Гарион

По-голямата част от епоса на Давул Хромия е написана много зле, но неговата кулминация не е толкова лоша. Затова ще ви я цитирам:

„… изправи се той и ръцете си чак до небето издигна
и пак изкрещя — за последно съзрял
безценния камък, наречен от него Ктраг Яска,
станал причина да бъде наказан отново. А сетне,
сякаш е дънер, изтръгнат от корен,
грохна черният Бог на земята.“

Десета глава

А ето какво наистина се случи във Во Мимбре. Цели библиотеки с томове са изписани за битката. Но само с няколко изключения, написани предимно от алорнски учени, всички останали бъбрят ненужно и пропускат наистина знаменателни събития, които доведоха до дуела на Торак и Бранд. Всяко наше действие беше насочено да принуди Торак да приеме предизвикателството на Бранд. Поставили го веднъж в ситуация, в която няма избор, изходът беше ясен.

Падението на техния Бог окончателно срина духа на ангараките. Улгосите бяха избили кралете и генералите им, за да няма кой да ги командва. Ангараките не можеха да действат пълноценно без надзор. Някой много мъдро беше казал: „Чудесно е правителството да се ръководи от някой съвършен човек. Но какво ще правите, когато съвършеният човек получи разстройство?“ Това е основният аргумент срещу всеки абсолютизъм.

Малореанците обаче бяха обречени. Обкръжаваха ги хора, които имаха всички основания да ги мразят, а прошката и милостта загубиха стойност, когато армията на Западните кралства се нахвърли върху загубилия войната нашественик с яростта на целия пантеон от богове.

Мургите в левия фланг не видяха никакъв смисъл в това да бягат и да помагат на малорианските си братовчеди. Мургите не обичат малорианците, а между двете раси не съществува здрава връзка. Не и когато го няма Торак да им тика в очите техните кръвни връзки. В действителност вече никой не издаваше никакви заповеди. Поддали се на паниката, мургите просто търтиха да бягат на юг към река Аренд, която течеше покрай източната стена на града, и се опитаха да я преплуват. Течението обаче беше много бързо в тази част, а водите — дълбоки. Малцина стигнаха отсрещния бряг.

Тулите вече бяха хукнали към реката, но откъм западната част на Во Мимбре. Макар и да не са много умни, те са издръжливи, пък и нямаха тежки ризници като мургите, които да ги теглят към дъното. Затова много от тях се добраха до толнедранската страна на реката. Надраките се опитаха да ги последват, но те не плуват добре, затова и техните оцелели не бяха повече от тези на мургите.

Клането продължи чак до мръкване. Тогава алорните запалиха факли и продължиха да избиват малорианци. Най-накрая генерал Керран дойде при Бранд.

— Няма ли да има край това? — попита той отвратено.

— Не — отвърна твърдо Бранд, намествайки през рамо превръзката, която придържаше ранената му ръка. — Те дойдоха тук, за да ни изколят. Искам да съм сигурен, че никога вече няма да повторят. Нито едно семенце, нито едно коренче не ще остане след тази вършитба.

— Това е варварско, Бранд!

— Същото беше и в Драсния.

Към полунощ, когато факлите изгоряха, улгосите на Браса тръгнаха из мрака и доизбиха всички ранени. Аз не се вълнувах като Керран от това зверство, но гледах да стоя по-настрана. Всичко беше в ръцете на Бранд. Аз имах още много важни задачи за него, а положението беше деликатно. Той можеше да се заинати и да откаже да ми съдейства, ако сега започнех да му давам заповеди, които не одобрява.

Заранта на следващото утро беше премрежена от пушек, а единствените ангараки, останали на бойното поле, бяха мъртви. Труповете на малорианци, мурги, надраки, тули и чернорасите гролими покриваха полето като килим или пък бяха струпани на купчини върху пропитата с кръв земя. Вършитбата на Бранд не беше пропуснала нищо.

Пазителят на Рива поспа час-два в края на тази ужасна нощ, но излезе от шатрата си щом слънцето се показа, за да се присъедини към нас с братята ми и моята дъщеря.

— Къде е той? — попита.

— Къде е кой? — отвърна Белдин късо.

— Торак. Искам да зърна Краля на света.

— Можеш да го търсиш, щом искаш — каза му Белдин, — но няма да го откриеш. Зедар го отнесе тази нощ.

— Какво?

— Не си ли му казал? — попита ме Белдин.

— Не му трябваше да знае — отвърнах. — Ако знаеше, сигурно щеше да се опита да го спре.

— Не би могъл да го стори, глупако — не по-успешно от теб или мен.

— Някой ще ми обясни ли всичко това — гласът на Бранд вече съвсем се втвърди.

— Това беше част от договора между двете Необходимости — казах. — Тези споразумения понякога са много сложни и заплетени и често се стига до голям пазарлък. След като решиха, че ти ще победиш в дуела, ако той се състои на третия ден, нашата Необходимост беше принудена да приеме, че няма да ти е разрешено да задържиш тялото на Торак. Нали ти е ясно, че това не е последното събитие. И това не е краят на Торак.

— Но той е мъртъв!

— Не, Бранд — каза му Поулгара, — всъщност не е. Нали не смяташ, че меч като твоя би могъл да го убие? Има само един меч на света, който може да го стори, но той все още е забит зад трона на риванския крал. Това пък е друго споразумение между Необходимостите. Затова и Сферата беше преместена на щита ти, вместо да остане на меча. Не си ти този, който ще използва меча.

— Остави тези приказки, Поулгара — избухна той. — Никой не би оцелял с острие, прокарано през мозъка!

— Торак обаче може и оцеля. Твоето острие му причини само припадък, но скоро ще дойде моментът, в който той ще се събуди отново.

— Кога?

— Когато се върне кралят на Рива. Той е посоченият да свали меча от стената. Когато го направи, Торак ще се събуди и ще има друго събитие.

— То последното ли ще е?

— Сигурно, но още не сме уверени в това — отвърна Белтира. — Няколко неща при Мрин не си пасват.

— Гелан ще успее ли да се справи с това? — обърна се към Поул Бранд. — Не ми изглежда много мускулест. Торак е сериозен противник.

— Не съм казала, че това ще е Гелан, Бранд — поправи го тя. — Не той е избраният, ако правилно съм разчела знаците. Може да е неговият син или пък някой след двадесет поколения.

Раменете на Бранд се приведоха, той потръпна и посегна към ранената си ръка.

— Значи всичко това е било за нищо — въздъхна той.

— В никакъв случай не бих го нарекъл нищо — възпротивих се аз. — Торак идваше за Сферата и не успя да я вземе. А това си е струвало усилията, не намираш ли?

— Предполагам — мрачно се примири той. После погледна към покритото с трупове поле. — Най-добре ще е да се отървем от тези мъртви ангараки — каза. — Лято е и ще плъзне мор, ако просто ги оставим да гният.

— Да не се каниш да ги погребваш? — попита Белтира.