вече имам съкровище и нашата раса го пази с цената на живота си вече две хилядолетия. Нима искате да ни натоварите да пазим и друго съкровище? Колко живота мислите, че имаме? Горим е прав. Не мога да седя в Рива и да управлявам света. Ако нещо се случи в Нийсия или пък в пещерите на Улго, ще мине месец преди аз дори да чуя за него. Нещо повече — аз служа на Белар. Мисля, че можем да обидим Недра, Иса и Чалдан, ако приема да съм ваш предводител. Да не говорим, че УЛ също може да се възпротиви. Ако наистина ще има върховен предводител, то той ще бъде посочен от боговете, а не от хората.
Тогава не издържах и реших да сложа край на тези брътвежи. Станах и взех думата.
— Щастливи сме да чуем съвета на Вечния човек — промърмори Горим.
— Щастливи или не, ще го чуете — рекох безцеремонно. — Какво, в името на всички богове, ви прихвана, та спорите около тази абсурдна идея, Елдриг? Бранд не е призваният за върховен вожд. Вие сигурно също си давате сметка за това.
Елдриг изглеждаше смутен.
— Но нали
— Изключено — намеси се Белтира. — Кралят на Рива ще е върховният вожд, а не риванският Пазител.
— Е, добре — заплете се безпомощно Елдриг. — Мислех, че Бранд е почти крал.
— Не и от моя гледна точка. Не съм крал — каза му Бранд.
— Забрави за това тогава — предаде се Елдриг.
— Можеш да си сигурен в това — казах.
— Върховният вожд обаче ще дойде, Белгарат — напомни ми Горим.
— Знам.
— Тук ли ще си, за да го направляваш?
— Сигурно. Още не усещам никакви признаци на настъпващата смърт. Поул и аз ще се погрижим за това, когато времето дойде. Отдавна се готвим.
— Нали знаеш за предсказанието на Мрин, че върховният вожд ще се ожени за толнедранската принцеса?
— Знам всичко, Горим. Аз съм този, който свърза нишката на дриадите с линията на Борун, за да сме готови.
— Какъв е този Мрин, за който говорите, хора? — попита Мергон. — Мислех, че Мрин е река в Драсния.
— Това е алорнската Библия, Ваше Превъзходителство — отвърна Поул. — Тя предсказва бъдещето.
— Съжалявам, лейди Поулгара, но никой не може да предсказва бъдещето.
— Досега няма нито едно грешно пророчество, Ваше Превъзходителство — възпротиви се Белтира.
— Вероятно защото книгата е толкова обща, че всъщност не казва нищо — изсумтя Мергон.
— Напротив, много е подробна. Трудно се чете, но щом веднъж я разбереш, чрез нея може да се предскаже всичко, което предстои.
— Само ако й вярва човек, маестро Белтира. Виждал съм библиите на други раси и те не означават нищо за мен.
— Сигурно Недра има пръст в това, Мергон — казах. — Недра не обича мистицизма под каквато и да е форма. Вие имате един много практичен Бог. Но да продължаваме, господа. Ако решим наистина да изглаждаме противоречията си тук, по-добре е да се захващаме за работа. Освен ако не предпочитате да подпишете празни бланките на договора, пък аз ще попълня клаузите по-късно.
— Добро попадение, Белгарат — изкиска се Белдин. — И какво ще е това споразумение?
Обърнах се към близнаците.
— Вие двамата сте експертите. Какво казва Мрин? Колко неща трябва да решим точно и колко могат да останат за по-нататък?
— Мисля, че ще трябва да потвърдим брака между краля и принцесата — отвърна Белтира. — Това е казано ясно.
— И върховното предводителство — добави Белкира. — Всичко трябва да е предварително установено, така че да има пълно съгласие, когато дойде времето. Кралят на Рива ще даде определени заповеди, а кралете на останалите нации ще трябва да му се подчинят. В противен случай следващият път ще победи Торак.
— Вие с всичкия си ли сте, бе, хора?! — не издържа Мергон. — Няма никакъв ривански крал, този род прекъсна със смъртта на Горек.
— О, просто му го кажи, Белгарат — каза Родар с отвращение. — Този ще спори поне още седмица напред.
— Та да пръсне информацията из целия Тол Хонет? Дръж се сериозно, Родар.
— Аз съм дипломат, Белгарат — обидено рече Мергон. — Знам как да пазя тайна.
— Можеш да му кажеш, татко — каза Поулгара. — Ще започне да прави всякакви догадки и до никъде няма да я докараме.
Огледах кралете и посланиците.
— Искам да се закълнете, че ще пазите тайна, господа — казах. — Тези, които са с ранг на посланици, могат да го кажат на своите владетели, но по-далеч не трябва да стига. — Погледнах ги строго един по един и те измърмориха съгласието си. — За да бъда кратък — продължих, — риванската линия не прекъсна със смъртта на Горек. Един от неговите внуци оцеля. Родът още е жив и един ден негов наследник ще се върне в Рива и ще се възкачи на трона. Тази информация не бива да напуска залата. Беше ни много трудно да опазим наследниците, без съществуването им да бъде разгласено навсякъде.
Не съм съвсем сигурен дали Мергон ми повярва, но Елдриг и останалите алорни бяха мускулести здравеняци, затова и той се държеше, сякаш е повярвал. Така или иначе, нищо не губеше. Ако го лъжех, нямаше да има никакъв крал на Рива, който да се ожени за някоя от прекрасните имперски принцеси. Нито пък някой щеше да стане върховен вожд на Запада. Така че той не се възпротиви, най-вече за да не ядоса алорните, предполагам.
Подисс обаче беше различен случай. Нийсанците се чувстваха малко ощетени от това, че единствено тяхното кралство е управлявано от жена. И най-малката проява на пренебрежително отношение, основателна или въображаема, предизвикваше вой до небесата. Но ако си го кажем направо, Нийсия не беше кой знае какъв авторитет сред семейството на останалите нации. Тя се състоеше предимно от блатисти равнини със застояла вода и малобройно население, където, като изключим търговията с роби, пазарът почти не беше развит. Когато стана ясно, че в споразумението Нийсия дори няма да е упомената, Подисс избухна.
— А какво е участието на моята кралица, Вечната Селмисра? — попита той. — Какъв дял ще има тя в тази подредба на света?
— Незначителна — отвърна Елдриг, — а ако зависи от мен, изобщо няма да има участие. Няма нужда да прави каквото и да било, освен да подпише документа, Подисс. Това ще я накара да не си пъха носа в дела, които не са нейна работа.
Не бих могъл да кажа, че Елдриг е образец на дипломацията.
— Значи аз няма какво повече да правя тук — каза Подисс, надигайки се от мястото си. — Дори няма да огорчавам моята кралица като й предам тези нелепости. Можете да решавате, каквото си пожелаете, господа, но то няма да бъде подписано от Селмисра.
На това място в своята хроника Давул Хромия окончателно губи мярката. Епосът му нагло твърди, че Поулгара скочила от мястото си, превърнала Подисс в змия, а себе си — в сова и го отнесла нанякъде. Тези измишльотини бих могъл да си ги обясня само с едно. Вероятно Давул точно на това място си е дал сметка, че вече е изписал десет страници, без да се случи нито една магия. Поулгара наистина наказа Подисс, но случката нямаше нищо общо с описаната в епоса. Постъпката й беше много по-ужасяваща, но никой в залата не го забеляза. Тя просто се приближи към мястото на Подисс и направи с него това, което стори и
