Поулгара диктуваше детайлите на тази скромна церемония, която се превърна в ритуал през следващите пет века. Тук умишлено използвам думата „диктуваше“, тъй като прекрасната ми дъщеря не щеше и да чуе за каквито и да било поправки или изменения. Мергон, посланикът на Толнедра, едва не получи апоплектичен припадък, докато тя приключи. Не съм съвсем сигурен дали и Ран Борун би понесъл това.
— Така ще бъде оттук насетне — заяви тя. Това едва ли беше най-подходящият начин да поставиш въпрос на мирна конференция. — От днес нататък всяка принцеса на Имперска Толнедра на шестнайсетия си рожден ден ще се представя с булчинска рокля в тронната зала на Рива. Ще остава там три дни. Ако през това време риванският крал се яви, за да я вземе, те ще се оженят. Ако ли не, тя ще е свободна да се върне в Толнедра и баща й може да й избере друг жених.
В този момент на Мергон му излезе пяна на устата от ярост, но Поул отхвърли всички негови възражения, а алорнските крале я подкрепиха, заплашвайки с нападения, изгаряне на градове, разпръскване населението на Толнедра и други такива чудатости. Изтъкнах, че след година-две трябва да отидем в Тол Хонет да се извиним на Ран Борун за това нейно поведение. Легионите обърнаха хода на битката при Во Мимбре и държанието й сега намирисваше на неблагодарност. Знам, че просто следваше инструкциите, но от нейната безцеремонност излизаше, че Толнедра ни е най-лютият враг.
Щом срещата свърши, двамата с Поул поехме на север и в края на лятото наближихме границата на Улголанд. Посрещна ни голям отряд алгари, облечени в кожи. Чо-Рам беше изпратил почетната си гвардия да ни ескортира през планините на Улго. Не исках да го оскърбя като откажа охраната им и ние мудно запълзяхме из планините, вместо да използваме по-бързия начин. Нямахме никаква спешна работа и можехме да покажем известна любезност.
Когато се спуснахме от планините на Улголанд в долината на Алгария, двамата с Поул се разделихме. Тя и алгарите тръгнаха към Крепостта, а аз — на юг към Долината. Беше време да помисля и за себе си. Доста дълго бях постоянно на път и се нуждаех от ваканция.
Белдин обаче беше решил друго.
— Какво ще кажеш за една малка разходка до Малория? — попита той, когато се прибрах у дома.
— Нямам никакво желание, ако трябва да съм напълно откровен. Какво толкова важно има там?
— Ашабските оракули например. Мислех си да отскочим дотам и да потършуваме из къщата на Торак. Може да е оставил някой екземпляр да се търкаля наоколо. А техните пророчества биха ни били от голяма полза, не мислиш ли? Зедар, Урвон и Ктучик няма да оставят случилото се да ни се размине току-така, Белгарат. Доста сериозно ги настъпихме при Во Мимбре и със сигурност ще се опитат да ни го върнат тъпкано. Ако вземем копие от оракулите, то ще ни насочи какво да очакваме от тях.
— Ти можеш да обереш нечия къща и без моята помощ, братко — казах му. — Никак не ме тегли да се промъквам в изоставен замък из планините Карандезе.
— Ти си мързеливец, Белгарат.
— Толкова много време ли ти трябваше, за да го разбереш?
— Нека го формулирам по друг начин — каза той. — Нужен си ми.
— За какво?
— Защото не мога да чета староангаракски, глупако!
— Откъде знаеш, че оракулите са написани на староангаракски?
— Не знам, но Торак използва този език, особено когато изпадна в делириум и гласът започна да говори чрез него. Ако оракулите са написани на староангаракски, не бих могъл да ги разпозная, дори да лежат на видно място.
— Мога да те науча на този език, Белдин.
— А през това време Урвон пръв ще стигне при Ашаба. Ако ще ходим, най-добре още сега да тръгваме.
Въздъхнах. Май трябваше да отложа ваканцията си.
— Дали само ми се стори, че промени решението си, или наистина е така? — попита той.
— Не злоупотребявай с добрината ми, Белдин. Най-напред ще си отспя няколко дни.
— Вие старите хора сте много сънливи, нали?
— Остави ме за малко сам, братко. Изяждаш от времето ми за сън.
Всъщност спах само дванадесет часа. Вероятността да има копие от Ашабските оракули, скрито някъде в Ашаба, изцяло погълна мислите ми. Скоро станах, приготвих си закуска, а после отидох в кулата на Белдин.
— Да тръгваме — казах му.
Беше достатъчно разумен да не прави разни остроумни забележки. Отидохме до прозореца на неговата кула, покрихме се с перушина и отлетяхме. Държахме североизточна посока и скоро пресякохме Източното укрепление, насочвайки се към Мишрак ак Тул. Тулдом беше разрушен след войната, но не ние я започнахме. Малореанците на Кал Торак мобилизираха насила тулите, като просто разрушиха градовете и селата им и изгориха техните посеви. Това не остави никакъв друг избор на тулите, освен да се бият. Жените, децата и старците бяха оставени на произвола на съдбата на гола земя без домове и прехрана. И без това мнението ми за Торак не беше много високо, но то пострада още повече след като видях хала на тулите.
Когато стигнахме брега, Белдин полетя на север. Ястребите и соколите са жилави и издръжливи, но не дотам, че да прелетят на един дъх през Източно море. Гар ог Надрак не беше толкова опустошен като Тулдом, но положението и там беше мизерно.
Прелетяхме до брега на Мориндленд и го прекосихме към Малория, следвайки островите, които образуват моста между континентите. После Белдин поведе през Баренс към планините Карандезе, а сетне — на юг към Ашаба.
Ашаба не е град в обичайния смисъл на думата. Там има само голям замък с няколко карандезки села наоколо. И всичко е обградено от гори. Селата снабдяваха с продукти гролимите, които живееха в замъка. Торак едва ли има нужда от храна, но гролимите май огладняват от време на време. Земята около замъка беше безплодна, също като тази в Ктол Мишрак. Дори пръстта отхвърляше Торак.
Къщата в Ашаба беше направена от черен базалт, разбира се. Това беше любимият цвят на Торак или по-скоро любимото му отсъствие на цветове изобщо. Домът му се намираше в източната част на голо плато, което изглеждаше неспособно да задържи отгоре си каквато и да е растителност. Повърхността му бе като проядена от проказа заради сивия лишей и отровните гъби, които единствени вирееха. Над платото се издигаше скала.
Къщата беше огромна и обкръжена от грозни и груби кули с увити около тях спираловидни стълби, устремени към облаците във високото небе. Естествено, всичко това бе обградено със стена. Това бе ангаракски дом, а те слагат стени навсякъде, дори около кофите за боклук. И най-елементарното заклинание щеше да ни вкара вътре, но Белдин кацна точно пред главната врата. Свих криле и кацнах до него, докато той приемаше обичайната си форма. Аз също се преобразих.
— Какво има?
— Нека се поогледаме наоколо, преди да се промъкнем вътре. Торак може да ни е подготвил изненади.
— Имаш право.
Белдин се съсредоточи и грозното му лице взе да се криви от усилието.
— Къщата е празна — каза той след миг.
— Нито следа от Хрътките?
— Погледни сам. Аз ще се поразтъпча и ще видя дали няма някой коварен капан отвътре.
И аз не забелязах нищо подозрително. Вътре нямаше дори плъхове. Доколкото успях да забележа, нямаше даже бълхи или пък други буболечки.
