуша.
— Предполагам, че алорните имат някакъв план — рече той след като го запознахме със ситуацията.
— Съвсем предварителен и временен — отвърнах. — Нашествието на Кал Торак в Драсния ни научи да не се ограничаваме само с едно решение. Известно ни е, че каквото има да става, ще се случи някъде в Арендия, но не знаем по кой път ще стигне дотам Торак. Случилото се в Драсния показва, че иска да заличи алорните от лицето на земята преди да стигне Арендия. Елдриг очаква той да нахлуе в Черек, но аз не съм сигурен в това. Знаем, че Торак ще обсади Крепостта на алгарите, но не ни е известно какво ще предприеме преди това. Възможно е дори да атакува Острова на бурите. Това е крайната му цел, затова е възможно да отиде там и да се опита да си върне Сферата от Алдур
— Мислех, че можеш да предвиждаш бъдещето, Белгарат.
— Има нещо такова — отвърнах с кисела физиономия. — Съществуват няколко пророчества, но те са много мъгляви.
— На алорните ще им трябва ли помощ на север?
— Мисля, че ще се справят и сами. Ако Торак реши да се насочи направо към острова, той ще се натъкне на флотата на Черек и цялата война ще свърши в Морето на бурите. Ако стане така, знам кой ще е победителят. Нито една флота на земята не може да устои срещу бойните кораби на Елдриг.
— Ще останете ли по-дълго тук с лейди Поулгара?
— Толкова, колкото е необходимо.
— Искам да говоря с моите генерали, но сте ми нужни и вие, за да координираме стратегията си. Ще ми позволите ли да ви предложа гостоприемството на моя дворец?
— Много сме благодарни за поканата, Ран Борун — каза Поулгара, — но това може да ти донесе неприятности. Хонетите и вордувианите вероятно ще си направят заключения, че действаш в съгласие с „езически магьосници“.
— Аз съм император, лейди Поулгара, и ще общувам с когото си пожелая.
— Не е ли наистина мил? — обърна се към мен Поул.
— Тя е права, Ран Борун — казах на императора. — И без това си имаме достатъчно грижи с Кал Торак. Нека не си навличаме и проблеми с големите фамилии. Ще се настаним в посолството на Черек. Посланикът има на разположение боен кораб, а аз искам да изпратя доклад на алорнските крале какво постигнахме в Арендия. Кой е сега посланикът на Нийсия?
— Едно влечугоподобно на име Подисс — отговори с видима антипатия Ран Борун.
— Необходимо е да поговоря и с него — казах. — Искам Селмисра да е предупредена, че идваме.
— Защо намесвате и нея във всичко това?
— Тя владее определени похвати, от които ще имам нужда по-късно. Ако има някаква промяна, веднага ще ти дам знак.
Той едва-едва се усмихна.
— Вратите ми са винаги отворени за теб, Белгарат.
С Поулгара отидохме в посолството на Черек и аз изпратих депеша с куриерския кораб до Рива. После прекосих града и посетих нийсийското посолство. Като се върнах, вечеряхме скромно с Поул и се оттеглихме за почивка през нощта. Тъкмо се бях приготвил за лягане, когато гласът на Белтира прокънтя в мен.
— Белгарат! — звучеше развълнуван.
— Тук съм. Какво се е случило?
— Торак направи своя ход! Напада Алгария!
— С него ли е цялата армия?
— Очевидно да. Само малобройна окупационна войска остана в Драсния — по-скоро да му пази гърба, но основните сили се отправиха на юг.
Въздъхнах с огромно облекчение. Меко казано, възможността Торак да избере някой от другите варианти ме тревожеше.
— Колко навътре е навлязъл?
— До езерото Атун. Сравнително бавно се придвижва. Алгарската конница отряза доста големи парчета
