Гарион

— Торак би ли се вслушал в съветите им? — попита Поулгара.

— Не съм сигурен. Той не би харесал тази идея, но може да разбере необходимостта от такова нещо. — Хвърлих бегъл поглед през прозореца, по който плющеше дъжда. — Това е само предположение — добавих, — но не мисля, че би разделил армията си. Ако искаше да го направи, би го сторил още като слезе от планината в полетата на Драсния. Съвсем логично беше тогава да изпрати една колона на юг към Алгария, но той не постъпи така. Явно може да разсъждава само еднопосочно. Така правят вманиачените хора, а явно и вманиачените богове. Просто не мисля, че ще раздели силите си. Накъдето и да тръгне, ще води всичките си хора със себе си. Той не идва тук да печели битки, а да руши. За това обаче са нужни много воини.

— Тогава въпросът е какво ще разруши след Драсния — каза Елдриг. — Мисля, че ще атакува Черек.

— И за какво? — попита Чо-Рам. — Всичките твои хора са на корабите, където той не може да стигне. Мисля, че сега ще навлезе в Алгария. Той се е отправил към Арендия, а това означава, че най-напред ще мине през мен.

— Или пък през мен — добави тихо Ормик. — Моите хора не са воини. Ако иска най-бързо да стигне до Арендия, тогава ще мине през Сендария.

— Не е ли това твърде низко — попита остро Родар. — Всички вие, господа, бяхте свидетели на това, което стана с моето кралство, а сега изтъквате аргументи в кое от вашите кралства да разположим силите си.

— Алория е една, Родар — казах му. — Всички ние скърбим за това, което се случи в Драсния.

— Къде бяхте тогава, когато имах нужда от вас?

— Грешката беше моя, Родар — отвърнах, — и ако имаш нужда да хвърляш камъни по някого, мятай ги по мен и остави братята си крале на мира. Кодексът на Мрин казва, че Торак вероятно ще обсади Крепостта на алгарите. Но не ни дава сведения дали преди това няма да отиде на друго място.

— Кога трябва да стигне до Арендия? — попита Елдриг.

— Не знаем — отвърнах огорчено.

— Той поне знае ли?

— Вероятно. Този път той прави първата крачка. Ние просто отвръщаме на удара. Когато аз, Черек и неговите момчета отидохме в Ктол Мишрак, знаехме кога трябва да сме там. Торак не знаеше кога ще пристигнем. Тогава ние имахме предимство, сега е негов ред.

— Тогава всичко, което можем да правим, е да чакаме — каза Бранд. — Ще го наблюдаваме и ще бъдем готови. Щом предприеме нещо, трябва да сме способни да отвърнем на мига.

— Това не е кой знае каква стратегия, Бранд — оспори Чо-Рам.

— Ще съм доволен да чуя други предложения.

— Има нещо, което бихме могли да направим — каза му Поулгара. — Мисля, че е крайно време да въвлечем и другите кралства, Толнедра например. Легионите са ни нужни.

— Ран Борун не харесва алорните, Поулгара — каза Елдриг. — Съмнявам се, че изобщо ще изслуша пратениците ни.

— Възможно е, но мисля, че ще изслуша мен и баща ми. Ще говорим също с арендите и нийсанците.

— Няма да си губя времето с нийсанците — презрително отсече Чо-Рам. — Толкова са надрусани през повечето време, че не стават за битка.

— Не бих бил толкова сигурен, Чо-Рам — казах му. — Ако мога да пратя само един нийсански отровител близо до полевите кухни на Торак, той ще избие повече ангараки, отколкото би успял да изтрепе цял толнедрански легион.

— Белгарат! — възкликна Чо-Рам. — Това е ужасно!

— Ужасно е и случилото се в Драсния. Торак числено ни превъзхожда, затова трябва да намерим начин да се изравним. — Изправих се. — Бъдете гъвкави като мислите за стратегията ни, господа. Ние с Поулгара за известно време ще отидем на юг.

Повече от седмица двамата с Поул търсихме лагера на херцога на Астуриан и неговите облечени в зелено стрелци. Отчасти това се дължеше на времето. Безконечен и отвратителен дъжд се процеждаше през клоните като пелена, покривайки всичко по земята. Дори когато за кратко с Поул приемахме обичайните си форми, тя миришеше на възглавница, пълна с мокра перушина, а аз сигурно смърдях на наквасен пес. Нито един от двамата не спомена тази подробност, но всяка вечер уж случайно седяхме на противоположни страни около огъня.

Ненавиждам тази дума, ала колкото и да го извъртам, ние случайно попаднахме в астурианския лагер. Кратък промеждутък в поройния дъжд вдигна падналата влажна пелена, вятърът утихна и Поул успя да забележи пушека на техните лагерни огньове.

Името на херцога на Астуриан беше Елдалан — жилав мъж с момчешки вид, и той като хората си облечен целият в зелено. Тези, които се крият след лесовете, обикновено избират зеления цвят за свое облекло. Лагерът на астурианците беше доволно обширен. В него имаше опънати няколко шатри, но повечето от стрелците живееха в грубо стъкмени колиби, които много напомняха обиталищата на крепостните селяни. В това имаше известна справедливост. Повечето от стрелците на Елдалан бяха от благороднически произход и възможността да се овъргалят малко в измазаните с кал плетени колиби, подгизнали от влагата, им показваше как живее другата половина.

Елдалан се оказа много несговорчив. Поне в началото. Беше накарал хората си да му направят груб стол и седеше на него с достойнство сякаш беше истински трон. От едната му страна неговата осемгодишна дъщеря Маясерана си играеше на кукли.

— Това си е проблем на алорните — отхвърли той категорично молбата ни. — Моят проблем са мимбратите.

— Убеден съм, че ще размислите над това, когато два-три гролима ви изтръгнат сърцето, Ваша Светлост — казах рязко.

— Вие ми разказвате вълшебни приказки, Белгарат — отвърна насмешливо той. — Не съм толкова лековерен, че да повярвам на пропагандата на алорните.

— Нека аз поговоря с него, татко — предложи Поул. — Познавам арендите малко по-добре от теб.

— С радост — отстъпих аз. — Този твърдоглав скептик е на път да ме ядоса.

— Моля да извините баща ми, Ваша Светлост — обърна се меко към херцога тя. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.

— Не съм склонен да приема за чиста монета както неговите, така и вашите истории на ужасите, лейди Поулгара. Вашите някогашни връзки с уейсите са добре известни. Нямате причини да обичате астурианците.

— Няма да ви разказвам ужасни истории, Ваша Светлост. Само ще ви покажа какво направиха ангараките в Драсния.

— Измислици — отхвърли той предложението й с пренебрежение.

— Не, Ваша Светлост. Истина е. Говоря от позицията на графиня на Ерат, а един истински благородник не би се усъмнил в думите на равен нему по кръв. Или пък греша като мисля, че в Астурия има благородници по кръв?

— Съмнявате се в моята чест?!

— А вие не се ли усъмнихте в моята?

Той надви желанието си да спори.

— Добре, Ваша Светлост — отстъпи с неохота. — Ако ми дадете честната си дума, че това, което ми показвате, наистина се е случило, на мен не ми остава нищо друго освен да го приема.

— Много мило, Ваша Светлост — промърмори тя. — Нека се върнем назад във времето в Северна Драсния. Ето какво наистина се случи, когато Кал Торак слезе в долината.

Чух или по-скоро почувствах как се надига Волята й. Тя рязко направи странно движение пред лицето си и я освободи. Естествено, аз не виждах нищо, но пред очите на херцога се разигра отново трагедията на Драсния.

— Какво има, татко, какво става — попита малкото му момиченце, когато той изплака от ужас.