— Това изцяло зависи от него, Горим — усмихнах се едва-едва. — Изобщо нямам намерение да казвам на УЛ как да постъпва. Ще ви държим в течение какво става. Ако решите да стоите настрана, ще ви предупредим кога да засипете входовете на пещерите си.
— Благодарен съм ти, Древни.
После двамата с Поул отново минахме през пещерите и излязохме сред развалините на Пролгу.
— А сега накъде? — попита тя.
Размислих за миг.
— Така и така сме близко, защо не прелетим да видим докъде е стигнал Торак преди да се върнем в Рива? Искам да разбера също колко голяма е тази негова армия.
— Както кажеш, татко — винаги малко се изнервям, когато Поул се съгласи с мен без никакви спорове.
Над Алгария беше облачно, но поне не валеше. И представа нямате колко трудно се лети с мокра перушина, пък и аз никога не съм се чувствал удобно като паток. Патиците сигурно не са по-глупави от останалите птици, но изглеждат толкова нелепо.
Белтира беше казал, че Торак е стигнал езерото Атун в Северна Алгария. Това обаче беше преди седмица и той се беше добрал доста по̀ на юг. Беше прекосил река Алдур над Алдурфорд и сега армията му се разгръщаше в равнинната Централна Алгария. Никак не беше трудно да я забележим, защото беше многочислена.
Не се придвижваха много бързо. С Поул видяхме няколко схватки долу. Както каза Белтира, конницата на алгарите отхапваше парчета от фланговете на огромната армия, а атаките им не бяха просто задявка с воините на Торак. Алгарите бяха най-добрите ездачи в света, а търпеливото разплождане и селекциониране през вековете беше дало като резултат изключителни коне. Освен малорианци, в армията на Торак имаше мурги, надраки, тули и те отнасяха на гърба си атаките на алгарите. Доколкото успях да видя, нямаха особена подготовка. Алгарите бяха много по-бързи от тях. Централна Алгария е хълмиста и има множество възвишения и обрасли клисури, които служеха за укритие на конниците. В повечето случаи ангараките не ги забелязваха, докато не станеше твърде късно. Армията на Торак бавно се придвижваше на юг и оставяше след себе си диря от свои мъртви бойци. Това не означаваше нищо за Кал Торак, но изглежда тревожеше генералите му. Те не се придвижваха много бързо и имаше цели взводове разузнавачи напред и отстрани по фланговете. Както успях да зърна, разузнавачите не осигуряваха много информация на генералите. Като всички конници по света, освен пиките и сабите алгарите носеха още къси лъкове. Те нямаха обхвата на астурианските дълги лъкове, но пък и ездач върху бърз кон едва ли се нуждае от такъв обхват. За сметка на това той може да се доближи достатъчно, за да улучи целта. Затова малцина от разузнавачите на ангараките се връщаха с доклад.
Като резултат от всичко това долу течеше битка в движение. Торак търпеше ужасяващи загуби, но упорито напредваше. Освен разузнавачите напред вървяха и търсачите на храна, които търсеха добитък, с който да нахранят ордите. Те страдаха дори повече от разузнавачите. Между животните на всяко стадо, на което се натъкваха по пътя си, се притаяваха и дузина алгарски стрелци. Те се забавляваха, пускайки панически бягащи стада през редиците на малорианската армия, което още повече забавяше придвижването. Явно на Кал Торак щеше да е нужно много време преди да стигне Крепостта.
Паническите животински набези определено имаха ефект, но те накараха генералите на Торак да предприемат действия, които причиниха колапс в икономиката на Запада. Най-напред търсачите на храна обграждаха добитъка с намерението да го откарат във вид на подвижни хранителни ресурси. След няколко втурвания на стада в редиците на армията обаче те започнаха да избиват всички крави, които им се изпречеха на пътя. Много време след като войната беше приключила, алгарските стада едва стигнаха предишната си численост. Говеждото дълго беше рядкост на запад.
След като видяхме достатъчно от тази бавноподвижна битка, ние с Поул полетяхме на запад към Сендария и крайбрежието. Исках да се върна в Рива, за да поговоря с Чо-Рам. Мрин ясно казваше, че Крепостта няма да падне, но никога не е излишно да си бдителен. Все пак Гарел беше
Валеше, когато стигнахме Рива.
Ран Борун бе пратил вест на алорнските крале относно армията на Урвон и те бяха много угрижени.
— Къде са те сега? — попита ме Родар, когато двамата с Поул се присъединихме към тях в съвещателната зала.
— Не съм сигурен — отвърнах. — С Поул летяхме наоколо съвсем за кратко. Близнаците не излизат от Долината, затова Белдин обикновено докладва на тях. Ще ги питам за това по-късно, но сега има по- належащи въпроси, които трябва да обсъдим и да вземем решения. После ще проверя защитата на Крепостта.
— Крепостта е сигурна, Белгарат — увери ме Чо-Рам. — Няма нужда да ходиш чак там.
— Просто предпазна мярка, Чо-Рам. С какви сили разполагаш вътре?
— Три клана и драснианските копиеносци, които успяхме да спасим. Защитата е голяма. Освен това стените са дебели близо девет метра и нито една стълба не може да стигне върха им.
— Мисля, че алгарите са имали нещо наум като са строили това място — казах му. — Знаем, че Крепостта няма да падне, но Торак сигурно ще блъска стените й поне няколко години, преди да се откаже. Това ще ни даде време да се подготвим за следващия му ход. Мрин казва, че последната битка ще е в Арендия, затова няма да е зле да провеждаме тези съвещания в Тол Хонет.
— Защо пък Тол Хонет? — попита Бранд.
— По-близо е до бойното поле, а освен това там са толнедранските генерали.
— Толнедранците няма да ни окажат голяма помощ, Белгарат — възпротиви се Елдриг. — Ран Борун ще брани южната си граница. Той няма да прати нито един легион в Арендия.
— Ние планираме бойните действия, Елдриг, а толнедранските генерали са наясно със стратегията и тактиката. Техните съвети ще са ни от полза.
— Ние не сме
— Това си е бил чист късмет, Елдриг. Не искам да наранявам чувствата ти, но вие алорните имате навика да превръщате в своя всяка война, в която участвате. Нека този път постъпим по-професионално. Поне за разнообразие, ако не за друго.
На двамата с Поул ни отне известно време, докато убедим алорнските крале да се преместят в Тол Хонет и да послушат съветите на толнедранския Генерален щаб. Най-накрая те се съгласиха. После с дъщеря ми напуснахме острова и полетяхме през Сендария над Улголанд до Крепостта на алгарите. Този път просто нямахме избор. Трябваше да използваме формата на патици.
Бих оприличил Крепостта на планина, издигната от човешка ръка. Отвън изглеждаше като град, обграден със стена, но всъщност не е така, защото вътре няма никакви сгради. Алгарите, които живееха тук, бяха построили стаи, зали и коридори вътре в самите стени. Откритото пространство вътре между стените беше нещо като сложен лабиринт.
Трагедията обаче все пак ни сполетя. Това беше една от онези глупави случайности, които ни връхлитат от време на време. Гарел отишъл на езда и конят му се препънал. Наследникът на риванския трон паднал и си счупил гръбнака. Пълна идиотщина! Какво, в името на седемте богове, е търсил на гърба на този кон?!
За щастие поне беше оставил наследник. Родът беше все още непрекъснат, макар Гелан да бе едва на пет години. Засега всичко беше наред. Всеки рано или късно пораства… Евентуално.
Говорих с момчето и открих, че като всички останали то има необикновено добър усет за нашето изкуство. Поне с това имахме късмет. Ако глупостта беше нападнала риванския род, щяхме да имаме големи неприятности.
— Аз мога ли да направя нещо, дядо? — попита ме открито момчето. — Това е моя отговорност все пак.
Това ме втрещи.
— Какво си му казала, Поул — попитах подозрително.
